сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Великата битка на народите - Варна 1444 г.

1.3.2014 г.

„Битката на народите“ не променя съдбата на Балканите, но възвишените й цели остават в паметта на поколенията.

Светилниците хвърлят отблясъци по доспехите на събралите се мъже и вадят от сенките сериозните им лица. Младият полско-унгарски крал Владислав III Ягело е вперил поглед в своя съветник Янош Хуняди. Трансилванецът е рицар от Societas Draconistrarum, Ордена на Дракона. Тайнственото воинско братство има за цел да спре нашествието на исляма в Европа, да спаси християнския свят и новия Рим - Константинопол. Владислав знае, че Хуняди е бил член на съвета на покойния император Сигизмунд, създателя на Ордена. Кралят изцяло разчита на 56-годишния воин, победил турците в много сражения.

В нощта на 9 ноември 1444 г. в лагера до стените на Варна коронованият юноша, Хуняди и папският легат Джулиано Чезарини са свикали военен съвет. Приближаването на трикратно превишаваща християнските сили султанска армия кара кардинал Чезарини да настоява за спешно отстъпление. То обаче е трудно осъществимо - европейците са затворени между Варненското езеро, Франгенското плато, морето и врага. Легатът дава ново предложение - да се изградят отбранителни съоръжения и да се изчака зад тях. В армията на Владислав има и 400 хусити, ветерани от религиозните войни в Бохемия, Моравия и Силезия. Техните „ръчни топове" и бронирани каруци могат да отблъснат дори тежковъоръжена конница. Кардиналът е принуден да заложи надеждите си на своите доскорошни врагове, еретиците хусити. Унгарските благородници, хърватските воеводи и дори свирепите рутенски наемници са склонни да подкрепят идеята за отбранителна стратегия. Положението е тежко. Чуват се и предложения за преговори със султана.

„Да избягаме е невъзможно, да се предадем е немислимо - извисява се гласът на Хуняди. - Нека се бием и с храброст да почетем оръжията си!" Очите на Владислав блясват. Той вдига ръка и тържествено поверява общото командване на християнските войски в предстоящата битка на трансилванския пълководец. Нощта е към края си.

В настъпващия ден предстои да се случи събитие, което ще затвори последната страница от историята на кръстоносните походи – и на надеждата на балканските народи за скорошно избавление от османска зависимост. Кървавата „Битка на народите“ има дълга предистория. В нея са вплетени имена и интереси на владетели, църковни дейци и военачалници, на държави и региони, светли подбуди и непочтени цели, предателство и героизъм.

Епохата на християнските походи за „освобождаване на Гроба Господен от неверниците“ е отминала. Като че ли кръстът и полумесецът са установили границите и отношенията си завинаги. Никой не допускал, че с превземането на крепостта Цимпе през 1352 г. придошлите от Азия османци полагат основите на империя, която след половин век ще погълне Югоизточна Европа и ще се насочи към сърцето на Стария континент. След загубите при Черномен (1371 г.) и Косово поле (1389 г.) балканските държави изглеждат обречени. Стреснати от османските завоевания, владетели и воини от много европейски страни се стичат под знамената на Сигизмунд Люксембургски. В битката при Никопол (1396 г.) те обаче претърпяват съкрушително поражение.

Началото на XV в. дава нови възможности на християните. Завоевателят на Сърбия и България Баязид Светкавицата е победен и пленен от тюркско-монголския емир Тимур Ланг (1402 г.). Последвалите междуособни борби за султанския трон потапят османската държава в криза. През 1404 г. Сигизмунд оглавява нов антитурски съюз между сръбски, босненски, влашки и унгарски владетели. Към него се присъединява и Фружин, синът на Иван Шишман, както и неговият братовчед, наследникът на Иван Срацимир, управлявал за кратко под името Константин II Асен. Двамата князе предприемат в западните български земи мащабни военни действия – т.нар. въстание на Константин и Фружин, постигнало временно възстановяване на Видинското царство. Константин умира през 1422 г. Фружин продължава да участва във влашки и трансилвански походи срещу османците и в унгарски дипломатически мисии. Сигизмунд високо цени заслугите му.

Изплашен от нарастващата сянка на полумесеца, християнският свят решава да загърби споровете си в името на своето оцеляване. През 1439 г. във Флоренция се сключва уния между православната и католическата църква. Папа Евгений IV влиза в преговори с Константинопол, а византийски пратеници посещават Италия, Франция, Полша, Русия. Междувременно унгарците все по-трудно удържат турското настъпление. Кризата след смъртта на Сигизмунд разклаща устоите на кралството. Важна роля за излизането от нея изиграва Янош Хуняди. През 1441–1442 г. той разбива турците в поредица сражения. „Ако Хуняди не бе преградил пътя на завоеванието, паднала би не само Унгария и заобикалящите я страни, но и самата Италия“ – пише доминиканският хронист Пиетро Ранзано. Пълководецът успява да прекрати гражданската война в Унгария и да осъществи обединението й със силната Полша. С негова помощ младият полски крал Владислав III от литовската династия Ягело е обявен и за унгарски монарх. В лицето на краля поредният антиосмански съюз намира своя символ, а Хуняди става неговата желязна десница. В ролята си на обединител на християнския свят папа Евгений благославя плана за изтласкване на османците отвъд Босфора и спасяването на Константинопол.

Начело на 40 000 воини от Унгария, Полша, Чехия, Влашко, Сърбия, Босна и немските княжества, Владислав и Хуняди се насочват към Ниш и Пирот, където на 3 ноември 1443 г. разбиват войските на султан Мурад II. „Смята се, че враговете са понесли не по-малки загуби от околното население при бягството си след битката, отколкото от нашите по време на сражението“ – пише папският легат Чезарини. Българите подпомагат с храни, водачи и въоръжени отряди кръстоносната армия. Ала Флорентинската уния не заличава недоверието и омразата между православния Изток и католическия Запад. „По-добре турска чалма, отколкото папска тиара“ – заявява в Константинопол мегадуксът на византийския флот Лука Нотарас. По ирония на съдбата през 1453 г. османците го екзекутират. Папството, чийто авторитет е сериозно разклатен, не цели освобождение на югоизточните европейски народи, а нови територии на влияние. Италианските републики Венеция и Генуа се ангажират с кръстоносната идея дотолкова, доколкото им се плаща за това, но предпочитат бездействието и дори съглашателството с османците, за да заздравят позициите си в Източното Средиземноморие. Чехия е изтощена от хуситските войни. Полша участва само частично в кампанията – нейният крал е последван от рицарите си, но оглавява похода в качеството си на унгарски владетел. Княз Фружин не знае дали да вярва, че при крайна победа над османците ще бъде възстановен на бащиния си престол. Носят се слухове, че Владислав е обещал търновската корона на Янош Хуняди.    

Християнската армия превзема София и достигат Златица, но там е отблъсната от султанските войски. Липсата на продоволствия и суровата зима принуждават Хуняди да отстъпи към Белград. Османците опустошават напуснатите от кръстоносците земи.       

Макар да не постига целите си, т.нар. Дълъг поход вдъхва на обединените християни вяра, че могат да прогонят завоевателите. Морейският деспот Константин Драгаш и албанският княз Георги Кастриоти продължават борбата срещу турците. Папата и Хуняди планират нов поход. Венециански, генуезки и бургундски кораби се готвят да блокират Дарданелите и Босфора, за да попречат на султана да прехвърли азиатските си войски в Европа.

Притиснат от бунтове на васали и еничари, Мурад е принуден да търси диалог с християните. През пролетта на 1444 г. негови пратеници посещават Буда, а през юни в Одрин започват мирни преговори. Султанът се съгласява да освободи всички пленени християни, да плати контрибуция от 100 000 флорина, да възстанови владенията на сръбския деспот Георги Бранкович и независимостта на Влашко, да изтегли войските си от Албания, да отстъпи на Унгария редица стратегически пунктове. Мирът е ратифициран в Сегед през юли 1444 г. Владислав се заклева върху Библията, че ще спазва 10-годишния договор.

Това обаче не съвпада с плановете на папата и амбициите на някои светски аристократи. Чрез Чезарини понтификът бързо убеждава младия крал, че клетвата няма валидност, защото е дадена на „безбожник“. Само дни по-късно Владислав заявява, че смята да прогони „неверниците“ от Европа. Останалите владетели го подкрепят. Търновският княз Фружин продава имението си Файдаш, за да финансира участието си в похода. Само деспот Бранкович е против нарушаването на договора, защото условията на Сегедския мир напълно го удовлетворяват.

На 18 септември1444 г. войските на Владислав III и Хуняди преминават Дунав при Оршова и се придвижват надолу по реката. Обсаждат Никопол, но не успяват да го превземат. Към кръстоносците се присъединява влашкият воевода Влад Дракул с 4000 конници. Общата численост на християнската армия достига 20 000 души, а османците разполагат с около 8000 воини на Балканите. Влад обаче съветва европейците да се върнат и да се подготвят по-добре за похода, защото цялата им армия е „колкото ловната свита на султана“. Хронистът Антонио де Бонфини споменава и за „българката Фекуза“, която предрекла разгрома на християните. Въпреки предупрежденията походът продължава. Неуспехът при Никопол е последван от втори при Търново, където християните са отблъснати с големи загуби. Разярени, те плячкосват и убиват безогледно по пътя си, което обтяга отношенията им с местните българи. Мнозина кръстоносци вече се питат дали походът е богоугоден след клетвонарушението, с което е погазен Сегедският мир. Все пак военното щастие се усмихва на европейците – те превземат твърдината Раховица (дн. Горна Оряховица), а после и силната Шуменска крепост. След победата Владислав издава декрет, забраняващ на воините му да тормозят българското население. Междувременно идват сведения за прехвърлянето на азиатските армии на султана на европейска територия. Християнския флот се е провалил в опитите си да попречи на плана на Мурад. Според една версия турците изненадващо се промъкнали покрай папските кораби с лодки. Друга сочи като причина предателството на генуезците – срещу солидно заплащане те сами превозили враговете на кръста до европейския бряг. Трета версия обвинява в същото венецианците.

Първоначалният план на кръстоносците за преминаване на Балкана е изоставен и те се насочват към Варна с надеждата, че оттам венециански кораби ще ги откарат до Константинопол. По пътя си завземат крепостите Овеч (дн. Провадия), Каварна, Калиакра и Галата, но положението им вече е неизгодно. Турският гарнизон на Варна бяга от града, ала Мурад II бързо се придвижва начело на огромна армия през Ямбол и Айтос и на 9 ноември 1444 г. заема височините край Варненското поле. В залива няма никакви венециански кораби. Воините на Владислав и Хуняди се подготвят за битка. На следващата сутрин те се построяват в дъгообразна линия. Срещу тях са 60 000 спахии, тимариоти, еничари, акънджии – бойци от два континента в блестящи ризници, спретнати кафтани, бели наметала, кожи или ярки одежди.

Битката на народите започва.

Арабската конница е отблъсната от хърватите на бан Талоци и побягва. Увлеклите се в преследване християни са нападнати от засада от анадолските спахии и на свой ред отстъпват, давайки много жертви. В блатата край Варненското езеро намира смъртта си и неуморният защитник на папските интереси Джулиано Чезарини. В центъра кралските отряди и влашката конница атакуват спахиите на Караджа паша и ги отблъскват. Полските и унгарските рицари се връщат на позиция, но власите продължават преследването и нахлуват в турския лагер. Там се отдават на плячкосване, а после самоволно напускат сражението. Хуняди трябва да се притече на помощ на своя зет Михай Силади и отрядите му. Той настоява Владислав да не предприема нищо до завръщането му. После, начело на рицарите си, атакува румелийските спахии и ги обръща в бяг. Везните на победата се накланят към европейците. Понася се слух, че Мурад се готви да напусне командния хълм и бойното поле.

По рицарски смел и по юношески жаден за слава, а може би и прекалено повярвал в ролята си на избавител на християнския свят, Владислав решава лично да плени турския монарх. Пренебрегвайки съвета на Хуняди, той пришпорва коня си към еничарските полкове пред султанската позиция. Петстотин полски рицари следват своя крал в тази безумна атака. Еничарите се огъват под бронираната вълна – мнозина падат промушени, съсечени или прегазени под тежките копита на рицарските коне. Точно тогава на бойното поле се завръщат румелийски спахии. Те се врязват в полските редици и рицарите с ужас виждат как конят на Владислав полита с ездача си към земята. След миг еничарите тържествуващо издигат набучената на копие глава на младия владетел. Обезсърчени, поляците продължават отчаяно да се сражават, падайки един след друг до краля си. Завърналият се Хуняди разбира, че битката е загубена, и организира остатъците от армията си в отстъпление. Край Варна загиват около 10 000 християнски воини. Загубите на султана са два пъти повече. Директорът на парк-музея „Владислав Варненчик“ Емилия Петкова и други изследователи подчертават, че хуситите на хетман Чейка дават шанс на много кръстоносци да се спасят, като остават самоотвержено зад своите подвижни дървени укрепления и задържат турците с цената на живота си. Стотици европейци намират смъртта си извън бойното поле – по околните хълмове и в блатата. Други са убити или пленени дни след битката.

Пировата победа на Мурад II е с изключителни мащаби и последици. Край Варна войските му смазват последния голям антиосмански поход на обединените християни през Средновековието. Европа е шокирана и потъва във взаимни обвинения, Полша е без крал, Влашко и Унгария тръпнат в тежки предчувствия за съдбата си, хилядолетната Византия е обречена. Според проф. Бистра Цветкова поражението на кръстоносците е „прелюдия към изчезването на балканските държави от политическата карта на света за векове напред“. Княз Фружин постепенно губи позициите си в унгарския двор, докато през 1454 г. са му отнети всички имения.

Съдбата на юношата крал, увенчал се с мъченически ореол под името Варненчик в паметта на българи, поляци, унгарци, чехи, украинци, румънци и хървати, продължава да вълнува с драматизма на рицарска легенда. Не се знае какво е станало с тялото му. Съществуват предположения, че е погребано в малка варненска църква. Още след сражението тръгва и мълвата, че Владислав не е загинал в него. Ранен, кралят бил спасен от францискански монаси и отведен в Близкия изток. Версиите чертаят различни продължения – под ново име той станал член на ордена „Св. Катерина“...заживял на о. Мадейра, където го видели полски францисканци... бил разпознат под отшелническо расо в Испания заради шестте пръста на единия си крак – характерен белег при мъжете от династията Ягело... Петстотин години след Варненската битка португалският историк Жоао Гомеш издига хипотезата, че крал Владислав пристигнал под името Хенрик Алемано на Мадейра, където работил до смъртта си през 1474 г.      

През 1918 г. полската католическа църква пожелава да канонизира Владислав, но получава отказ. Сведения на участвали в похода ватикански служители намекват за хомосексуални влечения у младия владетел. Летописецът Ян Длугош щедро възхвалява краля, но споменава и за някакви негови „безсрамни и гнусни страсти“, станали причина за поражението при Варна.

Единствената вина на Владислав е самоцелната му, безразсъдна атака, разстроила координацията между бойните единици на християнската армия и нарушила тактическия замисъл на нейното командване. Това не е изолирано явление в битките през XV в. – както отбелязва проф. Христо Матанов, „Навсякъде рицарската доблест се сгромолясва с трясък при сблъсъка си с военния практицизъм.“

Българите не забравят Варненчик, съветника му Янко войвода и техните воини. След битката местните хора отбелязват лобното място на краля и бойците му с дървени кръстове. По време на Кримската война поляци от дивизията на граф Замойски издигат там гранитен паметник. През 1924 г. е поставен нов, а през 1935 г. върху една от двете тракийски могили на мястото на битката е построен мавзолей. През 1964 г. в него е поставен саркофаг на Владислав – копие на този от символичното погребение на краля в краковския „Вавел“, а околният парк е обновен. Изгражда се музей, представящ средновековни знамена, доспехи, европейски и османски оръжия от епохата. Някои са намерени на бойното поле, други са реплики, подарени от музеи във Варшава, Будапеща, Прага, Букурещ и Белград. Днешният си вид комплексът „Владислав Варненчик“ придобива през 2004 г. Наречен „парк музей на бойната дружба“, този исторически кът пази спомена на няколко народа за една трагично изгубена битка. Тя не съумяла да промени съдбата на Балканите, но останала в паметта на поколенията с възвишеността на целите си, които нито противоречивите сведения, нито користните интереси, нито времето успели да помрачат.

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах