сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

Новият Ню Йорк

4.4.2016 г.

Ню Йорк е място, което е отвъд човешките възприятия. И вероятно най-добрият поглед към мегаполиса е през окото на птиците.

Много отдавна, когато бях на осем, за първи път разбрах какво е да изпиташ удивление от нещо. Случи ми се в Бруклин, на покрива на една триетажна кооперация с aпартаменти под наем. Беше 1943 г. и няколко седмици по-рано се бяхме преместили на неотопления най-горен етаж, напускайки влажния приземен апартамент край една шумна фабрика.

Никога не се бях качвал на покрива сам. Тази изкуствена пропаст – каза майка ми – била твърде опасна. По здрач, когато приятелите ми се бяха прибрали за вечеря, а майка ми беше на пазар, колебливо изкачих последното стълбище – сега или никога. Откачих куката на покритата с битумна хартия врата и пристъпих в свят на дъски, камъчета, комини, гълъбарник с гукащи гълъби и простор за пране.

В този миг усетих,че животът ми се променя. На запад, далеч оттатък пристанището, слънцето залязваше над пейзаж, който познавах единствено като „Джърси“. Бавно се кълбяха облаци, тъмни отпред и поръбени с оранжево на хоризонта. Подобни на лодчици товарни кораби напредваха едва-едва и рисуваха крехки бели линии по черната вода.

В Манхатън високите сгради се сливаха със спускащия се мрак – във военно време лампите не светеха. Над тази далечна и назъбена маса проблясваха няколко звезди – малки дупчици в ивичестата завеса на тъмносиньото небе.

Под мен оставаха покривите на петдесетина къщи. Всичко се сливаше в смайващо представление от форми, цветове и загадъчни сенки, което прехвърляше границите на „квартала“, както го наричахме.

Опитах се да кажа нещо, но не намерих думи. Все още не знаех как да опиша усещанията си. Думата със сигурност беше „удивление.“ Предстоеше да ми се удивлявам още много пъти през дългия ми и наситен живот, до голяма степен възможен заради прекосяването на невидимите граници на квартала и „прескачането до Ню Йорк“, както казвахме за Манхатън.

Под прозорците на всекидневната минаваше Седмо авеню, където аеродинамични трамваи се движеха на север и на юг. На 9-а улица ме зовеше входът на метрото. Влаковете вдигаха свиреп металически шум, носейки се през черните тунели, за да се измъкнат от мрака и да спрат на Четвърто авеню – вратите се отварят, зърваш небето, хора слизат и се качват, вратите се затварят. После отново се устремяваха напред към чудесата на Манхатън.

Подобни материали:

Преди Ню Йорк

Двамата с малкия ми брат Том обичахме първия вагон, където заставахме на остъклената врата и наблюдавахме как станциите се появяват в далечината, добиват форма и накрая се изпълват със светлина. Имаше подземни пътувания до Чайнатаун и Малката Италия. Звуци на непознати езици. Табели с неразбираеми, изписани на ръка думи. Огром-ни сгради стържеха небесата над Манхатън, толкова различни от ниския хоризонтален силует на Бруклин. В онзи мъгливия юлски ден през 1945 г., когато бомбардировач В-25 се вряза в Емпайър Стейт Билдинг, двамата с Том хванахме метрото, за да го видим.

През следващите години се влюбих в разходките, комиксите, рисуването, „Доджърс“, четенето и стикбола – както и в музиката на Били Холидей, Едит Пиаф и най-вече Франк Синатра. Като всички, които по онова време живеехме там, и аз нямах пари. Но радиото в кухнята ми предоставяше песните, които после си тананиках по улиците. Вече юноша, понякога хващах метрото, слизах на станция, където никога не бях ходил, и просто тръгвах нанякъде. Разглеждах къщите, жилищните сгради, детските площадки, училищата, магазините, църквите, синагогите. Опитвах се да си представя как живеят хората, които не познавах. Всеки нов квартал беше едновременно познат и загадъчен. Разбира се, без да го съзнавам, вече се изграждах като писател и откривах разкази за този гигантски град и неговите обитатели.

Вече не съм на осем, нито на осемнайсет. На осемдесет съм. И ако днес това усещане за удивление от Ню Йорк все повече ми убягва в града, вдъхнал ми живот, то това не се дължи на повърхностната примамливост на носталгията. Ние, нюйоркчаните, знаем, че живеем в динамичен град, който непрекъснато се променя, развива и презастроява. Понякога за добро, друг път не.

Моето поколение кореняци нюйоркчани много отдавна се е научило да губи. Особено феновете на „Доджърс“. Да, дори и най-великите батъри пропускат шест от десет топки и затова бейзболът може да те научи на много за живота. Но непрекъснатите загуби от „Янките“ в края на 40-те и началото на 50-те години бяха ужасни. Обичайният ни девиз беше: „Догодина пак“. И ние чакахме. До 1955 г. След като през тази година Бруклин най-сетне спечели Световните серии, един вестник излезе със заглавие: „Дойде догодина“. Само че две години по-късно загубихме самите „Доджърс“, които забягнаха в Калифорния.

Разбира се, загубихме и стадионите „Ебетс Фийлд“ и „Поло Граундс“, а накрая дори и първоначалния „Янки Стейдиъм“. Загубих-ме старата „Медисън Скуеър Гардън“, както и „Салона на Стилман“, където за първи път видях големия боксьор Шугър Рей Робинсън. Това бяха грубоватите църкви и катедралите под открито небе на нашата светска религия – спорта. Загубата им беше кощунствена. Или поне така си мислехме.

Естествено и кварталите се променяха и загубихме и някои от тях. В средата на 50-те в моя квартал се появи хероинът. Епидемията на крека през 80-те беше още по-страшна. Скоро първото поколение нюйоркчани от работническата класа, които се бяха възползвали от образователните облаги в Закона за ветераните (след Втората световна война), започнаха да напускат. Те отнесоха своята мъка и носталгия по Ню Йорк в други части на страната. През годините получавах писма от някои от тях, наситени с усещането за болезнена загуба. И аз често го изпитвах.

Като журналист бях обвързан с Ню Йорк, но бях и скиталец в чужди земи. Плени ме Мексико заради хората, храната и литературата. Живях също в Барселона, Рим, Пуерто Рико и Ирландия. Отразявах войните във Виет-нам, Северна Ирландия, Никарагуа и Ливан. Където и да отидех, ходех пеш – бях flâneur, както казват французите. Опитвах се да виждам, не просто да гледам.

Преди няколко години прочетох написаното от ирландския поет Шеймъс Хийни, което ми разясни нещо за мен самия и другите като мен. „Ако притежаваш свой собствен стабилен свят и крепък набор от връзки – казва той, – значи някъде в себе си винаги си свободен; можеш да обикаляш света, тъй като знаеш къде са корените ти и винаги има къде да се върнеш.“

Моето място, където винаги се връщам, съвсем явно е Ню Йорк.

Въпреки това, потъвайки в двусмислията на старостта, когато удивлението редовно се смесва със съжалението, сърцето ми често се свива от това, което виждам. Любимият ми Ню Йорк е тръгнал по лош път. Със сигурност много неща са по-добри: училищата, храната, междурасовите отношения, обществената безопасност, дори обноските. Градът е по-богат и по-здрав, отколкото когато бях млад. Но архитектурният му облик е по-студен, по-дистанциран и по-малко човешки – сякаш се надсмива. Новите суперстройни и супервисоки сгради в Манхатън крият небето и хвърлят дълги арогантни сенки по улиците, някога милвани от слънцето. Ами улиците, задръстени от трафика: надменни лимузини, надуващи клаксоните жълти таксита и тлъсти грухтящи камиони.

От гледната точка на член на уличното простолюдие повечето от тези нови сгради изглеждат като паметници на инженерното майсторство, не на архитектурната красота. Дори в обичния ми Бруклин се издигат големи халета. Инвеститори дори са обявили план за строежа на „бруклински Емпайър Стейт Билдинг“. Носещите утеха чудеса на безкрайното бруклинско небе изчезват, достъпни вече единствено от тези далечни високи етажи.

Така е – в някакъв смисъл това е жалбата на поредния старец, който се бори с копнежа по загубеното минало. Докато се разхождам из някога познатите райони на днешния голям град и се спирам, както правех някога, твърде често виждам хора, които отдавна ги няма. Много приятели. Няколко любови. Колко пъти денят ми е започвал с обяд в „Карнеги Дели“? На пълна с приятели маса, където смехът приижда като порой. После тръгвахме по 57-а улица и се наслаждавахме на драмата на човешкия спектакъл. Днес я наричат „Улицата на милиардерите“. Някога беше обикновен квартал.

Ей там се намираше хотел „Дрейк“, където веднъж прекарах два часа с един мафиот шегаджия, който ме разсмя до сълзи. Малко по-надолу живееше един импресарио, който познаваше Деймън Ръниън и ме подтикна да го чета по-внимателно. Преди следващата пресечка беше щатската боксова комисия, където отразявах официалното теглене на противниците. А пък ей там...

Новите сгради, заменили старото и познатото, се извисяват на по 90 етажа в атмосферата на Ню Йорк. Целият остров Манхатън сякаш лъщи от нови небостъргачи, чиито стъклени фасади ни заслепяват през слънчевите дни.

Собствениците в тези супервисоки сгради обикновено са супербогати – често членове на глобалния елит от Китай, Мексико, Бразилия, Русия – и предпочитат да не разкриват своята самоличност, използвайки съвсем законни заобикалки. Може би най-крайният пример е Парк Авеню 432 на „Улицата на милиардерите“. Със своите 426 м височина и 88 етажа тя властва над съседите си и няма как да не ти се стори, че показва среден пръст на моя град.

Дори класическите стари постройки се модернизират в луксозни жилищни сгради. Една от тях е великолепната „Улуърт Билдинг“, завършена през 1913 г. и за кратко първа по височина в Ню Йорк. Величественото й присъствие още царува над центъра, макар и засенчено от новите є съседи.

През 50-те години тъкмо се бях уволнил от флота и работех на „Бродуей“ 120, на три минути пеш от църквата „Тринити“ – най-високата сграда в Ню Йорк до 1890 г. По обед обичах да изминавам няколко пресечки нагоре към парка на кметството, да си намеря празна пейка и да се загледам в неоготическите украси по фасадата на „Улуърт Билдинг“. Представях си талантливите европейски майстори, които бяха накарали стените да проговорят. Според слуховете панорамният апартамент с площ 834 кв.м, който се намира на върха на 57-етажната кула на „Улуърт“, се продава за 110 млн. долара. Някога за тази сума човек би си купил целия ми квартал в Бруклин и пак щяха да му останат куп пари. И все пак дълбоко в сърцето си много ми се иска да живея там – с надеждата, че всяка вечер ще ме спохождат призраци.

Възможно е с времето тези нови супервисоки сгради да придобият свой емоционален ореол. Може би, но се съмнявам. Лицата им са почти безизразни. Бизнесът с недвижими имоти винаги е криел класови проблеми, но тази нова архитектура сякаш е в плен на големите пари. Данните показват, че обитателите им обикновено са приходящи. Съмнявам се, че членуват в родителско-учителски групи или съвети на етажната собственост – или пък че познават собствениците на кафенето на ъгъла. Може и да греша. Може би са прекрасни човешки същества, засмени и добросърдечни. Но ми се струва невероятно от тях да се пръкнат Хенри Джеймс, Едит Уортън или Луис Окинклос, които знаели как да превърнат привилегирования живот в един вид поетична проза. Живеят във вертикални крепости, откъснати от нас, останалите хора. Със сигурност ще им стане самотно.

А това поражда още едно възражение срещу случващите се монументални промени: неразбирането на ролята на квартала.

В някои отношения всеки нюйоркски квартал е малко село. Всички имат свои класови идентичности, а някои притежават и етнически реалности. Всички са уникални като характер и с неповторим собствен уличен живот. Уошингтон Хейтс, някога преобладаващо ирландски, в момента е основно доминикански. Когато бях млад, Източен Харлем беше пуерторикански. Днес е предимно мексикански. Сънсет Парк в Бруклин също беше ирландски, а сега е най-вече мексикански и китайски. Долен Ийст Сайд беше основно на евреи от работническата класа. Днес мюсюлмани работят по сергиите на „Орчард Стрийт“, в обкръжението на младежта на новото хилядолетие. Има много други селца с нови имена като Нолита, Дъмбо или Саут Слоуп. Надявам се да надделеят срещу супервисоките. Надявам се хората в тях да се забавляват също като нас някога.

На две пресечки от апартамента ми в Трайбека една от новите сгради ме кара да се спра и да я загледам възхитено, а това ме изпълва с плаха надежда. Адресът е „Ленард Стрийт“ 56. Единствено панорамните апартаменти на върха са облицовани в стъкло, така че не те връхлитат заслепяващи вълни надменна слънчева светлина. Балконите се извисяват на близо 60 етажа нагоре и придават на сградата оребрена, сякаш достъпна повърхност. Има шанс в хубави дни да видиш навън истински човешки същества: как вечерят, кроят планове, четат, смеят се, излежават се, дремят или хулят конкуренцията. Факт – високо над улицата, но разпознаваемо човешки. Уличен живот във въздуха.

Може би най-добрият поглед към Ню Йорк е от горе, както ни го показват брилянтните снимки на Джордж Стайнмец. Стайнмец запечатва своите образи от хеликоптер (нарича го „летящия шезлонг“), който сам е проектирал и който му дава свободата да види пустините, океаните, джунглите и градовете на света. Не просто да ги гледа. Да ги види. През неговите очи, ние се носим над Ню Йорк. Когато за първи път зърнах снимките на Стайнмец, аз отново изпитах – за първи път от няколко години – удивление.

Един следобед, надявайки се на насъщна доза удивление, вдъхновено от Стайнмец, посетих Световния търговски център 1 – заменил първоначалния, разрушен на 11 септември 2001 г. Бях наблизо през онази утрин. След атаката срещу Северната кула видях дребни човешки фигури, които скачаха от пламъците, видях рухването на Южната кула и видях полицаи, пожарникари, фотографи и журналисти, тичащи към горящите сгради, докато други бягаха от тях. Като репортер седмици наред се връщах в квартала, споходен от толкова страшна катастрофа и още повече кураж.

Сега, когато новата кула най-сетне отвори врати, се почувствах длъжен да я посетя. За известно време ще бъде най-високата сграда в града (и страната) – цели 541 метра. Возенето до 102-я етаж продължи 48 секунди. Нямаше усещане за движение, нито внезапно натежаване на тялото. В кабината на асансьора вървеше преглед с кадри от историята на Ню Йорк, в която Близнаците се появяват само за четири кратки секунди. Вратата се отвори с тиха въздишка.

Излязох на закритата панорамна площадка. От прозорците є можех да погледна във всички посоки. На север на около 50 км нагоре по р. Хъдсън. На изток към родния ми Бруклин, части от Куинс и ивица от Лонг Айлънд. На юг към моста „Верацано Нароус“ и отвъд него към безкрайния Атлантик. На запад към Ню Джърси – с гледка към миниатюрната Статуя на свободата, най-известната ни френска имигрантка. Приближих се до стъклото и поглед-нах надолу. Ето я и нея – „Улуърт Билдинг“. Моята любимка. Още е тук. Цветът є се променяше на залязващото слънце. Очите ми за миг се замъглиха.

Гледката беше впечатляваща, но не изпитах удивление. Вместо това виждах баща ми и Еди, неговия приятел от квартала, които изкачваха пред мен стълбите на метрото към „Кортланд Стрийт“ и чудесата на „Радиобитака“. Крушки, електронни лампи, удължители и радиоапарати – нови и втора употреба – сияеха по сергии, витрини и под навесите.

Спомних си и края на „Радиобитака“ през 1966 г. Целият район беше разрушен, за да се отвори място за първия Световен търговски център. Баща ми не беше единственият нюйоркчанин, който така и не им прости. Но като други нюйоркчани и аз неохотно свикнах с Близнаците. Станаха част от пейзажа, ако и да не бяха обичани. Сега и на мен ми липсваха.

След малко ми се прииска отново да се върна на нивото на улицата. Да срещам непознати лица и да съзирам разсеяност, мъка, радост и смях в очите им.

Спуснах се долу. На тротоара млад турист ме попита как да стигне до Горен Манхатън. Посочих му метрото, но той се усмихна: „Не, искам да видя всичко по пътя.“

Упътих го: казах му да стигне до „Чърч Стрийт“, да тръгне на север, да завие наляво по „Уейвърли Плейс“, която ще го изкара до „Уошингтън Скуеър“, откъдето...

Накрая му пожелах: „Приятна разходка през квартала.“ 

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах