сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Полет над дюните

1.11.2012 г.

Един фотограф прелита над най-суровите пустини на планетата, воден от мигриращите пясъци.

 


Получих първия си урок по физика на пясъчните дюни през 1998 г., по време на експедиция до Сахара. За да направя въздушни снимки в тази отдалечена част на света, се научих да летя с моторизиран парапланер – един от най-леките и бавни летателни апарати в света. Той тежи малко под 45 кг, най-високата му скорост във въздуха е около 50 км/ч. И няма колела.
Усвоих нови умения, за да летя (и да се приземявам) с парапланера. Но имаше едно, което не знаех, че ще ми е нужно, за да оцелея в Сахара – да разчитам пясъчните дюни. Трябваше да се науча да предугаждам невидимите въздушни потоци, които оформяха дюните. Ако не внимавах, можеше да попадна в турбуленция, дори и във фатален низходящ въздушен поток.
Сахара е осеяна с безкрайни редици от дюни, наречени бархани. Думата означава „дюна с форма на полумесец“. Заинтригувах се от тях, докато четях една книга на Ралф Багнолд, офицер от британската армия, пионер на моторизираното пътуване през либийската пустиня. Багнолд описваше барханите като живи създания – те се движат, размножават се, запазват структурата си и се адаптират към околната среда. Помислих си, че ще бъде интересно да ги заснема от въздуха.
Но първо трябваше да се добера до дюните. Стигнах до региона с французина Ален Арну – шампион по моторен парапланеризъм. Достигането до барханите ни отне четири дни с джипове 4x4, отправяйки се далеч на север от Нджамена, столицата на Чад. Пясъкът, от който са съставени дюните, също е пътувал, мигрирайки на запад от Египет и Судан. Водехме се по една стара френска карта, която изобразяваше дюните като десни скоби, всички насочени срещу вятъра.
Щом започнах да летя над пустинята, тя ме омагьоса и аз поставих началото на нещо, което прерасна в 15-годишен проект за заснемане на най-суровите пустини в света.
Когато стигнахме до падината Мурди, моят спътник ми съобщи лоши новини. Крещейки, за да мога да го чуя в бурята, Ален ми каза, че няма начин дори той да полети в такъв вятър. Затова се оттеглихме в средата на широк каменист басейн, докато не открихме един 15-метров бархан, където да се подслоним за през нощта.
Събудихме се преди зазоряване. Вятърът по гребена на дюната беше утихнал до бриз. Полетях при изгрев слънце, спускайки се по наветрения склон на дюната. След като се издигнах на 150 м, се почувствах като насекомо, което лети над огромен конвейер във фабрика за кроасани. Барханите се простираха до хоризонта, сливаха се, разделяха се и раждаха потомство.

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Ноември 2012
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах