сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

Докато още ги има

5.4.2016 г.

Смята се, че на планетата съществуват между 2 и 8 млн. вида животни. Много от тях обаче могат да изчезнат още до края на този век. През последното десетилетие фотографът на National Geographic Джоуъл Сартори е заснел над 5600 животни за своя проект, основателно наречен „Фотографски Ноев ковчег“.

Години наред фотографът на National Geographic Джоуъл Сартори работел далеч от дома си – документирал изумителните диви животни в Националния парк „Мадиди“ в Боливия, катерел се по трите най-високи върха във Великобритания или се приближавал твърде близко до мечките гризли в Аляска. Съпругата му Кати си оставала в Линкълн, Небраска, и се грижела за децата. „Той никога не е искал да сменя пелени или да бъде татко, който си стои у дома“ – казва тя.

Но през 2005 г., ден преди Деня на благодарността, на Кати й поставили диагноза рак на гърдата. Ракът я осъдил на седем месеца химиотерапия, шест седмици лъчетерапия и две операции. Така че Джоуъл Сартори нямал избор: с три деца на възраст 12, 9 и 2 години той не можел да пътува, за да заснема историите, които били основният опорен стълб на кариерата му. Днес той казва за онова време: „Имах една година у дома, за да си помисля.“ Мислел за орнитолога Джон Джеймс Одюбон. „Той нарисувал няколко птици, които днес са изчезнали“ – казва Сартори, който има в дома си репродукции на Одюбон на каролински папагал и белоклюн кълвач. „Той е можел да прозре края на някои животни, дори през XIX в.“

Замислил се за Джордж Катлин, който рисувал американските индиански племена, „знаейки, че техният начин на живот ще бъде сериозно променен“ от експанзията на Дивия Запад. Мислил и за Едуард Къртис, който „заснемал и записвал ранни филми и звуци“ на застрашените мести култури.

„И после се замислих за себе си – казва той. – Почти от 20 години заснемам дивата природа, но не успявах да накарам хората да се загрижат кой знае колко за нея.“ Бил правил снимки, които показвали в един кадър защо даден вид се бори за оцеляването си – например алабамската крайбрежна мишка на фона на крайбрежното строителство, което застрашавало местообитанията й, – но се зачудил дали някакъв по-прост подход няма да е по-ефективен.

Портретите биха могли да предадат формата на животното, чертите му и в много случаи – изражението му. Дали не биха могли да се използват, за да привлекат общественото внимание?

В един летен ден през 2006 г. Сартори се обадил на приятеля си Джон Чапо, президент и изпълнителен директор на детския зоопарк „Линкълн“, и го попитал може ли да заснеме портрети на някои от животните в зоопарка. Въпреки болестта на Кати той би могъл да  поработи по-близо до дома си – а зоопаркът бил на 1,6 км от там.

Когато пристигнал, Сартори помолил Чапо и куратора Ранди Шиър за две неща: за бял фон и за животно, което може да стои неподвижно. „Какво ще кажеш за гол земекоп?“ – казал Шиър.

Може да изглежда странно, че такова непретенциозно създание би могло да вдъхнови това, което впоследствие се превърнало в делото на живота на Сартори: заснемането на животни в зоопаркове по света и вдъхновяването на хората да се загрижат за съдбата им. Но поставянето на началото на глобална мисия с помощта на един дребен гризач напълно съвпада с философията на Сартори. „Най-вдъхновен съм, когато снимам малки създанийца като това – казва той, – защото никой никога не би им отделил и секунда от времето си.“

Смята се, че на планетата съществуват между 2 и 8 млн. вида животни. Много от тях (прогнозите варират от 1600 вида до 3 млн.) могат да изчезнат до края на този век в резултат от загубата на местообитания, промяната в климата и търговията с диви животни. Зоопарковете са последният шанс за много животни на ръба на изчезването – но зоопарковете приютяват само част от видовете на света. Въпреки това Сартори изчислява, че ще му отнеме 25 години или повече, за да заснеме повечето от видовете, живеещи в зоопаркове.

През последното десетилетие той е заснел над 5600 животни за своя проект, в който влага страстта си, наречен „Фотографски Ноев ковчег“. Правил е снимки на дребни животни: жаба оцветяващ дърволаз, муха рафиомидас. На едри животни: бяла мечка, горски северен елен. На морски животни: риба лисичи сиганус, хавайска късоопашата сепия. На птици: виетнамска лофура, монсератски трупиал. И т.н. и т.н.

Сандра Снекенбъргър, биолог към Службата за охрана на рибните ресурси и дивите животни на САЩ, е видяла със собствените си очи как снимките на Сартори могат да вълнуват хората. Преди няколко години популацията на флоридския амодрамус – птица, за която Снекенбъргър смята, че изглежда „бозаво кафява“ от разстояние – намаляла стремително до около 150 двойки, обитаващи само две места. След като портретът на птицата, направен от Сартори, насочил вниманието към съдбата ѝ, федералното финансиране в помощ на агенцията за спасяването ѝ се вдигнало от 20 000 до над 1 млн. долара.

Сартори е правил портрети на животни, които могат да бъдат спасени, но също и на животни, които са обречени. Миналото лято в зоопарка „Двур Кралове“ в Чешката република, той заснел судански бял носорог, един от само петте, останали в света. 31-годишната женска легнала да си поспи в края на фотосесията. Седмица по-късно починала от спукана киста. През есента на 2015 г. умрял още един судански бял носорог; остават един мъжки и две женски. „Дали смятам, че изчезването на носорозите е тъжно? – казва Сартори. – То не просто е тъжно. Това е трагедия.“

Повечето от животните в проекта „Фотографски Ноев ковчег“, който се подпомага от Националното географско дружество, никога преди не са били заснемани по толкова забележителен начин, с толкова ясно изразена окраска, козина и пера. Ако изчезнат, това ще е начинът да ги запомним. Целта на Сартори „не е просто да имаме гигантски некролог на това, което сме пропилели – казва той. – Целта е да се види как тези животни са изглеждали в действителност.“

Днес милиони хора са виждали животните, заснети от Сартори. Хората са срещали погледите им в Инстаграм, в това списание, в документални филми и проектирани върху стените на някои от най-великите сгради в света: Емпайър Стейт Билдинг, централата на ООН, а наскоро и върху базиликата „Св. Петър“.

Начините да се заснеме едно животно са също толкова многобройни, колкото са и самите животни, но Сартори действа в рамките на някои основни параметри. Всички портрети са направени на бял или черен фон. „Това ги поставя при равни условия – казва той. – Бялата мечка не е по-важна от мишката.“

Едрите животни се заснемат в огражденията им, където Сартори или закача огромна черна завеса, за да служи като фон, или боядисва стена. В зоопарка в Хюстън той драпирал 5,5 м черен плат в единия край на помещението на жирафа. Жирафът дори не забелязал според Питър Ригър, вицепрезидент по опазването на природата в зоопарка. „Знаеше само, че влиза, за да получи обяда си.“

Малките животни се поставят в кутия с меки стени, като Сартори вкарва обектива си през отвор в стената. „Някои от тях заспиват вътре или се хранят – казва той. – На много от тях изобщо не им харесва.“ Той се старае сесиите да са кратки, най-много по няколко минути.

Сартори не пипа животните: оставя това на гледачите в зоопарка. Ако в някакъв момент „животното покаже признаци на стрес, фотосесията приключва – казва той. – Безопасността и комфортът на животните са на първо място.“ Нито едно не  е пострадало.

Сартори обаче не извадил такъв късмет. „Веднъж един жерав се опита да ме ослепи – казва той. – Беше ужасяващо.“ Един мандрил (едър примат) го ударил в лицето. „Но не си ли го търся сам всъщност?“ – казва той.

Джоуъл и Кати Сартори седят един до друг край кухненската си маса в Линкълн, светлината е приглушена. Ръката му обгръща раменете ѝ. Върнал се е от Мадагаскар предната нощ (той отново започнал да пътува през 2007 г.) и иска тя да му помогне да избере снимки на редки лемури и потапници – вид патици, за да ги пусне в Инстаграм. „Нещото, което привлича хората, е човешкият елемент“ – казва Кати, която често изпълнява функцията на негов фоторедактор.

Сартори е израснал недалеч от Линкълн – в Ралстън, Небраска. Родителите му обичали природата. Баща му го вземал за гъби през пролетта, за риба през лятото и на лов през есента. Майка му, която почина миналото лято, му подарила книга за птиците, когато бил някъде на 8, която по всяка вероятност променила живота му. Към края ѝ, в раздела за изчезнали видове, имало снимка на Марта, последния в света странстващ гълъб. Той си спомня как отново и отново се връщал към тази страница: „Бях изумен как е възможно да се стигне от милиарди екземпляри до нито един.“

Джоуъл и Кати се срещнали като студенти в Университета в Небраска на място, наречено бар „Зоопарк“. „На срещите си – спомня си Кати – ловяхме риба и търсехме жаби“, което включвало и пронизването им с копия заради бутчетата им. Сартори бърза да обясни, че тази дейност била оправдана: „Бяха жаби бик; тук, в Линкълн, те са инвазивен вид.“

Ракът на Кати се завърнал през 2012; тя преживяла двойна мастектомия. Същата година синът им Коул, тогава на 18, бил диагностициран с лимфома. И двамата се възстановили, но болестта оставила своя отпечатък. „Вече не се впрягаме за щяло и нещяло“ – казва Сартори.

„Фотографският Ноев ковчег“ също го променил. „Накара ме да осъзная напълно моя-та собствена смъртност – казва той. – Вече виждам колко дълго време ще ми отнеме този проект.“ Ако не успее да завърши работата – все още му предстои да фотографира хиляди видове, – Коул ще продължи. „Искам снимките да си вършат работата дълго след смъртта ми“ – казва Сартори.

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Април 2016
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах