сп. National Geographic - Декември 2017
National Geographic KIDS - Декември 2017

Тервел - спасителят на Европа

1.7.2013 г.

Легенди и истини очертават образа на един от най-успешните владетели в ранната история на българската държава

Имената на основателите – особено на отдалечените в мъглата на изминалите векове – извикват по-скоро легендарна, отколкото историческа представа. Често съдбата на техните наследници и продължители е не по-малко вълнуваща и енигматична. Кой е вторият владетел на Дунавска България? Тервел, синът на Аспарух, разбира се. Знаем за него и делата му от надпис на Мадарския конник (според някои изобразяващ самия Тервел). Не са един и два писмените извори от онази епоха и от по-късни времена, разкриващи размаха му на държавник и воин.

 

От „Именника на българските владетели“ научаваме, че – като Кубрат и Аспарух – Тервел е от рода Дуло и наследява създателя на българската държава. „Документът обаче не уточнява роднинската връзка между Аспарух и Тервел – подчертава историкът Камен Станев. – Засега няма и други извори, даващи такава информация.“ Макар и наследник на основателя, Тервел може и да не е негов син.

 

За този владетел има повече вълнуващи хипотези, отколкото ясни сведения. Не се знае дори кога е поел управлението на неотдавна създадената държава. Опирайки се на  древнобългарски календарни термини в „Именника“, историците определят годината, в която Тервел идва на власт, между 695 и 705. Може би в даден период е бил съвладетел на Аспарух, но това е трудно доказуемо. Не е напълно ясно и кой го е наследил. Според доцент Цветелин Степанов от Софийския университет името Тервел е иранско, докато професор Йордан Заимов го определя като славянско. „Дуло е древнобългарска династия; не е известно някой неин представител да е бил от славянски произход – опонира доц. Степанов. – Тервел – или близко до него име – не е откривано в славянска среда нито в онази епоха, нито в по-късни времена.“

 

Неизвестно е и кога се е родил Тервел. Първите преки сведения за него са от 704 г. Тогава сваленият византийски император Юстиниан II успял да избяга от заточение на Кримския полуостров и да прати доверен човек при „Тервел, господаря на България“. Юстиниан, наречен Ринотмет (Безносия), защото носът му бил отрязан по заповед на детрониралия го негов съперник, помолил Тервел да му помогне да си върне „царството на предците си“. В замяна, както свидетелстват Теофан Изповедник и константинополският патриарх Никифор, той му обещал „преголеми дарове и собствената си дъщеря за жена“. Тервел бързо схванал предоставящата му се възможност да се намеси във вътрешните дела на империята и се съгласил. Надпис №1 на Мадарския конник гласи: „Юстиниан императорът сключи договор … при българите … и при Тервел дойде. На носоотрязания император не повярваха моите чичовци в Солун и си отидоха в Кесин [или Кешин]… негов един … Владетелят Тервел чрез договор даде на императора …“

 

Цитираният надпис извежда нова загадка – кои са Тервеловите „чичовци от Солун“? Може би някои от предполагаемите братя на Аспарух, за които има хипотези, че тогава се намирали в Македония? Това би било сериозно доказателство, че Тервел е Аспарухов син, но потвърждения за самоличността на „чичовците“ няма. „Надписите са в лошо състояние – казва Камен Станев. – Веселин Бешевлиев и други епиграфи са ги разчели по този начин, но липсите в текста пораждат много неясноти.“

 

Според обещаното през пролетта на 705 г. Тервел поел към Константинопол с 15 000 воини. Армията му се разположила срещу Харсийската порта. Юстиниан II се опитал да уговори предаването на града без бой, но не успял – затова пък му се удало да проникне през водопровода зад крепостните стени и да го превземе отвътре. Безносият се разправил жестоко с враговете си, а после се отдал на празнуване с българските си съюзници в императорския дворец. Летописецът Теофан Изповедник и т.нар. енциклопедия „Свидас“ разказват как Тервел поставил обърнатия си боен щит и камшика си за езда, а Юстиниан „слагал пари, докато покрие единия и другия. Простирал копието си на земята и от единия до другия му край, а също и на голяма височина натрупвал копринени дрехи“. После българският владетел „напълвал кесии със златни и сребърни монети, раздавал ги на войниците, пръскайки с дясната си ръка злато, а с лявата сребро“. Дори ако са преувеличени, тези сведения бледнеят пред другата награда, с която Ринотмет дарил своя съюзник. Той тържествено обявил Тервел за кесар – титла, която го правела член на византийското императорско семейство. „Това е нечуван прецедент – коментира Цветелин Степанов. – Никой друг владетел, дори в Западна Европа, която през VIII в. в голямата си част вече е християнска, не е получавал такава титла. Кесарят е най-често брат или друг много близък родственик на управляващия василевс.“

 

Удостояването с високата титла поставя въпроса за възможното покръстване на Тервел. „Да си кесар изисква да си християнин – категоричен е доц. Степанов. – Разбира се, не е ясно доколко българският владетел се е покръстил поради лични убеждения, по политически съображения или и по двете причини.“ Въздигането в „брат на императора“ на един „езичник“ наистина би било неоправдано рискована, ако не и невъзможна постъпка за едва успелия да възвърне властта си Юстиниан Ринотмет. „Ако Тервел действително е приел християнството, това със сигурност щеше да бъде отразено в изворите! – убеден е Камен Станев. – Няма и археологически данни от българските земи, доказващи тази хипотеза.“

           

Освен кесарската титла и богатите дарове императорът дал на Тервел областта Загоре, включваща земите от днешните градове Сливен и Ямбол до Черно море – първото разширение на младата българска държава на юг от Стара планина. Редица постъпки на Юстиниан II карали негови съвременници да смятат, че страда от психическо заболяване. Нито обявяването на Тервел за кесар, нито отстъпването на Загоре могат да се обяснят логично. Присъединяването на областта дало на българите излаз на черноморски пристанища. През нея минавали важни пътища, с чиято загуба империята в голяма степен се лишила от възможността за внезапни нападения към вътрешността на българската държава.

 

Не е ясно дали Безносия бил психически нестабилен, или смятал след време да си възвърне със сила даденото на Тервел, защото три години по-късно той нарушил мира. През 708 г. императорът повел поход по суша и море срещу доскорошния си съюзник. Близо до Анхиало (дн. Поморие) българите изневиделица нападнали стана на византийската армия – „нахвърлили се като зверове и унищожили ромейското стадо, като взели много пленници, коне и оръжие освен убитите“. Юстиниан Ринотмет успял да се скрие в крепостта Анхиало, а после позорно отплавал с останалите оцелели към Константинопол.

 

Тервел се появява отново в изворите след още три години, пак във връзка с Безносия. През 711 г. ромейската армия се разбунтувала и издигнала за император Филипик Вардан. Юстиниан II отново се обърнал за помощ към българския владетел. Тервел „склонил да му помогне“, но изпратил на неверния си съюзник само 3000 воини. В крайна сметка Вардан влязъл в Константинопол като победител и бил коронясан за нов император. Привържениците на Ринотмет го изоставили – включително и българите, на които било обещано да се завърнат безпрепятствено в родината си. Този път Безносия загубил и главата си, а воините на Тервел се прибрали благополучно. Въпреки това още на следващата година голяма българска армия нахлула в ромейските територии и стигнала до самия Босфор, разграбвайки цяла Тракия. „Не е ясно защо Тервел предприема похода през 712 г. – казва Станев. – Вероятно се възползвал от нестабилното положение на Византия, където за две години се сменили трима василевси.“

 

Разклатена от вътрешни междуособици, империята била атакувана и от друг могъщ враг – Арабския халифат. Византия загубила провинциите си в Сирия, Палестина и Египет. С територии в Азия и Африка, в началото на VIII в. арабите покорили кралството на вестготите в днешна Испания, с което стъпили и в Европа, а през есента на 717 г. огромна армия на халифата обсадила самия Константинопол по суша и море.

 

Година по-рано император Теодосий III (715–717 г.) сключил договор с българите, който възстановил мира. Договорът останал в историята като едно от най-големите политически и търговски достижения на наш владетел. Тервел не само запазил областта Загоре, но получил и нови територии – „до Милеоните в Тракия“. Важна клауза било ежегодното получаване на „пурпурни одежди и червени кожи“ на стойност 2160 златни номизми. „Пурпурът е запазената марка на василевса, никой друг не може да го носи – подчертава Цветелин Степанов. – С договора Тервел си присвоил това символно право.“ Освен споразумението двете държави да си предават политически бегълци, имало изискване преминаващите през границите им стоки да бъдат снабдени с пломби и печати. То спомогнало за оптимизирането на търговския обмен между Изтока и Запада. Вероятно договорът включвал и военен съюз – така може да се обясни молбата за помощ от новия ромейски владетел Лъв III Сириец към Тервел. Последният явно преценил, че арабската инвазия няма да спре с падането на Константинопол и през пролетта на 718 г. повел войските си към византийската столица.

 

Българо-арабският сблъсък намерил отзвук в редица съвременни и по-късни извори. „Англосаксонският хронист Беда Преподобни пише за помощта, оказана от Тервел на Юстиниан ІІ, както и за арабската обсада – посочва Камен Станев. – Той отбелязва, че повечето сарацини загинали от глад, студ и чума.“ Това твърдят още Михаил Сирийски и лангобардският историк Павел Дякон. Зимата на 717–718 г. била много тежка, сред войските на халифата върлували болести, имало дори случаи на канибализъм. Стените на Константинопол били високи и здрави, а корабите на имперския флот бълвали смъртоносния „гръцки огън“.

 

Ясно е обаче, че и българите нанесли на арабите страшни поражения: Теофан и Анастасий Библиотекар пишат за 22 000 загинали, монахът Зигеберт от XI в. – за 30 000 „избити сарацини“. Смята се, че именно триумфът на Тервел и победата на франкския крал Карл Мартел над арабите при Поатие не им позволили да нахлуят в Стария континент. „По това време Западна Европа е наясно с арабската заплаха – коментира Цветелин Степанов. – Победата на Тервел при Константинопол го прави много известен. Така тръгва мълвата за него като „спасител на Европа“, както и косвените данни за канонизирането му под името св. Тривелий Теоктист или Требелиус“.

 

Все пак доц. Степанов подчертава, че съвременниците на Тервел никъде не го обявяват за спасител на Стария континент от чуждоземна инвазия. Идеята за покръстването и евентуалното му канонизиране е лансирана чак в края на XV в. от италианския историограф Марко Сабелико: „Както се говорело, първият български крал кръстител е Требелиус.“ Това повтаря и бенедиктински менологий от XVI в., където историята на Тервел-Тривелий очевидно се смесва с тази на княз Борис-Михаил: приемането на християнството, оттеглянето на владетеля в монашество, въставането на първородния му син против новата вяра и наказанието на последния. За св. Требелиус разказват Мавро Орбини в „Царството на славяните“, както и театрални пиеси на френските йезуити от XVII–XVIII в. У нас за светеца пишат Христофор Жефарович (1741 г.), Паисий Хилендарски (1762 г.), Спиридон Габровски (1792 г.). Негови икони могат да се видят в Зографския, Преображенския и други манастири, в църкви в Самоков, Панагюрище, с. Дрен и Старо село. 

 

Вторият български владетел остава по-известен с легендарните си заслуги, отколкото със сигурните данни за живота и управлението му. И едните, и другите обаче изграждат образа на кесаря Тервел – за какъвто го обявява и намереният през 1972 г. негов печат – като далновиден политик и успешен пълководец. Последното, което научаваме за него, е, че отново се намесил в междуособиците за византийския престол, като дори подпомогнал финансово единия от претендентите, макар че в крайна сметка сключил траен мир със съперника му. Според „Именника на българските владетели“ Тервел управлявал 21 години – и очевидно успял да постигне много за това време. Изясняването на ролите му като „спасител на Европа“, християнски светец и ранен кръстител на българите (в този ред на вероятност) обаче остава предизвикателство за бъдещето.

 

 

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах