сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Загадъчната смърт на българските владетели

1.11.2011 г.

Как и защо намират смъртта си велики български владетели? Отрова, битка или тъмни черодейства?

 На 23 август 1943 г. българският цар Борис III е връхлетян от силни болки, придружени от повръщане. Първоначалната диагноза на дворцовите лекари – жлъчна криза – не е потвърдена. Същата вечер Борис колабира. Принц Кирил извиква спешно в двореца български, немски и австрийски светила на тогавашната медицина. Сред тях е и токсикологът проф. д-р Ханс Епингер, участвал в аутопсията на гръцкия министър-председател Йоанис Метаксас (който умира през 1941 г., само няколко дни след тържествен обяд, даден от англичаните в негова чест).

Официалната версия за смъртта на Метаксас е отравяне на кръвта. Лекарският екип в София стига до заключение, че българският владетел е поразен от инфаркт на миокарда вследствие на тромбоза на коронарен съд. На 28 август 1943 г., в 16,22 часа, след няколкодневна агония Борис III умира. Веднага плъзват слухове и предположения, свързващи смъртта му с неотдавнашната му среща с Адолф Хитлер в прочутата „Вълча бърлога“ на фюрера, с намесата на английските тайни служби, с руски агенти... Самият Хитлер изказва становище, че Борис III е отровен от италианската принцеса Мафалда Савойска. Извиканите от Кирил Преславски лекари също подозират отравяне. Тогавашният пълномощен министър на Германия в София Бекерле пише, че медиците „... са вътрешно убедени за насилствената смърт. Казаха, че с оглед на професионалната тайна правят това показание само пред мен... Подкрепих тяхното схващане и дори окачествих опазването на тайната като държавно задължение.“

И до днес внезапната смърт на последния български цар в разгара на съдбоносни за Европа и света събития е обект на множество догадки и хипотези. Тази зловеща мистерия обаче не е прецедент в нашата история. Не по-малко странни са обстоятелствата около кончината на редица предшественици на Борис III през вековете. Загинали славно или безславно в битка, плен, заточение или усамотение в манастир, в родината си или далеч от нея, станали жертва на заговори, интриги и дворцови преврати, посечени, прободени, удушени, отровени, ослепени или погубени чрез „тъмни чародейства“, владетелите от Първата и Втората българска държава предизвикват интерес не само с великите си дела приживе.

Историческите извори осветяват въпроса за смъртта на малка част от българските ханове и царе, при това съвсем не еднозначно и категорично, оставяйки поле за множество догадки, хипотези, спекулации и легенди. Дори гибелта на знакови фигури като хан Аспарух (680–700 г.) и последния средновековен цар Иван Шишман (1371–1395 г.) се е превърнала в повод за фолклорни предания.

Апокрифното „Сказание на пророк Исайя“ от XI в. е единственото свидетелство за смъртта на основоположника на българската държава: то разкрива, че Аспарух бил погубен от „измаилтяните на Дунава“ (вероятно в похода му срещу хазарите през 700 г.).

Според едни източници последният търновски цар загинал в турски плен, а според други бил екзекутиран при крепостта Никопол през 1395 г. по заповед на султан Баязид. Но народният юнашки епос отнася смъртта на Иван Шишман към редица легендарни места и твърдини из Софийското поле, Стара планина, Средна гора и Родопите.

Не по-малко смътни, но поне по-обстоятелствени са сведенията за гибелта на други прочути български владетели. Средновековните източници показват, че византийците схващали войната срещу „демонизирани“ врагове (за каквито често били смятани и българите дори след покръстването им) като свещена. Освен обичайните действия, прилагани във въоръжени конфликти, арсеналът от тактики в тази психомахия (духовна борба) се простирал от отслужване на християнски религиозни ритуали до прилагане на древни магически действия.

Според свидетелството на ромейския историк Псевдо-Симеон Магистър, император Роман I Лакапин прибягнал именно до магия, за да елиминира своя отколешен враг, българския цар Симеон (893–927 г.). На 27 май 927 г. при василевса се явил астроном на име Йоан и разкрил, че на един от константинополските хълмове се издига статуя на българския цар. Йоан посъветвал императора: „Ако й отсечеш главата, в тоз час ще умре и Симеон“. Императорът веднага изпратил хора да го сторят – „в същия час умрял Симеон в България“.

С малки промени тази история откриваме и в хрониката на продължителя на Тео­фан, където е добавено, че цар Симеон умрял начаса, „обхванат от безумие и сърдечна болест“. От съчиненията на Скилица-Кедрин и Йоан Зонара става ясно, че василевсът направил внимателно проучване, „като разпитвал подробно за времето на неговата смърт“ и установил, че Симеон умрял в мига, в който била отрязана главата на статуята. В хрониката на Михаил Глика е добавено, че статуята „била свързана“ по тайнствен начин с българския цар. Смятало се, че разрушаването на дадено изображение може да причини духовната и физическа смърт на съответния враг, с чия­то личност то се асоциира.

Тези представи и действия са познати в етнологията и културната антропология като „имитативна магия“. Съвременната историческа наука приема, че 63-годишният цар Симеон починал от сърдечен удар. Прави впечатление обаче, че още в кореспонденцията си с константинополския патриарх Николай Мистик българският владетел пряко обвинява ромейския първосвещеник, че заради неговите „гибелни молитви“ едва не загинал в сражението при Ахелой през 917 г., където конят му бил убит от насочен към царя ромейски меч.

В този контекст разказът за смъртта на хан Крум (803–814 г.) от Scriptor Incertus (Анонимен ватикански разказ) добива нов смисъл. През пролетта на 814 г. българ­ският владетел повел огромна армия срещу Константинопол, но по време на приготовленията за завладяването му мистериозно починал: „... на Велики четвъртък преди Възкресение първият българин, прочутият Крум, който имал намерение да превземе столицата, завършил живота си заклан от невидима ръка, като през устата, ноздрите и ушите му бликали потоци от кръв“. Интересно допълнение на този разказ има в хрониката на Псевдо-Симеон – в същия час небесен глас, чут от мнозина, известил Крумовата смърт.

Според някои изследователи детайлите от свидетелствата насочват към версията, че смъртта на хана била причинена от разрив на сърцето в сюблимния момент на подготовката за превземането на византийската столица. Професор Йордан Андреев свързва смърт­та на хан Крум с древната практика на „сакралното цареубийство“, според коя­то при дискредитиране на владетеля, той бил ритуал­но умъртвяван, за да може свещената му сила да бъде предадена непокътната на наследника му. Тази хипотеза се опира на късното сведение от славянския превод на „Менология“ на император Василий I, според което българският владетел ослепял заради извършените жестокости срещу ромеите и другите си грехове, „та поради недъга си бил намразен от своите“, които го удушили.

Според константинополския „Синаксар“ обаче това била съдбата на хан Дицевг, който заел престола след краткото управление на Крумовия наследник Дукум. Дицевг не успял да продължи бляскавите победи на Крум над византийците – той не само претърпял поражение от тях, но загубил и зрението си, заради което в крайна сметка бил удушен с въже от приближените си.

Византийските легенди за смъртта на Крум и Симеон съответстват на описанията на свръхестествената смърт на други български владетели, които също воювали с ромеите и застрашавали империята им. Тези разкази се вписват в жанра на хрис­тиянското чудо, извършено от светец отмъстител. В „Похвално слово за чудесата на великия миротворец Димитър“ Йоан Ставракий разказва как светецът воин Димитър „поразил смъртоносно“ по време на лов българския цар Гаврил Радомир (1014– 1015 г.). Владетелят „имал свирепа душа“ и обичал да се развлича с лов на зверове. Той често заставял хората от Мъгленска област да гонят дивеча из най-опасни места, докато в отчаянието си те се обърнали с молба към своя покровител св. Димитър да ги избави от тиранина. Когато царят повел свитата си на поредното ловно приключение, великомъченикът се явил изневиделица, „бързо и устремено нападнал и убил с копието си“ Гаврил Радомир и веднага след това „станал невидим, а онзи тутакси издъхнал и костите му се разпилели в ада“.

Свидетелствата на Йоан Скилица, Яхия Антиохийски и Дуклянския презвитер разкриват далеч по-обикновена – и по-вероятна – версия за тази гибел. Според нея, подтикнат и подкупен от византийския император Василий II Българоубиец, царският братовчед и съперник за престола Иван Владислав погубил владетеля по време на лов в Мъгленско в средата на август 1015 г., като „вървейки с него на кон, неочаквано го ударил и го погубил“. Всъщност той дължал живота си на Гаврил Радомир заради неговото застъпничество в братоубийствения конфликт между бащите им Самуил и Аарон, довел до изтребването на Аароновия род. Въпреки това Иван Владислав не пожалил дори семейството на братовчед си, като убил Гаврил-Радомировата жена и ослепил първородния му син и престолонаследник.

Убиецът се възкачил на българският престол през 1015 г., но три години по-късно смъртта застигнала и него. „Дуклянският летопис“ представя гибелта му като свръхестествена – докато седял на трапезата си по време на обсадата на град Драч (дн. Дуръс в Албания) от българските войски, на царя се явил въоръжен ангелски воин в образа на св. Йоан Владимир (канонизирания след смъртта си княз на Зета, също погубен от Иван Владислав). Скован от смъртен страх пред видението, той извикал: „Тичайте, мои войници, да ме защитите, защото Владимир иска да ме убие“, ала мигновено бил поразен от ангела отмъстител и „погинал телесно и душевно“.

Според византийския хронист Йоан Скилица обаче узурпаторът загинал в сражение при обсадата на Драч, докато според Яхия Антиохийски бил убит от един от своите подчинени. Четвърта версия за смъртта на Иван Владислав дава епископ Михаил Деволски – според нея българският владетел влязъл в конно единоборство със стратега на Драч Никита Пигонит, който го свалил с копието си на земята; там двама притекли се пехотинци довършили царя.

Възкресителите на българската държава – първите монарси от Асеневата династия братята Петър IV (1185–1197 г.), Иван Асен I (1190–1196 г.) и Калоян (1197–1207 г.) – също станали жертва на заговори и предателства. Мистериозната смърт на последния от тях дори родила легенда, свързваща я с едно от чудесата на св. Димитър. В края на септември 1207 г. цар Калоян повел огромна армия към Солун, столица на едноименното кралство на латинските рицари. Според свидетелството на Йоан Ставракий енергичният владетел обсадил града в началото на октомври, но бил застигнат от ненадейна свръхестествена смърт. В нощта преди решителния щурм в пазената от стража царска шатра влетял на бял кон покровителят на Солун св. Димитър и пронизал Калоян с копието си. Лагерът бил огласен от стенанията и клетвите на умиращия цар, който обвинявал своя воевода, куманина Ма­настър, за нанесения му удар. На следващата вечер владетелят издъхнал в агония от „невидима рана в сърцето“. Българските военачалници свалили обсадата на града и отнесли тялото на своя цар в родината.

Убийството на Калоян от солунския воин светец е засвидетелствано също у Никита Хо­ниат, Георги Акрополит, Алберих и Робер дьо Клари, както и в някои паметници на византийската и балканската средновековна иконография от ХІІІ и XIV в.

Интересът към темата за свръхестествената кончина на някои български владетели явно продължил в Константинопол и след завладяването му от кръстоносците по времето на Латинската империя. В хрониката на монаха Алберих попадаме на предсказание за смъртта на българския цар Иван Асен ІІ (1218–1241 г.). Според него посветен в окултните науки константинополски мъдрец се свързал със силите на мрака и след разговор със самия дявол възвестил предстоящата смърт на враговете на империята – василевса на Никея и българския монарх, който починал наскоро след това.

Гибелта на редица български царе – в това число и на Борис III през XX в. – се стоварвала в критични военнополитически ситуации. Поставен в характерния за Средновековието свръхестествен контекст, не­очакваният край на Крум, Симеон, Ка­лоян и други непримирими врагове на Византийската и Латинската империя осигурявал чудодейно избавление на неприятеля. Това натрупване на аналогии и съвпадения трудно може да бъде отдадено единствено на случайността или на легендарния характер на сведенията – зад мистериозните декори обикновено стояли опитни убийци или алчни предатели, а понякога и незнайни болести или нещастни случаи.

Тайнствената гибел на някои владетели оставила дълбока следа не само в ромейската и латинска историография и в народната памет, но и накарала българската средновековна държава и църква да вземат специални мерки за опазване неприкосновеността на личността, здравето и живота на монарха. В §101 [78] от Синодика на цар Борил четем: „На онзи, който чрез каквато и да била хитрина или билки, или чародеяния, или обайване, или вражески влъхувания, или отрова се опита да увреди царя, помазаника Господен – нему анатема трижди“.

Не така мистериозно, но също по драматичен начин напуснали този свят и други средновековни български владетели. Княз Владимир (889–893 г.), който след покръстването на българите за кратко реабилитирал езичеството, бил детрониран от баща си княз Борис-Михаил (852–889 г.) и завършил дните си ослепен и в тъмница. Цар Борис II (970–971 г.) бил убит със стрела от български граничари, които не разпознали владетеля при бягството му от Константинопол, където бил пленник. При страшната гледка на 14 000 ослепени от византийците български войници цар Самуил (991–1014 г.) загубил свяст и малко след това починал от сърдечен удар. Животът на детето цар Коломан I Асен (1241–1246 г.) бил покосен „от отровно биле“. Цар Константин Тих Асен (1257–1277 г.) бил пленен в сражение срещу въстаника Ивайло, който лично го убил „като жертвено животно“ на бойното поле. Самият Ивайло (1278–1280 г.) по-късно бил заклан по заповед на татарския хан Ногай по време на пир в неговия стан. Младият цар Михаил Асен, син и съвладетел на Иван Александър (1331–1371 г.), загинал в сражение с турците в Софийското поле в средата на XIV в.

Превратностите на съдбата изградили философско отношение спрямо прехода към отвъдното у някои владетели. Неслучайно на първата страница от Томичовия псалтир – една от настолните книги на Иван Александър – е изобразена именно Смъртта. С гордост, ужас или смирение пред нейното лице българските самодръжци осъзнавали както преходността на човешката природа, така и мисията си на творци на историята. Това ясно личи в надписа на хан Омуртаг (814–831 г.), отекващ като завет през вековете: „Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият след него, като гледа тези (писмена), си спомни за оногова, който ги е направил“. 

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах