сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

Земя на призраци

3.6.2016 г.


Кръвопролитие отпреди век все още преследва Турция и Армения.

Един милион арменци – според някои повече, според други по-малко – били избити преди век в Османската империя, предшественичка на днешна Турция.
Паметна плоча в Ереван, столицата на Армения, напомня за тези трагични събития: „Медз Йегерн“, или „Голямата катастрофа“ на арменския народ. Всяка пролет на 24 април, датата, на която започнали погромите, хиляди поклонници се изкачват по градския хълм към това светилище. Те се нижат покрай вечния огън – символ на неугасващата памет, – за да натрупат малка планина от цветя.  На около 100 км на северозапад и на няколкостотин метра навътре в турска територия лежат руините на един по-стар и може би по-подходящ паметник на горчивите страдания на арменците – Ани.

Какво е Ани? Ани била средновековната столица на могъщо царство на етнически арменци, намиращо се в източната част на Анадола – обширния азиатски полуостров, на който днес е разположена по-голямата част от Турция – и попадащо на северните разклонения на Пътя на коприната. Това била богата метрополия, жужаща от гласовете на 100 000 души. Пазарите й преливали от кожи, подправки, скъпоценни метали. Защитавала я висока стена от светъл камък. Прочут като „Града с 1001 църкви“, Ани съперничел на славата на Константинопол. Той въплъщавал разцвета на арменската култура. Днес останките му са осеяли едно отдалечено, прежуряно от слънцето плато – разпръснати разрушени катедрали и пусти улици сред жълтите треви – изоставени, брулени от вятъра руини. Отидох до него пеша. Вървя пеша през света. Проследявам пътеките на първите ни предшественици, напуснали Африка, за да бродят по земното кълбо. Никъде през цялото си пътешествие не видях място, по-красиво и по-тъжно от Ани.
„Те дори не споменават арменците“ – удивлява се Мурат Язар, кюрдският ми водач.
И това е вярно: на табелите, които турските власти са сложили за туристите, строителите на Ани си остават безименни. Това е умишлено. В Ани не са останали арменци. Дори и в официалната история. Така че докато хълмът Дзидзернагаперт в Ереван призовава да помним, Ани – напротив – е паметник на забравата.

Един от най-старите и упорити политически диспути в света – отровна патова ситуация, вплела Армения и Турция в схватката на ожесточението, враждебността и националистическия екстремизъм в продължение на поколения наред – може да се сведе до безкрайното повторение на три срички: геноцид. Думата е натоварена с алтернативни значения, с нюанси, с противоречия. Тя е класифицирана от Обединените нации като едно от най-тежките престъпления: опит да се заличи цяла нация или етническа, расова или религиозна група. И все пак, кога терминът е приложим? Колко трябва да бъдат избити? Как да се определи разликата между действие и намерение? По кое мракобесно счетоводство?
Арменската версия за събитията е следната: годината е 1915. Първата световна война е започнала преди 9 месеца. Европа хвърля младежта си в пожара. Огромната мултикултурна Османска империя – най-мощната мюсюлманска държава в света – се е съюзила с Германия. Голяма част от малцинството на арменските християни, някога толкова мирни и надеждни, че да бъдат наречени от султаните милет-и-садика, или лоялна нация, несправедливо е обвинено в бунт и пристрастие към руския враг. Някои османски водачи решават да се справят с „арменския проблем“ чрез унищожение и депортация. Войниците и местните кюрдски милиции разстрелват арменските мъже. Има масови изнасилвания на жени. Арменските села и градски квартали се опустошават и превземат. Реките и кладенците се задръстват от мъртви тела. Градовете вонят на мърша. Оцелелите – опърпани колони от жени и деца – крачат пред щиковете към безводните пустини на съседна Сирия. (Днес в Армения живеят само 3 млн. арменци; от 8 до 10 млн. са разпръснати в диаспората.) Арменското население в Османската империя намалява от около 2 млн. до по-малко от 500 000 души. Повечето историци наричат това първия истински геноцид в съвременната история.
„Убеден съм, че в цялата история на човешката раса няма друг толкова ужасяващ епизод – пише Хенри Моргентау-старши, посланикът на САЩ в Константинопол по онова време. – Големите масови кланета и преследвания в миналото изглеждат почти незначителни, сравнени със страданията на арменския народ  през 1915 г.“
Турските власти категорично отричат това определение. Тяхната версия на „т.нар. геноцид“ е следната: това е време на върховна лудост в историята, време на гражданска война. Арменците са пострадали, това е вярно. Но същото важи и за много други групи, хванати в капан в Османската империя, докато тя се разпада по време на Голямата война: етнически гърци, сирийски християни, язиди, евреи – дори и самите турци. Кръвта се лее във всички посоки. Няма план за системно унищожаване. А и броят на загиналите арменци е преувеличен, те са по-малко от 600 000. Освен това много арменци фактически са предатели. Хиляди се присъединяват към нахлуващите въоръжени редици на единоверците си от имперската руска армия.
Оспорването на това официално становище все още е опасно в Турция. Въпреки че преследването е понамаляло, турските съдии наричат термина „геноцид“ провокативен, подстрекателски и обиден за нацията. Когато са говорили за арменските нещастия, дори светила като Орхан Памук, турския писател и лауреат на Нобелова награда, са били обвинявани в оклеветяване на турския национален характер и турската държавност.
„Надяваме се и вярваме – заяви във внимателно съчинена реч през 2014 г. турският премиер Реджеп Тайип Ердоган, – че народите, принадлежащи към една древна и уникална география, които споделят сходни обичаи и нрави, ще са в състояние да разговарят зряло помежду си за миналото и да си спомнят заедно за загубите си по един благороден начин.“
Каква е тази странна сила, която се крие в думата „геноцид“?
Арменската диаспора в продължение на десетилетия финансира лобистки кампании, за да подтикне правителствата по света да използват този термин, когато описват събитията, случили се по османско време. В Диарбекир, кюрдски град в Източна Турция, провеждам интервю в наскоро отворена отново арменска църква – малък, несигурен жест на турско-арменско помирение, когато към мен се приближава мъж.
„Признавате ли геноцида?“ – пита настойчиво той. Мъжът е арменец. Развълнуван е. Вглежда се в очите ми.
Аз се стряскам. Казвам му, че работя.
„Не ме интересува – казва той. – Признавате ли геноцида, или не го признавате?“
Оставям химикалката си. Той повтаря въпроса отново и отново. Сякаш ми казва: „Аз не съм призрак.“

Въпросът за паметта: не забравяйте никога. Но ние, разбира се, забравяме. В края на краищата винаги забравяме. „Хората воюват от хилядолетия – споделя наблюденията си полският журналист и писател Ришард Капушчински – но всеки път изглежда така, сякаш това е първата война, обявявана някога, сякаш всички ние сме започнали от нулата.“
В един град край Ереван съсухрен възрастен мъж се е прегърбил на едно канапе. Казва се Хосров Франян. Увил се е, за да се опази от несъществуващия студ – с одеяла, с дебело палто, с плетена шапка, с чорапи, нахлузени на възлестите му ръце – защото сърцето и вените му са древни. Той е на 105 години и е един от последните живи оцелели от кланетата над арменците. Тези крехки старци, днес вече почти на изчезване, се ценят като национални герои в Армения. Защото са последните истински свидетели на престъпленията от 1915 г. Защото са живият укор към отричането. Повтаряли са историята си толкова много пъти, че разказът им изглежда сух, дистанциран, изтъркан и гладък като износена монета.
„Бях петгодишен, когато дойдоха турците – изхриптява Франян. – Подгониха ни нагоре по планината.“
Той разказва историята разпокъсано. Това е един легендарен случай от геноцида. Около 4700 жители от 6 арменски села в днешна Южна Турция избягали към върха на една крайбрежна планина, наречена Муса Даг. Търкаляли камъни надолу към турските си преследвачи. Отбранявали се повече от 40 дни. Отчаяните оцелели развели саморъчно направено знаме към корабите, плаващи край бреговете на Средиземно море. „ХРИСТИЯНИ В БЕДА – СПАСЕТЕ НИ!“ Като по чудо френски военни кораби ги спасили и ги откарали в изгнание в Египет.
Кафявите очи на Франян са воднисти, със зачервени клепачи. Той не задълбава, както правят много арменци, свидетели на събитията, върху бруталните екзекуции на родителите в дворовете, върху масовите изнасилвания, върху обезглавяванията. Не. Повишава глас, когато си спомня за плодовете в изгубеното си село: „Какви градини! Дядо ми имаше смокини – дърветата бяха високи 50 м! Бих искал сега да похапна от онези банани! Искам да запазя спомена за тях!“ Дъщерята на Франян, жена на средна възраст, поклаща глава. Извинява ми се. Понякога старецът се обърква, казва ми тя.
Не, той не се е объркал. Бил съм в родните му земи в провинция Хатай в Турция. Стоял съм край старото му село сред овощни градини, пищно обрасли с манадрини и лимони. Това наистина е субтропичен рай. И съм гледал от хълма към същото това синьо море, където хвърлили котва военните кораби. Случайното му спасяване тревожно ми напомни за края на романа за злото у човека „Повелителят на мухите“: как възрастните най-накрая достигнали до брега на отдалечен остров с невинни корабокруширали деца – деца, които без надзор деградирали до убийци – и ги спасили.
Преди век френските военни спасили Франян и семейството му. Но кой ще спаси френските моряци от мрака в човешката природа? Кой ще спаси всички нас?

Тръгнах от Африка пеша. Следвам стъпките на нашите предци от каменната епоха. Където и да се появели тези пионери, другите местни хоминини се изгубвали. Просто изчезвали безследно.
В Източна Турция минавам край изоставени арменски ферми. Дървета растат сред руините им, през стаите без покрив. Минавам край стари арменски църкви, превърнати в джамии. Седя в шарената сянка на ореховите градини, засадени от някогашните жертви на марша на смъртта.
„Бихме се с арменците и мнозина загинаха – казва Салех Емре, грубоватият, белокос кмет на кюрдското село Ташкале. Но внезапно омеква. – Според мен това беше грешка. Тук беше домът им.“

Кюрдите мюсюлмани заемат особено място в изпълнената с насилие история на Източна Турция. От гранична жандармерия, която вършела мръсната работа на османците преди век, те са се превърнали в обсадено етническо малцинство, изискващо повече политически права в съвременна Турция. Настоящето им на жертви днес свързва много кюрди с техните отдавна заминали си арменски съседи.

Емре казва, че семейството му се е сдобило със земята за селото му от арменци. Продали им я много евтино. Оставя ме да осмисля този факт. Изброява имената на близки градове, които някога били предимно арменски: Ван, Патнос, Агри. Днес там живеят малко или никакви арменци.

Кога свършва официално един геноцид? В какъв момент актът на масово унищожение приключва – става завършен, документиран и признат? Със сигурност не когато изстрелите утихнат. (Тогава все още е твърде рано.) Дали се случва, когато отделните жертви изчезнат от веригата на човешката памет? Или когато последното опразнено село се сдобие с ново население, нов език, ново име? Или случаят приключва най-сетне с настъпването на разкаянието?

Двамата с водача ми Мурат Язар бавно напредваме на север. Вървим покрай пожълтели степи, където пред нас тичат вълци, спирайки, за да ни хвърлят поглед през рамо в тишината, а после изприпкват нататък. Подминаваме планината Арарат. Върхът, висок 5137 м, блести на изток, осеян с бели петна от сняг. Библията свързва планината с високото място, където Ной е хвърлил котва. Красивият вулкан е свещен за арменците. (Разпространено е погрешното схващане, че арменските апостолически свещеници дори носят шапки с формата на конуса на Арарат.) През август 1834 г. руският метеоролог Козма Спаски-Автономов се изкачил до заледения връх на планината. Арарат се издига толкова нависоко, че му се сторило, че може да види звезди, проблясващи посред бял ден. Експедицията му била напълно подходяща за Анадола: той се опитвал да разбере кое е това, което винаги си е било тук, но е невидимо. Това е пейзаж, изпълнен с липси.

Политическият психолог Вамък Волкан нарича идеологията или светогледа, при който скръбта се превръща в сърцевина на идентичността, „избрана травма“. Тя е приложима към цели нации, не само към отделни индивиди. Избраната травма обединява общества, пострадали от масово насилие. Но освен това може и да подклажда обърнат навътре национализъм.

Тътря се през планините на Малкия Кавказ от Турция към Република Грузия. Хвърлям камъни, за да си съборя замръзнали ябълки от голите дървета. Спирам в Тбилиси и се качвам на нощния влак за Ереван. Датата е 24 април  – стотната годишнина от арменския геноцид.

Арменската столица е окичена с билбордове. На един са изобразени оръжия – ятаган, пушка, секира и бесило, – подредени така, че да изписват „1915“. Друг откровено съпоставя османски фес и турски засукан мустак с характерния мустак на Хитлер и зализаната му прическа. Но най-неагресивният символ на мъката е и най-красноречив – цветче на незабравка. Милиони виолетови венчелистчета украсяват парковете и булевардите на Ереван. Цветчетата са върху знамена, стикери, значки – цветята на геноцида. „Помня и изисквам“ – е девизът на възпоменанието.

Но изисквам какво? Това е основният въпрос, който арменците си задават. Миналото пътеводна светлина ли е? Или е капан?

Апостолическият свещеник Михаил Аяпахян от арменския град Гюмри казва: „В Армения няма враждебност към Турция. Нямаме нищо срещу обикновените турци. Но Турция трябва да направи всичко – всичко, – за да излекува раните.“

Елвира Меликсетян, активистка за правата на жените: „Не знаем какво искаме. Ако всичко ни напомня за старите ни тегла, ще изгубим бъдещето си, не е ли така? Нямаме стратегия. Цялото това превръщане в жертви ни прави просяци.“

Рубен Варданян, милиардер филантроп: „Сто години по-късно ние сме победителите. Ние оцеляхме. Силни сме. Така че следващата стъпка е да кажем „Благодаря!“ и да се отплатим по някакъв начин на хората, които ни спасиха, включително на турците. Преди сто години някои от техните деди са спасили нашите деди. Трябва да свържем тези истории.“ (Варданян е финансирал наградата „Аурора“ в чест на невъзпетите герои, които спасяват други от геноцид.)

Има факелно шествие. Има фотоизложби. Има концерт на група от арменската диаспора от Лос Анджелис. („Това не е рок концерт! Това е отмъщение за нашите убийци!“) Дзидзернагаперт с неговия вечен огън – паметника на върха на хълма, посветен на загиналите – е препълнен с дипломати, учени, активисти, обикновени хора. На конференция за предот-вратяване на геноцидите един арменски историк сухо излага основанията за изискване на турските репарации. Предложението Турция да отстъпи шестте традиционно арменски провинции по османско време на Армения „не е абсурдно или несъществено“. (Германия е заплатила компенсации от 70 млрд. на жертвите на нацистките зверства.)

Най-сърцераздирателната история по време на пътуването си в Армения чувам от млад мъж с очи като бездънни кладенци.

„Бил съм бебе, може би на годинка. Умирал съм в болницата. Имал съм пневмония – поне така смятам. Лекарите не можели да направят нищо. Една туркиня в родилното отделение забелязала, че майка ми плаче. Попитала я дали може да ме подържи. Разкопчала роклята си. Хванала ме за глезените и ме прокарала надолу по тялото си. Сякаш ме раждала отново. Направила това седем пъти. Помолила се. После изкрещяла: „Нека това дете да живее!“

„И какво станало после?“ „Оправил съм се. – Той свива рамене. – Туркинята ми спасила живота.“

Ара Кемалян, етнически арменски войник, ми разказа тази история в окопите на фронтовата линия на около 250 км югоизточно от Ереван. Чува се пукот от далечна стрелба. Прашно бяло слънце. Ръждиви консерви висят по бодливата тел – примитивна алармена система срещу противниково проникване. В продължение на повече от 20 от своите 38 години Кемалян, боец от отцепническия регион Нагорни Карабах, се е отбранявал от войници – негови бивши приятели и съседи – на централното правителство на Азербайджан, светска мюсюлманска държава. Към 30 000 души, предимно цивилни от двете страни, са загинали заради насилието в Нагорни Карабах от края на 80-те, а стотици хиляди са били прогонени. Тази отровна малка война, парализираща Кавказ, практически няма нищо общо с предишното насилие по османско време. И все пак Кемалян нарича жената в болницата, азербайджанската акушерка, която го спасила с магия, с враждебното „туркиня“. Призраците от 1915 г. са превзели сърцето му.

Преди да отпътувам пеша от тези земи на призраци, отново посещавам Ани, средновековните руини в Турция. Паметник на отричането. Този път го виждам от арменската страна на границата.

Затворената граница между Армения и Турция е една от най-странните в света. Турция закрила пропускателните си пунктове през 1993 г. от солидарност с Азербайджан във войната в Нагорни Карабах. Арменската страна също си остава затворена, което отчасти се дължи на натиска от страна на диаспората срещу нормализиране на отношенията с Турция. Резултатът: пътищата, пресичащи този така богат на история легендарен кръстопът от глобуса, където се срещат Азия и Европа, не отиват наникъде. Една гара от арменската страна не е виждала преминаващ локомотив от 22 години. Сънлив чиновник премита офиса на гарата веднъж на ден, докато релсите тихо ръждясват. (Една призрачна авиокомпания има директни полети между Армения и Турция; седалището є е невзрачен офис в Ереван.) В резултат страдат икономиките и на двете държави. Хората от двете страни на границата са изолирани, изключени, по-бедни.

Руската армия пази арменската страна на границата с Турция като част от пакт за взаимна защита. Така Москва поддържа влиянието си в този стратегически регион. Гледката е нереална: арменска бодлива тел, руски вишки, а КПП-та гледат срещу откритото поле отсреща в Турция, която преди много години демилитаризирала своята страна от границата. Руски и арменски войски, изправени срещу турските овчари. Овчарите ни помахват с ръка.

„Винаги поддържам запален огън в кухненското си огнище – казва Вахандухт Варданян, арменка с розови бузи, чиято фермерска къща се намира отсам бодливата тел, срещу Ани. – Искам да покажа на турците, че ние още сме тук.“

Изкатервам се на едно хълмче до дома є, където арменските поклонници слизат от автобусите. Тези туристи идват да гледат с копнеж през оградата към древната си столица в Анадола. И аз поглеждам натам. Виждам точното място, където стоях преди месеци, в Турция. Призракът на по-раншното ми „аз“ броди из руините. Не ни дели нищо друго освен огромна бездна от самота. 

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах