сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

Там, където смъртта не означава „сбогом“...

4.5.2016 г.

В отдалечено кътче на Индонезия починалите – и техните тела – си остават част от семейството (в буквалния смисъл на думата). За обитателите на Северна Тораджа смъртта на тялото не е внезапното, финално събитие на мъчителна раздяла, каквото е на запад.

В отдалечено кътче на Индонезия починалите – и техните тела – си остават част от семейството. Една вечер, малко преди 19 часа, Елизабет Ранте дръпва златистата завеса от вратата. Двете заедно се шмугваме вътре. Тя се обръща към съпруга си: „Папа… Папа – прошепва тя, – имаме гостенка от далеч.“ Зад нас в стаята влиза с поднос в ръце вторият по големина син Джейми и тихо идва до нас. „Ето оризът ти, Папа – казва той. – Ето ти риба. Ето и люти чушки.“ Докато излизаме тихо от стаята, Елизабет казва меко: „Събуди се, Папа. Време е за вечеря.“ Обръщам се за момент, когато най-големият син Йоке обяснява: „Тя ти направи снимка, Папа.“ Трогателна семейна сцена. Би могла да се случи навсякъде по света. С изключение на една подробност. Съпругът на Елизабет, бивш чиновник в градското сватбено бюро, е мъртъв от близо две седмици.

Тук, в тази красива бетонна къща с цвят на пъпеш, принадлежаща на уважавана и богата фамилия, Петрус Сампе лежи неподвижно на дървена спалня, с шарено червено одеяло, подпъхнато под брадичката му. В продължение на още няколко дни в тази къща в покрайнините на гр. Рантепао, в отдалечените планини на индонезийския остров Сулавеси, Петрус ще лежи в леглото си. Съпругата му и децата му ще му говорят, докато му носят храна 4 пъти на ден – закуска, обяд, вечеря и следобеден чай. „Правим това, защото много го обичаме и уважаваме“ – казва Йоке. Елизабет добавя: „Преди се хранехме заедно. Той все още е у дома – трябва да го храним.“ Обработката с формалин (формалдехид с добавена вода) скоро след смъртта означава, че тялото няма да се разложи, а с времето ще се мумифицира. Миризмата в стаята не се различава от обичайния лек аромат на сандалово дърво във всяка тораджка къща. От стената гледа изображение на Исус Христос, водещ агне. Четири дни по-късно, след изразяване на почит чрез музика, християнска религиозна церемония и вечеря със свинско, зеленчуци и ориз за над 100 души членовете на семейството вдигат Петрус от леглото и го полагат в ковчег. Видеооператори снимат събитието. Осем или повече деца – роднини и приятели от квартала – се бутат, за да виждат по-добре. След това Петрус ще остане у дома, в ковчега си, до погребението си през декември, което е след 4 месеца. Дотогава съпругата му ще живее в къщата с него; някои семейства следват стария обичай никога да не оставят мъртвия човек сам; до погребението Елизабет и децата й ще го наричат то макула’ – болен човек. „Вярваме, че въпреки че баща ни е то макула’, душата му все още е в къщата“ – казва Йоке.

За тораджите смъртта на тялото не е внезапното, финално събитие на мъчителна раздяла, каквото е на запад. Вместо това смъртта е просто една стъпка от дълъг, постепенно разгръщащ се процес. За починалите любими хора се грижат у дома в продължение на седмици, месеци и дори години след смъртта им. Често погребенията се отлагат толкова дълго, колкото е нужно, за да се съберат роднините от далеч. Най-грандиозните погребални церемонии са събития, траещи седмица, които връщат тораджите у дома като огромна обратна диаспора от където и по света да се намират. Когато през града премине кортеж от сто или повече мотоциклета и коли, придружаващ труп, който се завръща у дома от далеч, трафикът блокира по начин, който нито линейка, нито дори полицай могат да управляват. Тук смъртта се почита повече от живота.

Тораджите не отказват медицинско лечение при застрашаващи живота състояния. Нито пък бягат от скръбта, когато починат любими хора. Но вместо да изтласкват смъртта в периферията, почти всички я държат в центъра на живота. Тораджите вярват, че хората не са наистина мъртви, когато починат, и че дълбоките човешки връзки продължават дълго след смъртта. За много тораджи смъртта не е тухлена стена, а тънък воал. Тя не е травматично прерязване на връзката, а е просто различен вид връзка.

Често при тораджите дълбоката връзка с обичан човек не приключва на гроба. Периодично някои жители на Северна Тораджа изваждат роднините си от гробовете им, за да ги облекат в нови дрехи и погребални савани. Никой не знае със сигурност кога са започнали тораджките ритуали, свързани със смъртта. Езикът на тораджите станал писмен едва в началото на XX в., затова повечето от старите традиции си остават устни. Едва наскоро, чрез въглеродно датиране на фрагменти от дървени ковчези, археолозите заключиха, че съществуват тораджки смъртни ритуали, които датират поне от IX в. сл.Хр., ако не и по-рано.

Първите холандски кораби пристигнали в днешна Индонезия в края на XVI в., търсейки индийско орехче и карамфил. Малко повече от 300 години по-късно те достигнали до Тораджа – културен регион, който днес обхваща районите Тораджа Утара и Тана Тораджа. Благодарение на холандските мисионери това е християнски анклав, съставен предимно от протестанти, но и от римокатолици в една предимно мюсюлманска държава. Християнството се е опитало с променлив успех да си партнира с традиционните практики: почти всяка стъпка от тораджките ритуали при смърт са придружавани от молитва, четене на евангелията на Матей и Йоан и произнасяне на „Отче наш“.

Тораджа е осеяна със села, кацнали високо по хълмовете или скътани дълбоко в долините под тях. До Рантепао – град с население 26 000 души – се стига най-често след осемчасово пътуване от най-големия град на Сулавеси – Макасар, по прилепнал към отвесните скали път. Селата са свързани само чрез виещи се черни пътища, пълни с дупки. Изминах трудния път дотам, след като бях прекарала години в писане и говорене за американския начин на умиране, който прославя медицината и лекарствата, но се бои от смъртта, която смята за провал на технологиите или волята. По тази причина повечето американци умират в институции, докато по-голямата част от тях казват, че биха предпочели да умрат спокойно у дома. След като съпругът ми почина, започнах да търся алтернативи. Дойдох тук, за да изследвам една култура, която е дори още по-екстремна, но в противоположната посока.

Търсенето ми си има очевидни ограничения. Храненето на мъртвите, оставянето на телата „на изчакване“ и отварянето на ковчезите не са практики, които бихме възприели в скоро време. Дори и така да е, не мога да спра да се чудя дали по-бавният ритъм и протичане на тораджките смъртни ритуали не е по-съобразен с реалната човешка мъка, отколкото нашите по-сдържани обреди.

Да ти се привиди починал любим човек, да усещаш присъствието му и да му говориш са обичайни на запад неща – пишат Колин Мъри Паркс и Холи Дж. Пригърсън в „Тежката загуба: проучване на скръбта в зрелия живот“. Самата скръб, казват те, не е праволинейна, а по-скоро избухва и утихва на цикли в продължение на много години – също като смъртните практики при тораджите. Но западният обичай мъртвите да се отстранят от пейзажа само дни или дори часове след смъртта им би изглеждал твърде прибързан за тораджите. „Майка ми почина внезапно, затова все още не сме готови да я пуснем да си отиде – казва Йохана Палангда и започва да плаче. – Не мога да приема да я погребем толкова бързо.“ Майка є продължава да приема гости в една стая на горния етаж вече повече от година след смъртта си. Тъй като майката на Йохана била вожд на селото – позиция, която сега се заема от Йохана, – селяните продължават да идват и да искат благословия за важни събития, че дори и разрешение да се оженят.

Така че каква е разликата между нежеланието на Йохана да пусне майка си да си отиде и нашето собствено нежелание? Или между разговорите на Елизабет с мъртвия й съпруг и тези, които тайно водят със своите мъже вдовиците от Запада? Най-добрият лек за скръбта е времето. Какво ако ние, подобно на тораджите, си давахме повече време, за да я преживеем според собствения си ритъм?

Няколко дни след посещението ми при починалия Петрус Сампе и съпругата му, в другия край на града се вихри с пълна сила погребението на друг мъж. Покатервам се по сенчеста конструкция от бамбук, която семейството е построило за гостите, идващи от други места. Свивам се до една девойка, внучка на починалия. Динда си играе със смартфона си. Всички обичат погребенията, особено заради шанса да се срещнат с роднини от далеч, казва тя, докато трима по-млади братовчеди палуват наоколо, включително и край ковчега на дядо си.

Стотици мъже, жени и деца се разхождат долу или са седнали да си побъбрят в сянката на потомствените си домове, наречени тонгконан – характерни конструкции на пилони, които изпъстрят региона, а гигантските им извити покриви сякаш плават като огромни червени лодки по море от палми, кафеени растения и бугенвилии.

Пространствата между тонгконаните са задръстени от квичащи прасета, вързани за бамбукови пръти, които скоро ще се превърнат в обяд. Жени продават цигари. Търговец с мотоциклет предлага хелиеви балони. Навсякъде има лъскави, охранени  биволи – почиват си под дърветата, стоят край пътя или обикалят в кръг, водени от млади мъже, които се отнасят с тях мило, като с домашни любимци. Церемониалмайсторът в една кула високо над тълпата се обръща към великолепно животно, чиито огромни, грациозно извити рога са широки колкото човешки бой.

„Ти си най-важният бивол тук – казва той. – Ще отидеш с този човек на оня свят и ще го направиш богат.“

Едно грандиозно тораджко погребение се измерва по броя и качеството на биволите, които служат като вид валута. Всичко, свързано с погребението, е йерархично и утвърждава статута на семейството на покойника, на хората, които посещават погребението, и на мнозина, които не са тук. Днешният ден е почти към края на продължилите повече от седмица обеди, угощения, приеми, срещи, молитви, забавления и ритуали, които постепенно отделят мъртвите от живота. Тялото се премества от дома на семейството в постройката на предците на семейството, после в една оризова плевня наблизо, а после – в погребалната кула, която гледа към церемониалното поле.

Погребенията спояват здраво тораджите – всяко семейство с другото, всяко село с другото. Погребенията поглъщат спестяванията, тъй като хората се съревновават помежду си в подаряването на животни, създавайки задължения за поколения напред и стимулирайки огромна консумация. Братовчед ти е дарил бивол? Трябва да дариш по-голям. Не можеш да изплатиш направен подарък? Значи синът или дъщеря ти трябва да го направят. Ако не могат, товарът ще легне върху внуците ти. Тази тъмна страна на погребалните задължения може ясно да се чуе във виковете на церемониалмайстора, обявяващ подаръците. В един заслон долу правителствени чиновници отбелязват качеството и големината на всеки подарък за целите на данъчното облагане. В края на церемонията на семейството ще бъде поднесена спретната счетоводна книга, на която се очаква да бъде отговорено подобаващо, когато някой член на даряващото семейство почине.

Тораджките погребения са също и много забавни. Тези разточителни събития са шанс хората да се срещнат и да общуват, да хапнат и пийнат добре, да се порадват на игри и забавления, че дори и да поразпитат за работа или да се огледат за бъдещ партньор в живота. Когато се разнася вик, който призовава най-силните да отнесат ковчега до кулата, поне 50 млади мъже грабват бамбуковите пръти. Пеят по пътя си из полето, движейки ковчега нагоре-надолу, докато текстът на песента постепенно става неприличен: нещо относно разни части на тялото, размера им и сексуалната мощ. Избухва битка с вода, в която участниците поливат себе си и гостите с вода от пластмасови чаши.

„Можеш да не присъстваш на сватба, но е задължително на дойдеш на погребение“ – казва Даниел Рантетасак, на 52 г., който в един слънчев следобед присъства на погребението на Ласи Ало То’данг, дядото на Динда. Даниел пресмята, че е бил на над 300 погребения в живота си. Казва, че на погребение като това трябва да бъдат жертвани минимум 24 бивола. Понякога бройката може да надхвърли 100. Със средна цена от 20 млн. рупии за бивол (1425 долара) – а цените могат да са много по-високи за най-ценните, шарени биволи – едно елитно погребение може да надхвърли 400 000 долара само за биволи, платени от наложени от общността дарения и от множеството членове на фамилията, които изпращат пари у дома от чужбина. Храната и напитките за стотиците гости, както и временните бамбукови подслони за посетителите допълнително увеличават сумата. Често казват, че в Тораджа човек живее, за да умре.

И все пак някои западни туристи, които идват в Тораджа, за да търсят екзотичната варварщина на погребенията, откриват, че връзките между хората, безстрашното съприкосновение със смъртта и чистото забавление им помагат да променят представата за обичаите на собствената си култура. „Когато в Испания някой почине, това е най-лошото нещо, което може да се случи в едно семейство – казва Антонио Муше, ИТ консултант, идващ от Мадрид. – Ние, западните хора… не мислим за края. Тук те се подготвят за него с години.“

Отвръщам поглед от жертвоприношението на биволите – ще бъдат убити общо 55 от тях. За западната чувствителност това изглежда жестоко. Тораджите наблюдават невъзмутимо; те са загрижени повече за групата, отколкото за индивида, казва Станислаус Сандарупа, торадж и лингвистичен антрополог в университета „Хасанудин“ в Макасар. Задължението на бивола, казва той, е да осигури месо, което да подкрепя човешкото съществуване. На свой ред хората трябва да се грижат за вида и да му помагат да оцелява.

Докато погребението се разгръща в града, друг набор от церемонии се провежда в провинцията. Август е месец не само за погребения, но също и за ма’нене’ – „втори погребения“, които се провеждат от семействата на всеки няколко години, когато отиват до гробниците на предците си, за да ги почистят, да донесат на починалите храна и цигари и да изнесат мъртвите отдавна тела на разходка на слънце, както и да ги преоблекат в нови дрехи. Даниел Себа Самбара председателства събиране, което включва съпругата му, една от дъщерите му, една внучка, един от синовете му, един зет и много други, събрани край голяма семейна крипта на място, гледащо към долина. Даниел починал през 2012 г. след 20-годишно боледуване от диабет. Това е първият път, когато семейството му го вижда след погребението му. Тази седмица, заради церемонията ма’нене’, той е изваден заедно с около дузина други по-отдавна починали роднини, които му правят компания в криптата.

Спокоен и в добра форма, Пиетер, синът на Даниел, е наследил баща си в строителния бизнес в провинция Папуа, на над 2000 км от тук. Английският на Пиетер е отличен. Дъщеря му Монна, строителен инженер, показва снимки на телефона си от лагера с нейния хор в Синсинати. Пиетер и семейството му са изцяло модерни тораджи.

Така че как се чувства той, като гледа мъртвия си от три години баща в компанията на роднини, поставени до него? Горд. И въодушевен. Тялото на баща му е сравнително непокътнато и разпознаваемо, за разлика от тези на други близки, лежащи наблизо, които приличат повече на хелоуински скелети. Кожата му е гладка. Ноктите и брадата му са пораснали, откак са го видели за последно, възкликват роднините. За Пиетер състоянието на тялото е знак, че той също ще просперира. „Не всеки изглежда така. Това ще донесе успех на децата и внуците му“ – казва той с радост.

Очаквах този момент с безпокойство. В крайна сметка ние, западните хора, се сгърчваме от ужас при вида на труп. При сблъсъка си с няколко откривам, че съм изненадващо спокойна и заинтригувана. Всички са в празнично настроение, носят ярки цветове и изглеждат решително щастливи. Гледката определено е странна, но изненадващо не е неприятна или ужасяваща. „Начинът, по който се отнасят с телата, изобщо не е плашещ“ – казва Ки Тан, индонезиец, израснал в Холандия, докато гледа едно семейство да си общува с група отдавна починали близки, включително и детенце на годинка, мъртво от 38 години. Наблизо една туристка от Берлин потъва в размисли. „Имам голям късмет, че видях това“ – казва Мария Харт, като с тъга си спомня, че е била толкова покъртена от смъртта на собствения си дядо, че е отказала да присъства на погребението.

Важното е, казват тораджите, че те не са просто индивиди. Смъртта на един човек е само изчезването на един-единствен бод от сложна финансова, социална и емоционална шевица, виеща се назад чрез предците и напред чрез децата. Как тораджите са започнали да вярват в това? Чудно ми е. Попитай Камбуно, казват ми хората. Той е човекът, който знае отговорите.

В търсене на Камбуно караме по пълния със завои път на север от градчето Пангала през безкрайно нижещи се села. Съдържатели на магазини, мотористи и минувачи ни насочват. Всеки знае къде живее Камбуно. Когато пътят се изгубва, продължаваме пеша по стръмен, каменист терен.

Откриваме Петрус Камбуно да реже трева край пътя. „Имате късмет, че ме открихте – казва той. – Вече не е останал никой освен мен, който да знае тези истории.“ Твърди, че е на 90 години. Започва да реди разказ за Съ-творението, подобен на „Битие“, като Тораджа заема централно място. „Тук Бог създал мъжа на небето, а жената – от земята“ – казва той. Като поглеждам навън към терасовидните оризища с цвят на лайм, ширнали се под аквамариненото небе, ми е лесно да повярвам, че Бог е избрал това място за Рая.

Камбуно продължава: Бог ни е дал бамбука и бананите като дар от земята, а бетела и лайма – от небето. „Наредил ни да използваме тези неща, които доставят удоволствие на хората, за да облекчим мъката си, да се почувстваме щастливи, ако сме тъжни след нечия смърт.“

Осъзнавам, че не съм задала правилния въпрос. Изглежда, че тораджите вероятно са по-дълбоко свързани от нас с начина, по който хората навсякъде усещат смъртта: желанието да останат свързани с любимите си хора – и с тялото, и с духа им; да вярват, че хората всъщност не умират завинаги; и с желанието да имат и сами да се превърнат в предци. Така че въпросът е не защо тораджите правят това, което правят, а защо ние правим това, което правим? Как така сме се отдалечили толкова много от смъртта, която в крайна сметка е просто част от живота? Как така сме загубили това усещане за свързаност един с друг, с мястото си в обществото и във Вселената?

Камбуно посочва семейната си крипта, в която, както казва, има над 10 роднини. „Баща ми е тук – казва той. – Но и аз съм тук, така че той не е истински мъртъв. Майка ми е тук, но аз имам дъщери, така че тя не е истински мъртва. На мястото на майка ми ги има дъщерите ми. На мястото на баща ми съществувам аз.“ 

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах