сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Отвъд границата

4.4.2016 г.

Какво е смъртта – събитие или процес? Лекарите знаят, че смъртта е потенциално обратима. Учените, които се занимават с реанимация, могат да запазят дейността на мозъка и други органи дори и след спирането на сърцето. Има ли ясна граница между живота и смъртта? Науката и натрупаният човешкия опит дават отговори.

Първоначално й се сторило, че има главоболие – най-лошото в живота й. Затова Карла Перес – на 22 години, майка на тригодишната Дженесис и бременна в петия месец – отишла в стаята на майка си и си легнала с надеждата да й мине. Но болката се влошавала и след като повърнала до леглото, казала на по-малкия си брат да се обади на спешната помощ.

Било малко преди полунощ в неделя, 8 февруари 2015 г. Линейката откарала Перес от дома й в Уотърлу, Небраска, до Методистката женска болница в Омаха. В спешното отделение започнала да губи съзнание и лекарите вкарали тръба през гърлото й, за да поддържат притока на кислород към зародиша. Разпоредили компютърна томография и установили причината: масивен мозъчен кръвоизлив, който предизвиквал силно налягане в черепа й. Била получила инсулт, но колкото й да е удивително, на зародиша му нямало нищо – имал ясен и стабилен пулс, все едно всичко било наред. Около 2 часа сутринта невролозите направили втора томография, която потвърдила най-лошите им страхове: мозъкът на Перес бил толкова отекъл, че целият мозъчен ствол бил изтикан навън през малък отвор в основата на черепа.

„Когато видяха това – казва акушер-гинеколожката Тифани Сомър-Шели, която се грижела за Перес по време на бременността с Дженесис, а също и с второто бебе, – вече беше сигурно, че краят няма да е щастлив.“ Перес витаела на неясната граница между живота и смъртта: с мозък, който вече не функционирал и никога нямало да се възстанови, т.е. бил мъртъв, и тяло, което можело да бъде поддържано чисто механично, в този случай по една единствена причина – да храни нейния 22-седмичен зародиш, докато порасне достатъчно, за да може да оцелее сам.

Тази гранична територия става все по-населена, тъй като учените добиват нови познания как нашето съществуване не е прекъсвач – „вкл.“ за жив, „изкл.“ за мъртъв, а по-скоро прилича на димер, който преминава през различни оттенъци между бялото и черното. В сивата зона смъртта не е непременно окончателна, а животът не подлежи на ясно определение. Някои хора преминават през пропастта и се завръщат, като понякога описват в подробности какво точно са видели отвъд.

Смъртта е „процес, а не миг“ – пише специалистът по интензивна медицина Сам Парниа в книгата си Erasing Death. Представлява удар за целия организъм, при който сърцето спира да бие, но органите не умират на момента. Всъщност – пише той – биха могли да останат невредими доста дълго време, което означава, че „в рамките на значителен период след смъртта тя всъщност е обратима.“ Как е възможно смъртта – въплъщението на вечността – да бъде обратима? Какво представлява съзнанието по време на прехода през сивата зона? Все повече учени се борят с тези притеснителни въпроси. В Сиатъл биологът Марк Рот провежда експерименти, като поставя животни в предизвикана по химичен път анабиоза – посредством смеси от химикали забавя пулса и метаболизма до нива, близки до хибернацията. Целта му е да направи „донякъде безсмъртни“ човешките пациенти с инфаркт – докато преодолеят медицинската криза, тласнала ги до ръба на смъртта.

 В Балтимор и Питсбърг спешни екипи под ръководството на хирурга Сам Тишърман провеждат клинични изпитания, при които температурата на жертви с огнестрелни и прободни рани бива понижавана, за да се забави кръвотечението, докато лекарите успеят да затворят раните. Лекарските екипи използват свръхохлаждане, за да постигнат същото, което Рот се опитва да направи с химикали – временно да убият пациентите си, за да спасят живота им. В Аризона специалисти по крионика поддържат над 130 мъртви клиенти в замразено състояние, което е друг вид междинно съществуване.

Надяват се, че в някакъв момент в далечното бъдеще, може би след векове, клиентите им ще бъдат размразени и съживени, тъй като технологията ще е напреднала до степен да може да ги излекува от това, което ги е убило. В Индия неврологът Ричард Дейвидсън изследва будистки монаси в състояние на тукдам, при което сякаш няма биологични признаци на живот, но тялото изглежда свежо и непокътнато в продължение на седмица или дори повече. Целта на Дейвидсън е да провери дали би могъл да установи някаква мозъчна активност при монасите с надеждата да разбере какво (ако въобще нещо) се случва със съзнанието след спирането на кръвообращението. В Ню Йорк пък Парниа разпространява благата вест за трайната реанимация. Той твърди, че сърдечно-белодробната реанимация (CPR) е по-успешна, отколкото хората си мислят, и че при определени условия – когато телесната температура е понижена, силата и ритъмът на притискането на гръдния кош се регулират и притокът на кислород се възстановява бавно, за да не увреди тъканите – някои пациенти могат да бъдат върнати от мъртвите след часове без пулс, често без трайни последствия. Понастоящем той проучва защо толкова много хора, преживели спиране на сърцето, съобщават за извънтелесни и близки до смъртта преживявания и какво тези усещания биха могли да разкрият за преходната зона и за самата смърт.

Според Рот, който работи в Центъра за ракови изследвания „Фред Хъчинсън“ в Сиатъл, кислородът играе парадоксална роля на границата между живота и смъртта. „Откакто кислородът бил открит в началото на 70-те години на XVIII в. – казва той, – учените са наясно, че той е насъщен за живота.“ Но това, което тогавашните учели не знаели, е, че кислородът е от основно значение по изненадващо небинарен начин. „Да, можеш да убиеш организма, ако му отнемеш кислорода – казва Рот. – Но ако още повече намалиш кислорода, той отново е жив, но в летаргия.“

Демонстрирал е, че това се случва при кръглите червеи в почвата, които са живи във въздух с едва 0,5% кислород, но умират, ако кислородът падне до 0,1%. Ако обаче бързо намалите съдържанието на кислород до много по-ниски нива – 0,001% или дори по-малко, – червеите изпадат в летаргично състояние, при което имат нужда от много по-малко кислород, за да оцелеят. Това е техният метод да се съхранят по време на екстремни лишения, подобен на зимния сън при животните. Тези организми в летаргия изглеждат мъртви, но не трайно – като газов котлон, при който гори единствено пилотният пламък.

Рот се опитва да постигне това състояние на „пилотен пламък“, като влива на експерименталните животни „редуциращ агент“, например йодид, който значително намалява нуждата им от кислород. Скоро ще проведе експерименти и с хора. Целта е да се ограничат до минимум вредите, които могат да настъпят от лечението след инфаркт. Смята се, че ако йодидът забави кислородния метаболизъм, това може да помогне за избягването на реперфузионна увреда, която понякога се получава при лечения като балонната ангиопластика. В това състояние на понижено функциониране увреденото сърце може просто да поема на леки глътки проникващия през ремонтирания съд кислород, вместо да бъде наводнено от него.

Според Рот в биологията, колкото по-малко се движи нещо, толкова по-дълго живее. Семената и спорите могат да имат продължителност на живота стотици хиляди години. Рот си представя ден, когато използването на агент като йодида (техника, която скоро ще бъде проучена при начални клинични изследвания в Австралия) ще предостави на хората това „моментно“ безсмъртие – точно в момента, когато най-много се нуждаят от него – когато сърцата им са изпаднали в много тежко положение.

Подобен подход нямало да помогне на Перес, чието сърце така и не спряло да бие. На сутринта след смазващия резултат от компютърната томография нейната акушер-гинеколожка Сомър-Шели се опитала да обясни на зашеметените и ужасени родители Берта и Модесто Хименес, че тяхната красива дъщеря е в състояние на мозъчна смърт. Основният език на семейство Хименес бил испанският и всичко, казано от лекарката, минавало през преводач. Но истинската бариера не била в езика, а в самата представа за мозъчна смърт. Терминът датира от края на 60-те години на ХХ в., когато паралелно се случили два напредъка в медицината: високотехнологичното животоподдържащо оборудване, което размило границата между живота и смъртта, и трансплантирането на органи, което с особена спешност поставило въпроса за изясняването на тази граница. Смъртта вече не можела да се дефинира по традиционния начин – като спиране на дишането и сърдечния пулс, тъй като апаратите за изкуствено обдишване можели да осигурят и двете за неопределен период от време. Дали пациентът на изкуствено дишане е жив или мъртъв? Ако спрете апарата, кога е етично позволено да използвате органите за трансплантиране на друг пациент?

За да даде отговор на тези трудни въпроси, през 1968 г. в Харвард се събрал консилиум, който да дефинира смъртта по два начина: по традиционния, според сърдечно-белодробни критерии, и по един нов, според неврологични такива. Неврологичните критерии, които днес се прилагат за определянето на „мозъчна смърт“, включват три основни отправни точки: кома, или мозъчна арефлексия, апнея, или неспособност за дишане без апарат, и отсъствието на рефлекси от мозъчния ствол, които се измерват посредством тестове като промиване на ушите със студена вода, за да се провери дали има движение на очите.

Всичко е съвсем ясно и въпреки това противоречи на интуицията. „Пациентите в мозъчна смърт не изглеждат мъртви – пише неврологът Джеймс Бърнат през 2014 г. – В противоречие с опита е да наричаме мъртъв пациент, който продължава да има пулс, кръвообращение и функциониращи вътрешни органи.“ Статията му, целяща да изясни и защити представата за мозъчна смърт, се появила точно в момента, когато медиите обсъждали два оспорвани медицински случая: на калифорнийската тийнейджърка Джахи Макмат, чиито родители отказали да приемат диагнозата, след като момичето претърпяло катастрофална загуба на кислород по време на операция за отстраняване на сливиците, и на Марлиз Муньос – бременна жена в мозъчна смърт, чийто случай имал една съществена разлика от този на Перес. Семейството на Муньос не искало да се прави нищо за поддържане на тялото й, но персоналът на болницата не се съобразил, тъй като сметнал, че тексаският закон им налага да запазят зародиша жив. (В крайна сметка един съдия се произнесъл срещу болницата.)

Два дни след инсулта на Перес семейство Хименес и бащата на нероденото момченце все още потресени се озовали в конферентна зала в Методистката болница. За среща с тях се били събрали 26 души от болничния персонал, включително невролози, експерти по палиативни грижи, сестри, свещеници, специалисти по етика и социални работници. Родителите напрегнато слушали, докато преводачът обяснявал, че медицинските изследвания са установили отсъствие на мозъчни функции при дъщеря им. Чули как екипът предлага „поддържане на жизнените функции“ на Перес, докато зародишът стане поне на 24 седмици, когато би имал шанс 50 на 50 да оцелее извън утробата. Ако имат късмет – казали лекарите, – биха могли още по-дълго да поддържат тялото на Перес работещо, което би увеличило шансовете на бебето.

Модесто Хименес може би си мислел за разговора, който провел предната вечер със Сомър-Шели – единствената лекарка в болницата, която познавала Карла Перес. Дръп-нал я настрани и попитал: „¿Será mi hija nunca despertar?“

„Не – отговорила тя. – Дъщеря Ви вероятно никога няма да се събуди.“ Това било едно от най-трудните неща, които някога є се било налагало да казва.

„Моят медицински разум знае, че мозъчната смърт е смърт – казва тя. – От клинична гледна точка в този момент тя вече беше мъртва.“ Но като гледала пациентката й да лежи в интензивното, Сомър-Шели установила, че й е почти толкова трудно да повярва на този упорит факт, колкото им е трудно и на роднините. Перес изглеждала като човек, който току-що е излязъл от операция: кожата й била топла, гърдите се надигали и спадали, а зародишът в корема є още помръдвал, очевидно в добро здраве.

В пълната зала съпрузите Хименес кимали печално и казали на медицинския екип, че разбират, че дъщеря им е в мозъчна смърт. Но – добавили после – те за всеки случай щели да продължат да се молят за ун милагро – за чудо.

И ако определението за чудо е някой да се върне от мъртвите, то това понякога се случва. Семейство Мартин вярват, че са станали свидетели на чудо, когато най-малкият им син Гардел починал миналата година, след като паднал в леден поток. Заедно с майка си, баща си и шестте си по-големи братчета и сестричета той живее в голяма ферма в Пенсилвания. През март 2015 г. две от момчетата извели ненавършилия две години Гардел да си играе навън. Малчуганът паднал в поток на стотина метра от къщата. Братята му не успели да го открият и се паникьосали. Когато спешният екип най-сетне стигнал до Гардел – един съсед го бил измъкнал от водата – сърцето на момченцето било спряло от поне 35 минути. Парамедиците започнали сърдечен масаж, но не успели да накарат сърцето да заработи. Продължили със сърдечно-белодробната реанимация, докато линейката измине 16-те километра до най-близката болница „Евангелистка общност“. Телесната му температура била 25°С – с над 11 градуса по-ниска от нормалната. Приготвили Гардел за превоз с хеликоптер до Медицинския център „Гейзингър“ на 29 км от там. Детето все още нямало пулс.

„Не проявяваше никакви признаци на живот – спомня си Ричард Ламбърт, директор на детската анестезиология и член на педиатричния екип за спешна помощ, който очаквал хеликоптера. – Изглеждаше като дете, което... Кожата му беше потъмняла, устните бяха посинели...“ Гласът на Ламбърт потреперва, когато си спомня този ужасен момент. Бил чувал, че се случвало деца, удавили се в ледена вода, да се възстановят, но не знаел за случай, в който някое да е било мъртво толкова дълго, колкото Гардел. Още по-лошо било, че момченцето имало шокиращо ниско pH на кръвта – признак за предстоящо спиране на органите.

Един стажант в спешното се обърнал към Ламбърт и неговия колега Франк Мафей, директор на педиатричната спешна помощ в детската болница „Джанет Уайс“ към „Гейзингър“: може би било време да спрат с опитите да съживят момченцето? Ламбърт и Мафей искали да продължат. Всички обстоятелства били възможно най-благоприятните – водата била студена, детето било малко, а усилията да бъде съживено започнали броени минути след удавянето и оттогава не били спирали. Нека опитаме още малко – казали те на екипа.

Още 10, още 20, после още 25 минути. По това време Гардел бил без пулс и не дишал вече повече от час и половина. Бил „отпуснат, студен труп без никакви признаци на живот“ – както го описва Ламбърт. Но членовете на екипа продължавали да помпат, натискат и наблюдават. Тези, които правели сърдечен масаж, се сменяли на всеки две минути – уморително е да го правиш както трябва, – докато други вкарвали катетри в бедрената вена, вратната вена, стомаха и пикочния мехур, през които вливали топли течности, за да покачат постепенно телесната температура. Сякаш нищо не помагало.

Вместо окончателно да се откажат от реанимацията, Ламбърт и Мафей решили да вкарат Гардел в операционната за сърдечно-белодробен байпас – най-агресивната форма на активно затопляне и последен напън да накарат сърцето му да забие. След като се подготвили за операцията, решили още веднъж да проверят за пулс.

Невероятно, но пулсът се бил появил: първоначално слаб, но стабилен – без нарушения в ритъма, които понякога се появяват при продължително спиране на сърцето. А само след три дни и половина Гардел си тръгнал от болницата заедно с родителите си, мълвящи молитви – малко не го държали краката, но иначе бил съвсем добре.

Гардел е твърде малък, за да ни каже какво е усещал през тези 101 минути, през които бил мъртъв. Но понякога хора, които са били спасени, се завръщат с разкази, които са съвсем ясни – и странно сходни. Можем да приемем, че тези хора са преминали от другата страна и са се върнали с истории, които донякъде хвърлят светлина върху това какво представлява усещането да умреш. Разказите им от сивата зона са били подлагани на научни анализи, последно в рамките на изследването AWARE (от AWAreness during REsuscitation – Осъзнатост по време на реанимация), ръководено от Сам Парниа. От 2008 г. насетне Парниа, ръководител на реанимационните проучвания в университета „Стоуни Брук“, и неговите колеги разгледали 2060 случая на спиране на сърцето в 15 американски, британски и австрийски болници. Сред тях имало 330 оцелели, от които били интервюирани 140. Петдесет и петима от тях казали, че през времето, когато били реанимирани, усещали някакъв вид съзнание.

Макар повечето да не си спомняли подробности, някои споменавали усещания, подобни на описаните в бестселъри: времето или забързвало, или забавяло ход (27 души), омиротвореност (22), отделяне от тялото (13), радост (9) или виждане на ярка светлина или златист проблясък (7). Някои твърдели, че си спомнят неприятни усещания: страх, че се давят или че ги завличат в дълбоки води, а в един случай и „гледката на хора в ковчези, погребвани изправени“. Изследването – написали Парниа и неговите съавтори в медицинското списание Resuscitation – предоставя „нови данни за широкия диапазон мисловни преживявания, които вероятно съпътстват смъртта след спирането на кръвообращението“. Пишат също, че следващата стъпка би била да се изследва дали и как тези епизоди – повечето изследователи ги наричат „преживявания, близки до смъртта“ (ПБС), докато Парниа предпочита „реални смъртни преживявания“ – влияят на оцелелите след тяхното възстановяване, било то в положителна или отрицателна посока, например като познавателни затруднения или посттравматичен стрес. Нещо, на което екипът не обърнал внимание, било едно често срещано последствие от ПБС – възроденото усещане за цел и смисъл в живота. Мери Нийл, хирург ортопед от Уайоминг, споменала за това следствие публично през 2013 г. по време на обсъждане, озаглавено „Преосмисляне на смъртността“. Нийл, автор на To Heaven and Back, описва как 14 години по-рано се удавила по време на плаване с каяк в Чили. Разказва как можела да усети как духът й се отделя от тялото и се издига над реката, докато коленете й се прегъвали назад и трошели костите й. Спомня си как тръгнала по „невероятно красива пътека към една голяма сграда с куполи, от която, знаех със сигурност, няма връщане назад – и нямах търпение“. Описва как си мислела колко странно е цялото преживяване, чудела се колко време е била под водата (по-късно научила, че става дума за поне 30 минути) и се утешавала със съзнанието, че нейният съпруг и деца ще се оправят и без нея. После почувствала как измъкват тялото й от лодката и видяла първите спасители, които є правели CPR. Чула как единият я вика: „Върни се, върни се!“ – което й се сторило „ужасно дразнещо“.

Кевин Нелсън, невролог от Университета в Кентъки, присъствал на обсъждането на Нийл и останал скептичен – не към спомена є, чиято наситеност и истинност признава, а от обяснението за него. „Това не са преживявания на завърнали се от мъртвите – казал той на конференцията, обявявайки се и срещу тълкуванието на Парниа. – По време на тези преживявания мозъкът е съвсем жив и много активен.“ Според него случилото се с Нийл би могло да е явление, известно като REM смущение, когато същата мозъчна активност, която характеризира сънуването, някак си се задейства по време на други събития в будно състояние, например внезапната загуба на кислород. За него ПБС и извънтелесните преживявания (ИТП) са резултат не от умирането, ами от хипоксията – загуба на съзнание, но не и на живот.

Други изследвания изтъкват различни физиологични обяснения за ПБС. Екип от Мичиганския университет начело с невролога Джимо Борджигин изследвал мозъчните вълни на девет плъха след спиране на сърцето. При всичките високочестотните гама-вълни (които се асоциират с медитацията) станали по-интензивни след спирането на сърцето – всъщност по-кохерентни и организирани, отколкото са по време на обичайно будно състояние. Може би именно това са ПБС – написали учените – „повишена съзнателна обработка“, протичаща в преходния период, преди смъртта да стане окончателна.

Още въпроси относно сивата зона се пораждат от феномена тукдам – рядко явление, при което монахът умира, но в продължение на седмица или повече не се наблюдава видимо телесно разлагане. Ричард Дейвидсън от Университета на Уисконсин, който години наред изучавал неврологията на медитацията, отдавна се вълнува от тези въпроси, особено след като през лятото на 2015 г. видял изпаднал в тукдам монах в манастира „Дийп Парк“ в Уисконсин.

„Ако бях влязъл в стаята просто така, бих си помислил, че седи в дълбока медитация – казва Дейвидсън. – Кожата му беше съвсем свежа и жизнена, без никакво разложение.“ Усещането за присъствието на мъртвия, дори съвсем отблизо, вдъхновило Дейвидсън да подложи тукдам на научно изследване. Събрал основно медицинско оборудване – енцефалографи и стетоскопи – в две полеви станции и обучил местен екип от 12 тибетски лекари да правят изследвания на монасите – било за предпочитане да започнат още приживе, за да проверят дали има някаква мозъчна активност и след смъртта.

„Вероятно много от тези монаси изпадат в състояние на медитация, преди да умрат – казва Дейвидсън, – и явно това състояние някак се запазва и след това. Как точно се случва това и какво би могло да бъде обяснението, това убягва на конвенционалните ни познания.“ Макар да се основава на западната наука, неговото изследване цели различно, по-нюансирано разбиране, което би могло да осветли какво се случва не само с монасите в тукдам, ами и с всеки, който прекосява границата между живота и смъртта.

Разпадът обикновено настъпва бързо след като човек умре. Когато мозъкът спре да функционира, той губи способността си да поддържа в равновесие останалите системи. За да може Карла Перес да продължи да храни зародиша си и след като мозъкът й вече не работел, бил необходим екип от над сто лекари, сестри и друг болничен персонал, които да го заместят. Те непрекъснато, денонощно следели показателите на Перес – кръвно налягане, бъбречни функции и електролити, като през цялото време контролирали какво постъпва през маркучите и венозните системи.

Но дори когато членовете на екипа изпълнявали функциите на съсипания мозък на Перес, те пак трудно я възприемали като мъртва. Всички се отнасяли с нея, сякаш е в дълбока кома – поздравявали я по име, когато влизали в стаята, и казвали „довиждане“ на излизане.

Тод Ловгрен, съръководител на медицинския екип, познава мъката да загубиш дете –  той също бил загубил дъщеря, най-голямата от петте му деца, която сега би била на 12 години. „За мен щеше да бъде обидно да не се отнасяме с Карла като с човек – каза ми той. – Виждах млада жена с лакирани нокти, чиято майка й оправя косата, с топли ръце и топли пръсти на краката... Независимо дали мозъкът й функционира или не, според мен нейната човечност не беше изчезнала.“ От гледната точка на родител, а не на лекар Ловгрен казва, че му се струвало, че нещо от същината на Перес все още било там, в леглото – макар след втората компютърна томография вече да знаел, че мозъкът й не просто не функционира, ами големи части от него умират и се раздробяват.

На 18 февруари, десет дни след инсулта на Перес, станало ясно, че кръвта й не се съсирва нормално – индикация, че мъртвата мозъчна тъкан е проникнала в кръвообращението, и поредният признак за Ловгрен, че „тя никога няма да се възстанови“. По това време зародишът бил на 24 седмици, така че екипът транспортирал Перес от основната сграда обратно в родилното в Методистката женска болница. Успели за момента да коригират проблема със съсирването, но били готови да направят цезарово сечение веднага щом станело ясно, че трябва да се откажат да поддържат тялото работещо.

За Сам Парниа смъртта е потенциално обратима. Той казва, че клетките в телата ни обикновено не умират, когато ние умрем; някои клетки и органи могат да останат жизнени часове, може би дни наред. Според него моментът, в който се обявява смъртта, понякога е въпрос на лично отношение. Когато бил стажант – обяснява той, – хората спирали да правят CPR след само пет-десет минути, тъй като смятали, че по-дълго време би довело до непоправимо увреждане на мозъка.

Но учените, които се занимават с реанимация, са открили начини да попречат на мозъка и други органи да умрат дори след спирането на сърцето. Знаят, че понижаването на температурата помага – нещо, което по естествен път се случило с Гардел Мартин и се постига изкуствено в някои спешни отделения, където е практика да охлаждат пациентите преди CPR. Знаят, че упорството също помага – особено в болници, които използват машини за регулиране на натиска върху гръдния кош.

Парниа сравнява науката на реанимацията с въздухоплаването. Винаги е изглеждало невъзможно хората да полетят, но през 1903 г. братя Райт полетели. Не е ли невероятно – казва той, – че от този първи 12-секунден полет до кацането на Луната са изминали само 66 години. Според него подобен напредък може да се случи и в реанимацията. Когато става дума за това да обърнем хода на смъртта, Парниа смята, че сме още в ерата на Кити Хоук.

При все това докторите вече са способни да измъкват живота от лапите на смъртта по смайващи и вдъхновяващи начини. В Небраска това се случило на 4 април 2015 г., когато в Методистката женска болница с цезарово сечение се родило момченцето Анхел Перес. То е живо днес, тъй като лекарите успели да поддържат функциониращо тялото на майка му, изпаднала в мозъчна смърт, в продължение на 54 дни – достатъчно, за да може той да порасне до дребничко, но иначе напълно нормално новородено, тежащо 1,3 кг. Бебе, което станало това милагро, за което се молели неговите баба и дядо. 

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах