сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Северна Корея

1.10.2013 г.

Нищо не е такова, каквото изглежда. Гледките може да са нагласени - но хората са истински.

Монасите ни последваха до паркинга навън. Беше хладна есенна утрин и в храма Рьонгтонг - комплекс от будистки светилища на хълм край севернокорейския град Кесонг - цареше тишина.

Преди векове Кесонг бил дом на корейските царе, а Рьонгтонг бил оживен религиозен център. Тази сутрин обаче храмът беше пуст. Нямаше звън на камбани, нито поклонници, които да кадят тамян - само двама монаси в сиви роби крачеха през комплекса с показно спокойствие. От високоговорителите по празната главна улица на града долу гърмяха песни във възхвала на Ким Чен Ун - младия мъж, когото севернокорейците днес наричат Върховен лидер.

С фотографа Дейвид Гутенфелдър бяхме дошли в храма заедно с нашите пазачи - тревожните правителствени бюрократи, които съпровождат чуждите репортери където и да отидат в Северна Корея. Правя кратко интервю с един монах и надлежно записвам в бележника си няколко баналности. „Будизмът помага на хората да бъдат ведри, чисти и честни" - казва той.

Будистки храм в Северна Корея би бил най-естественото място, където един журналист да попита за свободата на вероизповеданията.

Според изследователите шестте десетилетия диктатура на едно-единствено семейство на практика са смазали организираната религия. Но знаех, че ако бих попитал и ако някой от монасите дори би намекнал за недоволство от режима, той ще отиде в затвора и ще изчезне в тайния концлагер, където според защитниците на човешките права има между 150 000 и 200 000 души.

Въпреки това монасите отново се появиха на паркинга тъкмо като отваряхме вратата на микробуса, който ни кара навсякъде. С тях вървеше единият пазач.

Всички ни гледаха очаквателно. После по-възрастният монах заговори. „Знам какво искате да питате“ – каза Джанг Хе Мьонг. Внезапно ми стана ясно защо монасите вървят след нас. Пазачите не водят журналистите при дисиденти, а Рьонгтонг не беше гнездо на политически критици.

Отдавна трябваше да съм се досетил, че храмът е тоталитарен фалшификат – декор, където каменните стъпала и пищните дървени врати изглеждат почти нови. Монасите бяха действащи лица в театрална постановка за религиозната свобода в Северна Корея.

Ние бяхме публиката. Затова измънках въпроса, който очакваха: „Свободни ли сте да изповядвате своята религия?“ Монахът тържествуваше. „Хората от Запада смятат, че в моята страна не е позволено да вярваш в религията.“

Тъжно поклати глава: „Това е лъжа.“ Той бил доказателство – каза ни – за свободите, дадени на корейците от „Върховния лидер“ Ким Ир Сен и понастоящем защитавани от внука му Ким Чен Ун.

Преди последното си изречение ме погледна право в очите, все едно репетираше репликата си: „Искам да разкажете истината на света.“

Само че в Северна Корея истината рядко е проста. В тази страна ежедневната действителност се прикрива зад грижливо издигнати фасади и повечето посетители не виждат нищо друго освен идеално асфалтирани пътища и шепа паметници на бащата, сина, а вече и внука, които от 65 години контролират живота в Северна Корея.

Тук журналистическата работа често оставя усещането за поредица странни, безкръвни битки. Понякога – като онази сутрин в Рьонгтонг – правителството печели. Но ако останеш достатъчно дълго и потърсиш достатъчно дълбоко, се случват и дни, когато научаваш повече, отколкото си очаквал. Затова продължавам да се връщам.

През последната година двамата с Дейвид бяхме в колективни стопанства, присъствахме на безброй политически митинги и посетихме горещи точки в Пхенян – например залата за боулинг „Златната алея“, където столичният елит търкаля очукани топки, произведени в Америка.

В страната, където безцветното облекло по съветска мода винаги е било норма, войнишките приятелки шестват из „Златната алея“ с къси поли и високи токчета – резултат от малката, но разрастваща се потребителска икономика в столицата.

Но най-често виждаме само това, което ни позволяват нашите пазачи и могъщите държавни служби, мълчаливо извисяващи снага зад гърбовете им.

Пазачите ни посрещат на летището, когато пристигаме, и отново ни оставят там, когато си тръгваме. Всяка сутрин ни очакват във фоайетата на хотелите – относително комфортни чудовища, строени за чужденци. Това са места с надеждно отопление, електричество и дори достъп до интернет, където обаче гостите прекарват дните си изгубени между хиляди квадратни метри протрит мрамор и цели етажи с празни стаи.

Нашият главен пазач е приятен, но преднамерено дистанциран мъж на име Хо Йонг Ил. Той ни съпровожда в Детския универсален магазин и по време на митингите на площад „Ким Ир Сен“. Идва с нас в ресторантите и фабриките. Г-н Хо (за мен винаги е г-н Хо) е наш преводач и гид и е натоварен никога да не ни изпуска от очи.

Ако бихме опитали да му се изплъзнем – нещо, което никога не сме правили, – несъмнено ще ни прекратят визите. След много опити да се сближим ето какво знам за него: учил е английски; веднъж гледал част от „Отнесени от вихъра“; харесва Чарлс Дикенс; жена му е домакиня. Освен това е патриот. Въпреки че се интересува от света и проявява любопитство към американския жаргон и нашата работа с Дейвид, преклонението му пред родината е очевидно.

Когато съм с г-н Хо, все едно виждам Северна Корея през очите на истински вярващ. Той явно обича да говори за историята на своята страна, нейните лидери и паметници. Само че молбите да видим нещо непредвидено – да посетим магазин за коли или да присъстваме на лекция по история в университета – обикновено се сблъскват с предупреждението на г-н Хо:

„Това може да се окаже проблем.“ Трудно е да преценим каква част от това, което г-н Хо ни позволява да видим, е истина. Един ден той ни води да се срещнем с новобрачна двойка от работническата класа в техния нов апартамент в Пхенян, който има три спални и 42-инчов телевизор с плосък екран.

Апартаментът e в един от демонстрационните жилищни комплекси, чиято външна обвивка представлява мозайка от сини и бели фаянсови плочки. Тези луксозни кули край река Тедонг били построени за микроскопичния елит на отдавна управляващата Корейска работническа партия (КРП). Но г-н Хо иска да ни докаже, че те са достъпни за всички. Обяснява ни, че двойката получила апартамента, тъй като съпругата Мун Канг Сун е била обявена за Герой на републиката заради удивителната си производителност като текстилна работничка.

Мун – скромна жена, скоро прехвърлила 30-те (макар да изглежда много по-възрастна) – седи тихо, докато съпругът й говори. „Всички в моята страна сме като едно голямо семейство, а вождовете са наши родители“ – казва Ким Кьок, който е техник в същата фабрика. Обяснява, че този апартамент показва как режимът се грижи за народа. Само че, докато говори, нервно кърши пръстите си.

Трима души – двама пазачи и висок намръщен мъж, когото никой не си дава труд да представи – слушат всяка негова дума.

В страната, където срещите с чужденци без официално позволение са забранени, двойката явно е подложена на огромно напрежение. Винаги има въпроси, които не мога да задам. Наистина ли живеят в този апартамент? И ако е така, дали от тях се очаква непрекъснато да го държат готов да бъде показан на чужденци – като един вид жива диорама на обещанията на Ким Чен Ун да донесе благоденствие на свикналите с бедността и глада хора? Дали всичките им съседи са от партийния елит?

Репортерската работа в Северна Корея все пак може да предостави рядък поглед към отдавна изолирания свят, дело на семейство Ким. Късче по късче събираме мозайка от крехки и често объркващи мигове в образа на страна, която полага всички усилия да остане неразбираема.

Научихме, че това, което виждаме по пътя, често е по-ценно от дестинацията ни. Установихме, че снимките през прозореца на буса могат да уловят неохранявани мигове и че погрешните завои предлагат издайнически подробности.

Например когато шофьорът ни зави от идеално поддържана улица в Пхенян в тесен прашен път, целия на дупки и с неосветени постройки от двете страни. Или пък когато една вечер зърнахме вехт панелен блок, в който всяка стая беше осветена от болнавата жълта светлина на една-единствена гола крушка.

Пътувахме отвъд относителния просперитет на Пхенян до градове без модерни високи сгради, където в мъждивата светлина на магазините се крият полупразни лавици. Налага се да напуснеш страната – да отидеш в Южна Корея, Великобритания или Китай, за да намериш единствените севернокорейци, които говорят открито за действителността на тоталитарния живот. Това са хората, които са избягали.

„Поглеждам назад и се чудя защо е трябвало да живеем толкова тъжно“ – казва бивш севернокорейски миньор, който през 2006 г. избягал в Сеул, тъй като баща му бил под политическо подозрение.

Бежанците описват прикрита кастова система, основаваща се на идеологическото минало: три поколения могат да бъдат хвърлени в затвора, ако един член на семейството бъде осъден за политическо престъпление.

Миньорът е един от около 25 000 севернокорейци, избягали след войната в Южна Корея. Потърсили спасение от политическите репресии, всеобхватната полицейска държава и непосилната бедност.

Според ООН една трета от децата в Северна Корея са хронично недохранени. Но броят на бежанците рязко спадна след края на 2011 г., когато Ким Чен Ун стегна мерките за сигурност по по-рано пропускливата 1416-километрова граница с Китай.

През 2012 г. едва около 1500 севернокорейци са осъществили опасното пътуване. Разбира се, севернокорейското правителство полага неуморни усилия да представи на света образ, в който училищата са пълни с щастливи, сити деца, магазините преливат от стоки, а верността към семейство Ким е всеобща.

Хората са научени да говорят пред репортерите със сюрреалистични, механични хиперболи и да редят възхвали за своите лидери.

„Благодарение на топлата обич на „Уважаемия генерал“ Ким Чен Ун дори и ние, хората от село, можем да дойдем и да се забавляваме с миниголф.“

Думите са на Ким Джонг Хи, 51-годишна домакиня от крайните североизточни райони на страната, с която се срещам в Пхенян, на първото игрище за миниголф в страната. След множество подобни срещи е лесно да повярваш в карикатурния образ на севернокорейците като сталинистки роботи.

Предизвикателството е да откриеш далеч по-неуловимата (и прозаична) действителност. Понякога това изисква да нагазиш в тема, която кара хората малко да се отворят.

Например „Отнесени от вихъра“. Страната е луда по романа отпреди 77 години и открива отзвуци от своята история в разказа за гражданската война и безжалостната красива жена, заклела се никога повече да не гладува.

Смята се, че над един милион севернокорейци са загинали или изчезнали през Корейската война, а още стотици хиляди били покосени от глада, опустошил страната през 90-те години.

По неясни причини в средата на 90-те, когато Северна Корея се мъчела да оцелее без съветските помощи и хората масово гладували, правителството разпоредило книгата да бъде преведена. В тази страна с малко забавления, останали неподвластни на бюрократите от пропагандата, романът завладял столицата.

Днес е трудно да срещнеш в Пхенян възрастен човек, който да не го е чел. Гидът в Големия дворец на народното образование – плесенясал пхенянски гигант – възприема книгата като доказателство, че американските жени биват третирани зле.

За един бюрократ от Кесонг – надменен мъж с избеляла вратовръзка на сини райета – романът е марксистка морализаторска притча. Жена с проблемен брак ми казва, че е почерпила сили от хладнокръвното упорство на Скарлет О'Хара. Книгата предлага забавление, утеха и вдъхновение.

Човек може да съзре коравата природа на севернокорейците в жените на средна възраст, които седят на земята в студената нощ, привидно на топло в евтините си памучни якета, и гледат илюминациите.

Можеш да видиш жаждата за знания в Пхенян, където токът често спира без предупреждение и където вечерната обиколка с автомобил в центъра те прекарва покрай десетки хора, застанали под уличните лампи с вестници и учебници.

Понякога обаче истината за обикновения живот в Северна Корея се крие тъкмо в измислените потьомкински декори. Например танците.

За първи път ги наблюдавах една неделна вечер в Пхенян – очевидно оркестрирана демонстрация на еднообразна лоялност, по време на която близо 500 двойки танцуваха в сянката на три изправени към небето юмрука. Всеки един беше стиснал инструмент – чук, сърп и писалка, които заедно образуват символа на КРП.

Мъжете бяха с ризи с къси ръкави и вратовръзки. Жените носеха ефирните рокли от полиестер, които тук минават за традиционно облекло. Въртяха се в отработени кръгове и между песните мълчаливо стояха по двойки. Малцина се усмихваха. Повечето бяха с празни изражения, типични за масовите митинги, в които често се смесват скука, примирение и патриотизъм.

Наоколо се щураха чиновници, които гълчаха всеки, който не беше в такт. Онази вечер ми беше трудно да си представя, че някой може да се радва на живота със скованите танци на тази инсценирана забава. Но след няколко дни, около 2 ч сутринта, отворих прозореца на хотелската стая, за да погледна града от високо. Улиците бяха пусти.

Нямаше полицейски конвои, нито движение на войници – нищо необичайно. Дочух музика. Наведох се и видях светлини, които идваха от малка сграда на няколко пресечки. Имаше забава. През бинокъла различих десетки хора, които се бяха събрали във вътрешния двор. Бутилки се предаваха от ръка на ръка и просветваха огънчетата на цигарите. Много хора танцуваха – същия танц, който бях наблюдавал преди дни, но съпроводен с въртенето и полюшването на хора, които се забавляват. Заслушах се и долових в нощта откъси от същата музика – просто напомняне какво се случва, когато никой не подозира, че е наблюдаван от журналист. „Ние сме нормални – каза ми веднъж бивш севернокорейски черноборсаджия, който сега живее в Сеул. – Моля ви, не го забравяйте. Хората живеят, хората се съревновават за работни места, хората се борят. Основните елементи на живота са същите – като в Южна Корея или САЩ.“ Или където и да било.

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах