сп. National Geographic - Октомври 2018
National Geographic KIDS - Октомври 2018

Ограбено минало

3.6.2016 г.

Незаконната търговия с антики процъфтява и сее разруха сред археологическите паметници по света.

Дамата с раираната перука и втренчения поглед лежи на ярко осветената маса, а професорката се е привела на педя над лицето й. „Все още е в удивително състояние... много добре запазена“ – мърмори си тя. Погледът й се плъзва по тялото на жертвата, изрисувано върху капака на нейния саркофаг, и тя показва пресните наранявания по горната част на бедрата, както и символите на бог Амон, един ибис и магическите заклинания от „Книга на мъртвите“. „А това тук са името и титлата й: Шесеп-амон-тайешер, Господарка на дома. Като ги чета на глас, изпълнявам желанието й да бъде помнена в отвъдния живот.“

Египетската аристократка е мъртва вече 2600 години. Египтоложката Сара Паркак от Алабамския университет в Бирмингам изследва вътрешния й саркофаг – една от трите подобни на матрьошки дървени обвивки, които някога приютявали мумифицираното й тяло, чиято миризма още се усеща в ковчега. Грабители нарязали саркофага на четири части и го изпратили с въздушна поща в САЩ, където един реставратор на антики отново ги събрал. Месеци по-късно митнически служители открили ковчега скрит в дома на един търговец на антики от Бруклин. Понастоящем се намира в склад на тайно място в Ню Йорк, където федералните власти пазят конфискувани артефакти от цял свят: огромен каменен Буда от Индия, глинени конници от Китай, релефи от Ирак, Сирия и Йемен. Всички те са сирачета на незаконния трафик на антики, жертви на международната битка за културното наследство.

От убийците грабители на храмове в Индия, през осквернителите на църкви в Боливия, до банди с по стотина членове, които разкопават гробници в Китай, иманярите ограбват нашето минало. Подобно на повечето незаконни дейности, иманярството трудно се поддава на количествен анализ. Но сателитните снимки, иззетите от полицията находки и свидетелствата на очевидци от терена недвусмислено показват, че търговията с крадени богатства процъфтява по целия свят.
В Египет Паркак е поставила началото на използването на сателитни изображения за измерване на грабителството и разрушаването на археологически обекти. Проучването й рисува мрачна картина: една четвърт от известните 1100 археологически зони в страната са понесли сериозни щети. „При настоящите темпове на разруха – казва тя – до 2040 г. всички известни обекти в Египет ще бъдат сериозно компрометирани. Къса ми се сърцето.“
Пред последните две десетилетия поредица мащабни съдебни дела и репатрирания разкриха тъмните страни на търговията с антики, като хвърлиха светлина върху престъпни мрежи от иманяри и трафиканти, които продават артефакти на галерии по „Медисън Авеню“ и прочути музеи. През 2002 г. Фредерик Шулц, виден манхатънски търговец на произведения на древното изкуство, беше осъден на 33 месеца затвор заради конспирация да придобие крадени египетски артефакти. През 2006 г. Метрополитън Мюзиъм се съгласи, под натиск от италианското правителство, да върне прочутия кратер на Евфроний – съд за смесване на вино и вода, ограбен от етруска гробница край Рим. А през последните години ширещите се войни и хаос в много страни с богато древно наследство, чиято кулминация беше опустошението на Месопотамия от Ислямска държава (ИДИЛ), породи притеснения, че трафикът на антики допринася за финансирането на тероризма.

Само че дебатите как да бъде спряно ограбването са стигнали до задънена улица. Археолозите обвиняват за грабителството търговията с антики и твърдят, че много предмети на пазара са крадени. Колекционери, търговци и много уредници на музеи оспорват това и твърдят, че повечето продажби на древности са законни. Някои заявяват, че висшата цел да бъде съхранено художественото наследство на човечеството ги задължава да „спасяват“ антиките от нестабилни страни – дори ако трябва да ги купуват от грабители.

Историята на  Шесепамонтайешер придава сурова конкретност на тези абстрактни въпроси. Събирайки улики от египтолози, музейни уредници и федерални агенти, ще проследя нейното пътуване от гробницата й някъде в Египет, през сложна мрежа от трафиканти и търговци на антики, до строго охраняваното хранилище в Ню Йорк.
Първата стъпка е да установим вероятното място, където  Шесепамонтайешер била погребана. Въз основа на йероглифните надписи и стила на саркофага египтолозите от Пенсилванския университет заключили, че е живяла ок. 600 г. пр.Хр. Издирването в книги за египетски саркофази и интернет сайтове с антики изкара на бял свят подобен саркофаг на жена със същото необичайно име, за който се твърди, че е бил намерен край Абу Сир ал Малак, обект на 100 км южно от Кайро.
В древността Абу Сир ал Малак, по онова време наречен Бузирис, бил богат град, контролиращ заливната равнина между р. Нил и Фаюмския оазис. Бил прочут със своите храмове на Озирис, бога на плодородието и отвъдния живот, и с разкошните гробници, принадлежащи на 4000-годишната му история. Днес слънчевата мараня над Абу Сир разкрива гледка като от наскоро бомбардирано бойно поле. Кратери и шахти зеят в пясъчните дюни, където иманярите са ровили в земята с лопати, багери и динамит. Те са осквернили безброй гробове, изоставяйки около много изкопи зловещи сипеи от черепи и натрошени кости.
Амал Фараг, главната служителка на Министерството по древностите за Абу Сир и съседните обекти, ме води на обиколка заедно с петима охранители с калашници. Стройна и с изправена стойка, 49-годишната Фараг има остър език и нежни очи. Тя вдига от земята кедрови късове с дървени клинове и следи от червена боя – парчета от древни саркофази. „Грабителите задържат само ценните неща и разбиват или захвърлят останалото – казва тя. – За всеки хубав предмет те унищожават стотици.“
Фараг ме отвежда до шахтова гробница в склона на един хълм и се провира в тъмната камера. През април 2012 г. тя се сблъскала тук с трима грабители. По време на рутинно посещение на Абу Сир заедно с колежка тя забелязала такси, паркирано край гробницата. Когато се приближили, двете жени се озовали лице в лице с трима едри, яки мъжаги с дълги галабии.

„Казах на колежката ми: „Ако се уплашиш, престори се на много горда“ – разказва Фараг. Номерът проработил: след като ги изгледали безмълвно, тримата мъже се качили на таксито и си заминали. Фараг ме вкарва в гробницата и ми показва мястото на пода, където намерила два великолепни саркофага, които грабителите били скрили под одеяло. Различавам ниши, изсечени в скалните стени на камерата, и проходи, водещи към други помещения по-навътре в склона.

Може би Шесепамонтайешер била отмъкната от някоя подобна гробница. Вероятно е почивала в някоя от тези ниши, заобиколена от предмети, които е обичала приживе: накити, бастун, папируси с вълшебни заклинания, ковчежета с изображения на боговете на мъртвите. Нейните предшественици и потомци с техните собствени скъпоценности вероятно са заемали близките ниши. Ако бъде открита непокътната, подобна семейна гробница би отворила голям светъл прозорец към миналото. Дори и осиротяла вследствие на грабителството, Шесепамонтайешер е ценна заради йероглифите и изображенията, но би била безценна, ако беше разкопана както подобава – разликата между откъсната страница от книга и цялата книга на рафта в богата библиотека.

Фараг и нейната колежка успели да измъкнат двата саркофага от гробницата и да ги натоварят на колата си. По пътя към сградата на министерството те били преследвани от едно пежо, което се приближило на сантиметри от бронята им. Най-сетне на едно кръстовище камион засякъл преследвачите и двете се спасили.

Фараг обяснява, че местните селяни не се чувстват свързани с древноегипетската култура и ограбват миналото си, за да оцелеят в настоящето. Подобно мислене се споделя от много бедни жители на страни с богата археология, които се препитават като нископлатени изкопчии.

Иманярството се засилило след революцията през 2011 г., когато правителствените сили за сигурност се стопили. Но сателитните анализи на Паркак показват, че вече имало един сериозен пик две години по-рано, когато световната финансова криза ударила египетската икономика. За да оцелеят, някои безработни се обърнали към грабителството.

Пазачите ни съпровождат до шосето и Фараг дълго време стиска ръката ми. „Не замръквай на пътя“ – казва ми тя. Във въздуха все още витае усещането за революция.

Разкопаването на миналото за печалба съществува като професия от хиляди години. Най-ранният известен процес срещу грабители в Египет се състоял в Тива през 1113 г. пр.Хр. Банда иманяри под водачеството на предприемчивия каменар Амонпанефер ограбвали скални гробници. Той и неговите съучастници били осъдени и вероятно екзекутирани чрез набиване на кол.

Чужди армии също отнесли със себе си египетски древности. Римските завоеватели изпращали към дома цели обелиски на специално построени за целта кораби. От XVI до средата на XX в. безброй късчета от миналото му били изнесени към чуждестранни културни центрове. Чужденците археолози получавали част от артефактите, които били откривани при техните разкопки, по силата на официална договореност с египетските власти. Пътешественици купували антики от лицензирани търговци в Кайро, Луксор и други места. Подобни сделки често не били документирани, тъй като древностите масово се смятали за лични притежания. Въпреки че вече имало закони, които да защитават антиките, модерните представи за културна собственост (и грабителство) тепърва еволюирали.

Промените в Египет и отвъд него започнали през 50-те години на ХХ в., когато колониалните империи се разпаднали и по-рано подчинените страни се сдобили със самоуправление. Вдъхновени от новото чувство за национална идентичност, много държави затегнали съществуващите закони или въвели нови, за да защитят своето минало; те включвали и артефактите, които още били в земята. През 1983г. Египет обявил, че всички предмети с културна стойност и на възраст над сто години принадлежат на държавата. През 1970 г. ЮНЕСКО приела „Конвенция за мерките, насочени към забрана и предотвратяване на незаконен внос, износ и прехвърляне на правото на собственост на културни ценности“, подписана до момента от 131 страни.

На 30 км северно от Абу Сир се срещам с Мохамед Юсеф, който отговаря за Лишт и Дашур – богати обекти от времето на Средното царство. След революцията от януари 2011 г. иманярски банди опустошили обектите, понякога с помощта на земекопна техника и като работели през нощта на светлината на прожектори.

Юсеф ми показва скалната гробница, където малко след началото на революцията заедно с един от неговите инспектори спасили два великолепни варовикови релефа, смъкнати от друга гробница. Две групи, въоръжени с автомати, се карали за тях. „Когато се приближихме, те стреляха във въздуха – спомня си Юсеф. – Въобще не се страхуваха от нас.“ Но екипът му се върнал, след като мъжете с оръжията си тръгнали, и отнесъл релефите.

В нестабилни райони силата е равна на право. По време на гражданската война в Камбоджа Червените кхмери и други военизирани групировки често упражнявали контрол върху иманярите в териториите им. По същия начин и в днешна Сирия ИДИЛ получава дял от печалбата от грабителството, но същото се отнася и за групи, които са свързани с армията на Башар ал Асад, кюрдските Части за защита на народа, както и опозицията.

Юсеф казва, че важни местни фигури играят ключова роля в Лишт и Дашур. „В иманярството са замесени много известни хора. Те са богати, влиятелни, недосегаеми.“ Едно семейство от съседното село – обяснява ми Юсеф – командвало голяма частна милиция.

Бригаден генерал Ахмед Абдел Захер – командир на египетската полиция за древностите – обяснява, че много от грабителските мрежи в Египет са структурирани като пирамиди на четири нива. („Какво друго, ако не пирамиди!“ – хили се той.) Основата, може би три четвърти от членовете, се състои от бедни селяни, чиито познания за местния терен и паметници са ключови за откриването на плячка. Второто ниво е на посредниците, които събират предметите и организират работниците в бригади. Играчите от третото ниво – казва Абдел Захер – измъкват антиките от страната и в крайна сметка ги продават на чуждестранните купувачи на върха на иманярската пирамида.

Маржът на печалбата непрекъснато расте нагоре по веригата. Според докладите някои иманяри от второ ниво препродават предмети на цени, които са десет пъти по-високи от платеното на изкопчиите. „Това са професионални престъпници – казва Абдел Захер – и древностите са само едно от нещата, с които търгуват.“ Той описва няколко скорошни акции срещу наркотрафика, при които полицията открила и антики покрай дрогата.

В неустойчиви райони древностите могат да се придвижват по същите разпространителски мрежи, които се използват от трафикантите на оръжия. „Често съм откривал скрити антики заедно с РПГ-та [ръчни противотанкови гранатомети] и други оръжия“ – казва Матю Богданос, прокурор от Ню Йорк и полковник от морската пехота, който служил в Ирак в началото на XXI в.

Сред над 50 пристанища, летища и сухоземни пътища, които се използват за контрабанда на антики от Египет, избрах да посетя Дамиета. Саркофазите на Шесепамонтайешер били изнесени за САЩ от Дубай, единият от тях скрит в контейнер с мебели. Дамиета е едно от най-натоварените контейнерни пристанища в Египет, което върти оживен бизнес с Дубай, и освен това е мебелната столица на страната.

От Кайро до Дамиета има само 240 км, но шофирането ми отне почти пет часа. Предната нощ бунтовници бяха убили двама полицаи пред хотела ми край Кайро, а по същия път беше имало няколко нападения с РПГ. Мерките за сигурност бяха сериозни, с периодични полицейски блокади. Докато ги задминавах, оглеждах безкрайния поток от камиони. Саркофагът на Шесепамонтайешер би могъл да се скрие във всеки от тях.

Щом стигне до Дубай, следата на Шесепамонтайешер най-сетне става по-ясна. Въз основа на имейли, митнически декларации и товарителници прокурорите и федералните следователи смятат, че в изпращането й от Дубай към САЩ са замесени трима души: Муса Хули, търговец на антики със сирийски произход, базиран в Ню Йорк, йорданецът Салем Алш-дайфат, който живее в Мичиган, и Айман Рамадан – също йорданец, живеещ в Дубай. (В крайна сметка Хули се призна за виновен в контрабанда и даване на фалшиви показания пред федерален агент и беше осъден на шест месеца домашен арест. Алшдайфат се призна за виновен в леко престъпление и беше глобен 1000 долара. Рамадан все още се укрива.)

Представените по време на процеса документи показват, че Алшдайфат изпратил на Хули снимки на комплекта саркофази на Шесепамонтайешер, а Рамадан и други лица уредили транспорта на предметите – съпроводени с лъжливи описания на съдържанието и стойността на пратката – до Хули и търговец на монети в Кънектикът. След това Хули използвал същите снимки, за да препродаде саркофазите на колекционер във Вирджиния. Следователи от Имиграционното и митническо наблюдение (ИМН) на САЩ твърдят, че Айман Рамадан се е занимавал с антики, ограбени от Сирия, Йордания и Либия. А имейлите между Алшдайфат и потенциални клиенти показват, че той е имал пряка информация за иманярската дейност в Египет.

Брентън Ийстър, специален агент към ИМН, който разследвал случая на Шесеп-амонтайешер, отбелязва, че международните иманярски мрежи си сътрудничат далеч по-успешно, отколкото служителите, отговарящи за спазването на закона. Той посочва, че контейнерът, който прекарал външния саркофаг на Шесепамонтайешер до САЩ, бил натоварен от дубайската компания Amal Star Antiques. Според Ийстър Amal Star е собственост на Нур Шам от рода Шам, който се занимава с търговия на антики и е базиран в Мумбай, Индия. В своята книга Sotheby's: The Inside Story разследващият журналист Питър Уотсън твърди, че семейство Шам организирало мащабна контрабандна акция, която през 90-те години докарала индийски храмови скулптури във Великобритания, понякога през Дубай, и оставило няколко представителни екземпляра за продажба в лондонското „Сотбис“.

„Невинаги познавам добрите по света – службите, които следят за спазването на законите в други страни – казва Ийстър, докато оглежда световна карта, закачена в кабинета му в сградата на Департамента за вътрешна сигурност в Ню Йорк. – Лошите обаче сякаш всичките се познават. Все едно всички си имат телефонните номера.“ Обяснява, че наскоро негов сътрудник от Близкия изток му казал, че местните контрабандисти и търговци зорко следят дейността му. „Изглежда съм привлякъл вниманието им. Добре. Сега вече знам, че си върша работата.“

За разлика от незаконни стоки като наркотиците и оръжията, ограбените антики са мръсни в началото, но чисти накрая (поне на вид), а незаконният им произход е бил изпран, докато преминават през трафикантските мрежи. Без подробни данни за произхода – документирана поредица от собственици – няма как да знаем дали един предмет е добър или лош. Въпреки това дори много артефакти, които биват колекционирани в рамките на закона, нямат подобно солидно минало, а това поражда дилема при всяка потенциална покупка.

Муса Хули продал Шесепамонтайешер на фармацевтичния предприемач и колекционер на антики Джоузеф Люис, който живее във Вирджиния. През май 2011 г. Люис беше привлечен под отговорност заедно с Хули и останалите по обвинения, включващи заговор за контрабанда и заговор за пране на пари. След почти три години съдебни битки той получи споразумение за отсрочено наказателно преследване и впоследствие всички обвинения бяха свалени. Люис отрича да е престъпил закона и твърди, че е закупил предметите в САЩ от търговец, който бил отговорен за вноса им.

Ако съществува нещо като колекционерски ген, то Джо Люис определено го има. Майка му събирала шишенца за оцет, фигурки на слонове и мюрета на патици, а баща му си падал по огнестрелните оръжия. Понастоящем къщата му с площ 600 кв.м е побрала всичките шишенца, патици и дебелокожи на майка му, както и собствената му колекция от 30 000 насекоми и важна сбирка от египетски древности. „Дай ми два произволни предмета и веднага ще започна да ги колекционирам“ – казва Люис, 60-годишен спретнат веселяк. Показва ми забележителната си египетска колекция, включително няколко зашеметяващи саркофази в музейни витрини.

Бъдещето на колекционирането на антики – казва Люис – е застрашено от все по-строгите американски и чужди закони, поради което наскоро той помогнал за основаването на асоциация за образоване и защита на колекционерите. Цитира някои от техните принципи: подобно на музеите и колекционерите опазват културното наследство на човечеството, което страните източници не успяват да защитят. Дори и ако един артефакт не е разкопан от археолог, той може да съхрани голяма част от научната си стойност. Много колекционери допринасят за общественото познание, като споделят своите древности с учени и музеи.

Люис смята, че посредством все по-близкото сътрудничество между общностите на колекционерите и учените би могло да се състави глобален регистър на законните археологически предмети, който би бил могъщ инструмент срещу иманярството. „Ако не е в списъка, значи не може да се купува или продава – казва той относно тази хипотетична база данни. – Ако не е качено, значи е откраднато. Толкова!“

Джеймс Кюно, президент и изпълнителен директор на тръста „Дж. Пол Гети“, казва, че много от скорошните репатрирания са били грешки, тъй като мисията на музеите е да събират, споделят и опазват световното културно наследство – а върнатите в конфликтни райони предмети често са изложени на риск. Затова според него човек не трябва да се отказва да купува ограбени артефакти, ако по този начин ще ги спаси от изчезване или унищожение.

„Бихте ли приели никога да не преговаряте с терористи, дори и ако преговорите биха спасили заложниците? – пита той. – Ако просто не участваме в пазара, това не значи, че пазарът ще изчезне. Не става дума за прости, безопасни и черно-бели въпроси.“

Макар че търговията с древни предмети може би е спасила от разруха множество шедьоври, сивата зона, в която тя оперира, я прави уязвима за обвиненията, че поражда иманярството – и че сякаш поощрява някои от участниците да се самозалъгват относно това откъде идват скъпоценните им предмети.

Люис казва, че предпочита да не говори за случая с Шесепамонтайешер, но обяснява, че купил комплекта саркофази едва след като търговецът Муса Хули му предоставил правдоподобен произход. (Хули твърдял, че саркофазите са от колекцията на собствения му баща.)

Конвенцията на ЮНЕСКО от 1970 г., законите за културното наследство, съдебните дела и репатриранията в началото на XXI в. би трябвало да са наложили детайлния произход като все по-задължително условие. Но много колекционери, търговци, аукционни къщи и музейни уредници сякаш продължават да се чувстват в правото си да се ползват от същата потайност и анонимност, която традиционно обвива търговията с антики. Частните продажби в големите аукционни къщи са във възход, а смътните обяснения като „от швейцарска частна колекция“ и „по наследство“ са все така често срещани.

Например само преди няколко месеца в „Сотбис“ съзерцавах диоритен бюст на жрец от храма в Карнак. Една седмица преди да стигне до търга, съдебният археолог Христос Цироянис разкри, че статуята присъства в „Схинуския архив“ – фотографска база данни, съставена от известна иманярско-контрабандистка мрежа. Въпреки че присъствието в архива не доказва, че даден предмет е опетнен, премълчаването от страна на аукционната къща на тази глава от произхода на статуята поражда притеснителни въпроси. (От „Сотбис“ наричат твърденията на Цироянис „неточни и безотговорни“.)

„От 2007 г. съм идентифицирал множество предмети от тези [иманярски] архиви на почти всеки голям търг – казва Цироянис. – Фактът, че аукционните къщи продължават да ги продават, показва, че те всъщност нямат желание да коригират поведението си. Грижа ги е само да продължат да продават.“

Неясният или отсъстващ произход отдавна се приема в големите аукционни къщи, дори за произведения от райони с ширещо се иманярство и военни зони. От 70-те години до 2011 г. аукционите, включително „Кристис“ и „Сотбис“, продавали шедьоври на кхмерската скулптура – въпреки очевидния риск те да са били откраднати от храмове в джунглата в Камбоджа. Големи музеи също закупили или получили кхмерски статуи.

„Тези предмети е трябвало да задействат всички възможни аларми по света – никой не би могъл да ги купи или продаде просто на вяра – казва Тес Дейвис, която е адвокат и изпълнителен директор на Коалиция за древностите, правозащитна организация във Вашингтон. – Само няколко години по-рано колекционерите се оплаквали от липсата на камбоджанско изкуство в САЩ. Но щом избухнала геноцидна гражданска война, пазарът по вълшебен начин се наводнил с шедьоври – шедьоври без произход и със следи от насилствено ограбване, понякога прерязани направо през глезените!“

След като проследих саркофазите на Шесеп-амонтайешер през престъпната снабдителна мрежа, вече ми е трудно да повярвам, че купуването на артефакти без железен произход е нещо различно от съзнателно затваряне на очите. Археологът Рикардо Елиа е на същото мнение. „Връзката е пряка – казва той, позовавайки се на основните икономически закони. – Щом плащаш пари за откраднати предмети, значи пораждаш още грабителство.“

Има и обнадеждаващи признаци. През 2010 г. Бостънският музей за изящни изкуства създаде новата длъжност „уредник по произхода“. През 2013 г. управата на Метрополитън Мюзиъм доброволно репатрира две знакови кхмерски статуи, който жест впоследствие беше последван и от Кливландския художествен музей и други американски музеи. По-късно Метрополитън организира голяма изложба на изкуство от Югоизточна Азия в сътрудничество с камбоджанското правителство.

„Този вид сътрудничество, целящо дългосрочно заемане на предмети, а не придобиването им, е важна и положителна стъпка за музейните уредници“ – отбелязва Пати Герстенблит, професор по право със специализация в културното наследство.

На 23 април 2015 г. саркофагът на Шесеп-амонтайешер беше натоварен обратно към Египет, където днес е изложен в Египетския музей в Кайро. Междувременно някои музейни уредници, а също и колекционери като Люис, призовават за база данни с антики, която да допринесе за възпирането на иманярството, и предлагат среща с археолозите за постигане на общо становище.

Сара Паркак казва, че постигането на подобно съгласие е ключово – както за страните източници, така и за страните консуматори. Грабителството вероятно няма да престане, докато изкопчиите в Египет и купувачите зад граница не възприемат древностите не просто като великолепни предмети, но и като жизненоважни откъси от историята за нашето минало.

„Човешката история е най-великият разказ на всички времена – казва Паркак. – Единственият начин да го разберем в неговата пълнота е, ако го откриваме заедно.“ 

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Юни 2016
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах