сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

Дивата идея на Америка Йелоустоун

4.5.2016 г.

Това не е просто парк. Тук преди повече от 140 години хората започнали да договарят мирно споразумение с дивото. Днес преговорите продължават с растяща неотложност – в Йелоустоун и по цялата планета, докато човешкият свят се разраства, а природният се свива. Можем ли да постигнем съгласие?

На 7 август 2015 г. в Националния парк „Йелоустоун“ рейнджър открил разкъсаното тяло на мъж край пътека недалеч от един от най-големите хотели в парка. Скоро мъртвият бил разпознат като Ланс Кросби, на 63 години, от Билингс, Монтана. Работел сезонно като медицинска сестра в клиника в парка и същата сутрин бил обявен за изчезнал от неговите колеги. Разследването установило, че предния ден Кросби бил излязъл да се разхожда сам и без спрей против мечки и налетял на женска мечка гризли с две малки. След като го убила и частично го изяла (не задължително в тази последователност), а после позволила и на мечетата да ядат, мечката скрила останките му под пръст и борови иглички, както правят мечките гризли, когато имат намерение да се върнат за парче месо. След като била заловена и категорично свързана с Кросби посредством ДНК анализ, майката мечка била упоена и след това екзекутирана – на основание това, че възрастна мечка гризли, която е яла човешко месо и е скрила тялото за по-късно, е твърде опасна, за да бъде пощадена – макар фаталният инцидент да не бил по нейна вина.

  „Дълбоко сме натъжени от тази трагедия и сме съпричастни със семейството и приятелите на жертвата“ – каза директорът на парка Дан Уенк, здравомислещ човек, натоварен с трудна задача: да се грижи Йелоустоун да бъде безопасен и за хората, и за дивите животни. Мечките гризли очевидно могат да бъдат опасни животни. Но опасността, която представляват, трябва да бъде разглеждана в по-общ план. Гибелта на Ланс Кросби е едва седмият причинен от мечка смъртен случай през последните сто години.

През общо 144 години от създаването на Йелоустоун повече хора са загинали от удавяне, от изгаряне в горещите езерца и вследствие от самоубийства, отколкото са били убити от мечки. Почти толкова хора са били ударени от мълнии. Двама души били убити от бизон. Истинският урок, който се крие в смъртта на Ланс Кросби – и в също толкова печалния край на мечката, която го убила, е напомнянето за нещо, което твърде лесно забравяме: Националният парк „Йелоустоун“ е диво място, впримчено по несъвършен начин в наложени от хората граници. То е пълно с чудеса на природата – свирепи животни, дълбоки каньони, гърмящи водопади, изгарящи води, които са великолепни за гледане, но могат да бъдат капризни при близък досег.

Когато посещаваме Йелоустоун, повечето от нас го гледат като през защитно стъкло. Взираме се от колите в мечката край пътя, заставаме на панорамната площадка над величествена река, разхождаме се по дъсчени пътеки сред гейзерите, възприемаме парка все едно е диорама. В безопасност сме и краката ни са сухи. Но ако кривнете само на 200 м встрани от пътя в гориста клисура или покрита с пелин поляна, би било добре да си носите – за разлика от Ланс Кросби – спрей против мечки. Това е парадоксът на Йелоустоун и на повечето други национални паркове, което сме добавили впоследствие: усмирена пустош, управлявана природа и диви животни, които са длъжни да се съобразяват с човешки правила. Това е парадоксът на култивираното диво. И сякаш това не е достатъчно сложно, ами и думата „Йелоустоун“ не обозначава просто парка. Тя е и епоним на голяма екосистема – най-обширния и богат комплекс от до голяма степен неопитомени ландшафти и диви животни в САЩ (без Аляска).

Голямата йелоустоунска екосистема представлява подобна на амеба шир от пейзажи, които обхващат още Националния парк „Гранд Тетън“, части от национални гори, резервати за диви животни и други държавни и частни владения, като всичко това, взето заедно, възлиза на около 9 млн. хектара. Около тази огромна амеба има преходна зона, в която е по-вероятно да видите говеда, а не елени уапити, по-вероятно е да зърнете силоз за зърно, отколкото мечка гризли и е по-вероятно да чуете лая на черен лабрадор, отколкото воя на вълк. Около тази буферна зона се простира Америка през XXI в. – магистрали, градове, паркинги, молове, ширнали се предградия, игрища за голф, „Старбъкс“. Въпрос: можем ли да се надяваме да съхраним насред модерна Америка подобна реликва от първичния пейзаж на континента, подобна частица от истинската пустош – чутовно негостоприемно място, пълно с хищници и плячка, където на природата все още е позволено да има кръв по зъбите и ноктите? Може ли такова място да се помири с човешките изисквания? Единствено времето и изборите, които правим, ще могат да отговорят. Но ако отговорът е „да“, то това е Йелоустоун.

Паркът е разположен върху нещо, което геолозите наричат Йелоустоунско плато, и има средна надморска височина 2400 м. Гъсти гори от бор конторта и планински ливади с треви и пелин покриват тази обширна издигната област – заедно с мрежа от плавно виещи се пътища, които кръстосват на пръв поглед застиналия и статичен терен. Но не се заблуждавайте.

Налице е драматична геологична причина за издигнатостта на Йелоустоунското плато. Точно под него се намира обширна зона на вулканична активност – гигантски канал през земната мантия и кора. Този горещ поток обхваща две магмени камери с частично разтопени скали, които се намират една върху друга и издуват повърхността на земята като огромна пришка. Около издатината, подобно на хаотично пръснати укрепления, се надигат по-стари планини. На самото плато геолозите са открили останките от три огромни калдери – белези от три смайващи изригвания през последните 2,1 млн. години. Тези експлозии и вулканичните сили, които ги предизвикали, са спечелили на „горещата точка“ на Йелоустоун прозвището „супервулкан“. Обикновените вулкани се проявяват най-вече по границите на тектонските плочи; супервулканите си проправят път направо през тях. А факлата на Йелоустоун, която подхранва с топлина невъобразими изригвания, вероятно е най-голямата, скрита под който и да е континент на Земята.

Появили се хора – далечните прадеди на шошоните, банок, кроу и други индиански племена, чиито традиции още ги свързват с това място. Идвали и си тръгвали от платото, докато номадският им бит ги тласкал да търсят храна, кожи и удобствата на сезонния живот. После пристигнали първите вълни бели заселници. За разлика от други части на американския Запад никой не воювал за Йелоустоун и не го завзел и заселил по време на тази инвазия отчасти защото голямата надморска височина на платото била причина за особено сурови зими. Някои планинци и трапери зърнали части от него и после разказвали истории. Много по-късно обаче, през 1869–1871 г., три различни експедиции, придружавани от военни, посетили района и били впечатлени най-вече от гейзерите, дълбокия каньон на реката и водопада. Уолтър Тръмбул, който пристигнал през 1870 г., отбелязва в една статия, че платото изглеждало обещаващо като паша за овце, но предсказал следното: „Когато обаче водопадите и гейзеровият басейн станат лесно достъпни посредством Севернотихоокеанската железница, едва ли ще има друга част от Америка, която да е по-популярна като балнеолечебен и летен курорт.“ Подобна популярност би означавала пари в касите на железницата и на който друг успеел да се докопа до дял, предлагайки билети за влака и места в хотелите.

Следващата експедиция, през 1871 г., била оглавена от Фердинанд В. Хейдън, директор на Геоложката служба на САЩ за териториите. Групата включвала и фотографа Уилям Хенри Джаксън и художника Томас Моран, чиито изображения впоследствие помогнали на хората в източните щати (и което е по-важно, на тези в Конгреса) да видят и да си представят Йелоустоун. По това време един агент на Севернотихоокеанската железница подхвърлил предложението законодателите да защитят „Големия гейзеров басейн“ като обществен парк. Хейдън прегърнал идеята и заедно със сътрудници на железниците лобирали за нея, като била изложена в проектозакон – включваща не само гейзеровите басейни, но и Големия йелоустоунски каньон, горещите извори Мамът, езерото Йелоустоун, долината Ламар и други терени, образуващи заедно правоъгълник с площ почти 1 млн. хектара.

На 1 март 1872 г. президентът Юлисис С. Грант се съгласил, макар да не бил изявен защитник на опазването на пейзажите, и подписал закона, основавайки първия национален парк в света – „Йелоустоун“. Документът, типично за времето си, пренебрегнал всички дотогавашни претенции на индианските племена. Определил „обществен парк и място за отдих за благото и насладата на хората“, под което негласно имал предвид хора, които не са индианци. В рамките на парка било забранено „своеволното унищожаване на рибата и дивеча“ – каквото и да се разбира под „своеволно“, както и експлоатирането на дивеча с търговски цели. Границите били праволинейни, макар екологията да не е. Парадоксът получил своята рамка.

В началото паркът бил сиротна идея без ясна цел, без персонал и без бюджет. Последвал хаос. Комерсиални ловци най-нагло се настанили там и започнали да избиват уапити, бизони, дебелороги овни и други копитни в индустриални количества. Според едно свидетелство в началото на 1875 г. двама мъже, известни като братята Ботлър, застреляли около 2000 елени уапити край горещите извори Мамът, като най-често взимали от всяко животно само езика и кожата, оставяйки труповете да се разлагат или да бъдат изядени от дивите животни. Разказът не уточнява колко били мечките гризли, които братята Ботлър застреляли около труповете, но без съмнение еленското месо било опасна примамка, докарваща мечките на мушка. Кожата на елен уапити струвала между 6 и 8 долара – сериоз-ни пари, а сам човек можел да убие между 25 и 50 елена на ден. „Масовото клане в парка продължило от 1871 поне до 1881 г.“ – казва Лий Уитълсей, понастоящем историк на Йелоустоун. Склоновете били осеяни с рога. Туристи с фургони идвали и си заминавали необезпокоявани – малко на брой, но с общо взето сериозно въздействие. Някои повреждали конусите на гейзерите, изписвали имената си върху пейзажа или просто ей така убивали лебеди тръбачи и други животни. Популациите на копитни животни се свили. През 1886 г. като проява на отчаяние САЩ изпратили армията да пази Йелоустоун за период, който в крайна сметка продължил три десетилетия – до създаването на Националната паркова служба през 1916 г., точно преди сто години.

Но и през модерната епоха хищните животни страдали от безпощадни преследвания в Йелоустоун – по причина на недомислена политика. Идеята, че паркът трябва да опазва не само гейзерите и каньоните, но и дивите животни, се появила едва впоследствие и първоначално се отнасяла само за „добрите“ животни – дивеча, който ловците ценели, пъстървата, по която копнеели рибарите, благодушните тревопасни, които посетителите можели спокойно да съзерцават, например елените уапити и сърните, вилорогите антилопи и лосовете, бизоните и дебелорогите овни. Гоненията на „лошите“ животни продължили без задръжки. Хищниците били отстрелвани, хващани в капани и тровени още от 70-те години на ХIX в. Дори един директор на парка поощрявал комерсиални трапери да избиват стотици бобри, за да не строят бентове и да не наводняват парка му. Видрите били класифицирани като „хищни“ – този осъдителен епитет, а избиването на вълци приключило едва когато вълците напълно изчезнали – не просто от Йелоустоун (около 1930 г.), ами от целия американски Запад.

Само че тези злоупотреби, недалновидни действия и бедствени тенденции в крайна сметка били спрени и дори обърнати и към края на ХХ в. Йелоустоун бил върнат към състоянието си на цялостност. През 1995 и 1996 г., около 70 години след като последният вълк в парка надал последния си вой, 31 вълка от Западна Канада били освободени от ограждения за аклиматизация на различни места в парка. Завзели местността, размножили се, просперирали в парка и се разпространили из областта. Приблизително по същото време други 35 вълка били освободени в Айдахо. Две десетилетия по-късно около 500 вълци населяват Голямата йелоу-стоунска екосистема. Днес около сто вълци, образуващи десет глутници, живеят най-вече в Националния парк „Йелоустоун“, където Дъг Смит, който е начело на проекта „Йелоу-стоунски вълци“, оглавява усилията да бъдат следени, управлявани и опазвани.

През студена декемврийска утрин непосредствено на север от парка закопчах колана на задната седалка на хеликоптера до Дъг Смит, за да зърна проекта в действие. Смит работи с вълци от 37 години, а с тези в Йелоустоун – от момента на повторното им заселване, и през ръцете му са минали над 500 животни, упоени за поставяне на нашийници. Секунди след като се настанихме на борда, хеликоптерът се издигна и после се гмурна към р. Йелоустоун под командите на Джим Поуп, който се беше специализирал в улавянето на диви животни и имаше вкус към въздушните акробатики. Той изравни машината и отново набра височина, извивайки на юг през парка и през предпланините. Леден вятър нахлу в прозрачната кабина, докато върховете на дърветата прелитаха на 50 м под нас. После леко се спуснахме на чисто заснежено място. Екипът на Поуп – двама мъже, чиято работа беше да изстрелят мрежа, да изскочат и да упоят уловеното животно – вече беше обездвижил два вълка.

Там беше и колегата на Смит, Дан Сталър, който с още двама биолози обработваше упоените вълци. Коленичил в снега, Сталър почти беше приключил с поставянето на нашийник на по-голямото животно – красив черен мъжкар, може би тригодишен. Другото беше млада женска, светлосива с червеникавокафява глава.

С виолетови медицински ръкавици на ръцете Сталър взе кръвна проба от десния крак на мъжкия, а после и малко тъкан от дясното ухо за ДНК анализ. Смит измери мъжкаря: дясна предна лапа, дължина на тялото, горни кучешки зъби. Горните кучешки са зъбите, които лъсват толкова заплашително, когато вълкът се зъби на някой неприятел. Но Смит ми обърна внимание на плътоядните зъби. „Това са зъби за разкъсване – каза той, – остри и силни, за разрязване на месо и трошене на кости.“

Смит и екипът действаха бързо. Повдигнаха мъжкия с клуп, за да го претеглят: 55 кг. Взеха фекална проба и инжектираха микрочип между лопатките му. Претеглиха и измериха женската. Измериха ректално телесната є температура. Беше започнала да спада, поради което я поставиха на найлоново платнище, увиха я с якета и поставиха химически грейки за ръце в областта на слабините. Когато събраха всички данни, Смит ме прикани да коленича в снега край едрия мъжкар и да вдигна главата му за снимка. Докато несигурно държах животното, забелязах, че черната му козина е изпъстрена с посивели сребристи връхчета. Езикът му беше провиснал безжизнено като чорап. В момента беше упоен и безпомощен, но все пак беше великолепен.

„Виж тези очи“ – каза Смит. Бяха широко отворени и лъщяха в бакърено кафяво.

„Това е дивото – каза той. – От това иска да се отърве нашият свят – точно от този поглед. А ние искаме да го запазим. Това е целият смисъл на парка „Йелоустоун“.“

Същото се отнася и за мечките гризли в Йелоустоун – въпреки човешките усилия в обратната посока. През първите десетилетия след основаването на парка – и през по-голямата част от ХХ в. – туристите подхвърляли храна на мечките и им позволявали да ядат хранителни отпадъци от сметищата край хотелите в парка. Идеята била да станат „питомни“ и съответно по-лесни за наблюдаване: шоу с диви животни. Те обаче съвсем не се опитомили и си останали диви същества – силни и добре въоръжени, ревниви към усамотението си, а женските свирепо защитаващи малките си. Смъртта на Ланс Кросби през август 2015 г. е просто последното напомняне по въпроса.

Освен това са ненаситни – трябва да се хранят. В Йелоустоун менюто на мечката гризли включва 266 различни видове животни, растения и гъби, които те поглъщат в огромни количества, особено през есента, когато мечките трупат подкожна мас за зимния сън. Някои от най-ключовите съставки – един вид пъстърва (Oncorhynchus clarkii), ядки от белокор бор – в последно време са намалели заради антропогенни промени в екосистемата. Но учените твърдят, че мечката гризли е адаптивно животно и би трябвало да може да се приспособи с настъпването на промените.

Кери Гънтър, който е съответствието на Дъг Смит като биолог, отговарящ за мечките в парка, ми разказа за това един следобед, докато бяхме седнали в пущинака и наблюдавахме място, което не присъства на туристическите карти: дълбок малък поток, който мечките гризли понякога използват като вана. Цяла сутрин се бяхме провирали през храсталаците, за да стигнем дотук, и си бяхме изяли обяда на малко хълмче, приказвайки си за нещата, които Гънтър беше видял за 30 години изучаване и опазване на мечките в Йелоустоун.

През 80-те години – каза Гънтър – „всяка възрастна женска мечка изглеждаше от решаващо значение за популацията. Все още имахме малко индивиди.“ А броят им бил малък заради срив на популацията от мечки гризли през 70-те години, след като акцентът в управлението се изместил от дивите животни като „опитомено“ зрелище към засилено внимание към екологията. Едно знаково събитие, което повлияло на тази промяна, бил докладът „Лиополд“ от 1963 г. – крайъгълен камък в еволюцията на представите относно целите и организацията на Йелоустоун. Докладът, с официално заглавие „Управление на дивите животни в националните паркове“, дошъл от комисия с председател уважавания биолог А. Старкър Лиополд. В него се казвало, че условията във всеки национален парк трябва да бъдат „поддържани, а където трябва – и възстановени“, така че да представляват „портрет на първична Америка“; по този начин той утвърдил парадокса на „култивираното диво“. Този и други фактори, най-вече обществената реакция от два смъртни случая, предизвикани от мечки гризли в Националния парк „Глетчер“ (изглежда без връзка помежду си, но шокиращо съвпаднали по време в една нощ през август 1967 г.), довели до затварянето на всички сметища в Йелоустоун.

Закриването на „хранилките“ с отпадъци оставило мечките гладни, объркани и дръзки. Забъркали се в неприятности, понесли си последствията, темповете на възпроизводство спаднали и популацията им драстично се свила до може би под 140 мечки гризли в цялата екосистема. Само през 1971 г. над 40 били убити в различни конфликти и злополуки – включително мечки, които били уловени, маркирани и освободени. Ако упадъкът бил продължил още десет години, йелоустоунската мечка гризли можело напълно да изчезне. Но през 1975 г. тя била обявена за застрашен вид в САЩ (без Аляска) по силата на Закона за застрашените видове. Ловът на гризли бил преустановен – поне като законно занимание в Голямата йелоустоунска екосистема, и паркът възприел нови стратегии за защита на хората от мечките и обратното.

„Посветихме много време на грижите за всяка отделна мечка, особено на женските, и положихме огромни усилия да ги опазим живи“ – казва Гънтър, който пристигнал в Йелоустоун през 1983 г. Това означавало предотвратяване на конфликтите между мечки и хора чрез практически мерки, като недостъпни за мечки контейнери за отпадъци, патрули около лагерите и обучаване на посетителите да се въздържат да хранят мечките или да им позволяват да отмъкват човешка храна. Целта била хората и гризлитата да се държат на прилично разстояние едни от други и да се подтикват мечките да разчитат на естествените храни, които започнали да преоткриват след затварянето на сметищата.

Планът проработил. Оцелели повече женски, които родили повече малки и по думите на Гънтър „популацията наистина пое нагоре“. Броят на мечките гризли се увеличил в парка, а после се разширил и ареалът им, като понастоящем мечки се появяват в периферни части на екосистемата, където не били виждани от десетилетия. Мечките гризли се броят трудно, но според последните оценки само за ядрото на екосистемата популацията наброява 717 индивида. В цялата екосистема – казва Гънтър – „си мисля, че спокойно можем да ги докараме до хиляда“. Въз основа на тези числа, на тенденцията през последните десетилетия и на убеждението им, че днес Голямата йелоустоунска система едва ли може да поеме повече мечки гризли, много биолози, специалисти по мечките, са на мнение, че е време за изваждането на йелоустоунската мечка гризли от списъка на Закона за застрашените видове. Идеята обаче остава спорна.

Днес Йелоустоун е светая светих за дивите животни. Вълкът се е завърнал. Популацията на мечките гризли се е възстановила от гибелния срив през 70-те години. Бобрите са преодолели дългия упадък. Бизонът, някога тласнат до ръба на изчезването, е на сигурно място в парка. Полагат се усилия да се защитят жизненоважните миграционни коридори на американската вилорога антилопа. Уапитите са многобройни, но не прекалено, както през десетилетията, в които живели необезпокоявани от вълците. Белоглавите орли също са наред. Според тези критерии Йелоустоун е чудно ефикасно убежище за дивите животни.

И всичко в него е взаимосвързано. Вълците са свързани с мечките гризли посредством конкуренцията за тревопасна плячка, особено еленчетата уапити и възрастните елени, отслабени от зимата или изпитанията на размножителния сезон през есента. Белокорите борове са свързани с планинския боров корояд, който убива дърветата и чиято популация преживява експлозивни бумове, дължащи се на климатичните промени. Бизоните са свързани с животновъдството чрез заболяването бруцелоза, може би донесено в Америка с говедата, заради което щатът Монтана е позволил убиването на йелоустоунски бизони, които мигрират извън границите на парка.

Тези взаимовръзки подчертават реалната ситуация, че йелоустоунската екосистема (като всяка екосистема) е сложно, интерактивно съчетание от живи същества, връзки, физически фактори, геологични обстоятелства, исторически случайности и биологични процеси. Промените, които рикошират между тези преплетени мрежи – от животно към растение, от хищник към плячка, от едно ниво в хранителната верига към друго, – са приковали интересите и разногласията на учените, които изучават дивите животни и растителността в Йелоустоун. Сложността на детайлите е почти талмудическа, но е важно да не забравяме, че смущенията имат вторични, обикновено непредвидени последствия и че понякога те са необратими. Например не е задължително връщането на вълците в Йелоустоун да реши всички проблеми, породени от изчезването на вълците от Йелоустоун.

Голямата йелоустоунска екосистема е разбунила много страсти отчасти защото е събрала толкова много различни очаквания, движени от различни интереси. Насред препирните лъснала една важна истина: че хората, които живеят, работят, ловуват, ходят за риба и обикалят по маршрутите, не са единствените със законни интереси. Мястото принадлежи на Америка – и на света. Националният парк „Йелоустоун“ е приел над 4 млн. посетители през 2015 г.; 3 млн. души са посетили Националния парк „Гранд Тетън“. И след като са бродили по тези места, посетителите се чувстват овластени, а това е добре. Миналия юли директорът на Гранд Тетън Дейвид Вела обясни следното на група ученици с латиноамерикански произход, които прекарваха една седмица в парка като част от спонсорирана програма: „Този национален парк ви принадлежи. Той е част от вашето наследство като американци.“

Междувременно всички паркове в САЩ имат нужда от повече средства за непосилната работа, която вършат; само частица от бюджета за текущи разходи и подобрения идва от Конгреса, докато ключови инициативи като проекта „Йелоустоунски вълци“ се финансират с частни средства чрез „приятелски“ организации като фондацията „Парк Йелоустоун“. Парковете имат нужда от политическа подкрепа за трудните решения, например когато заради прекомерната населеност евентуално се наложи частни автомобили да не бъдат допускани повече в парка. Съжаляваме: хванете си автобуса.

Най-спорните въпроси относно дивите животни, а именно касаещите мечките гризли, бизоните и вълците, имат нужда от решения, взети в сътрудничество, а не от непрекъснати престрелки. Страстно отдадените хора трябва да разберат, че праведната непреклонност не е стратегия, а просто носеща удовлетворение позиция. Различните агенции, които членуват в Координиращата комисия за големия Йелоустоун – федерален орган, който надзирава федералните земи в йелоустоунската екосистема, трябва да привлекат като партньори и неправителствени организации и да вземат дръзки решения, които отиват отвъд войните за територии. Изглежда климатичните промени вредят на Йелоустоун – чрез температурните разлики, циклите в разпространението на насекомите, сушата и кой знае още какво – и трябва да положим повече усилия да решим този проблем.

Е, да, лесно е да се каже. Но ако очакваме йелоустоунската мечка гризли да се адаптира, да промени поведението си и да се справи с новите реалности, сигурно и ние можем да го направим, нали?

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах