сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Киселинно море

1.4.2011 г.

Въглеродният диоксид, който изхвърляме във въздуха, се процежда в океаните и бавно ги подкиселява. Дали стридите, мидите и кораловите рифове ще оцелеят след още сто години?

Кастело Арагонезе е малък остров, който се издига насред Тиренско море. На 27 километра западно от Неапол, до него може да се стигне от по-големия остров Иския по дълъг и тесен каменен мост. Туристите, които посещават Кастело Арагонезе, идват да видят какъв е бил животът в миналото. А учените, които идват на острова, искат точно обратното - да видят какъв ще бъде животът в бъдещето.
По някакъв каприз на геологията морето около Кастело Арагонезе представлява прозорец към океаните, каквито ще бъдат през 2050 г. и след това. Мехурчета СО2 се издигат от термалните отвори на дъното и се разтварят, образувайки въглеродна киселина. Тя е сравнително слаба - хората я пият в газираните напитки. Но ако се натрупа в достатъчни количества, тя прави морската вода разяждаща. „Когато нивата на въглеродния диоксид станат прекалено високи, почти нищо не може да ги понесе" - обяснява Джейсън Хол-Спенсър, морски биолог от Плимътския университет във Великобритания. Кастело Арагонезе предлага естествен аналог на един неестествен процес - подкиселяването, което протича край бреговете му, се случва постепенно и в световните океани, тъй като те абсорбират все повече от въглеродния диоксид, бълван от ауспуси и комини.
Хол-Спенсър изучава морето край острова през последните 8 години, внимателно измервайки характеристиките на водата и наблюдавайки рибите, коралите и мекотелите, които живеят, а понякога и се разтварят тук. В един студен зимен ден отидох да плувам с него и с Мария Кристина Буйя - учен в италианската зоологическа станция „Антон Дорн", за да видим отблизо последиците от подкиселяването. Закотвихме лодката на около 45 м от брега на Кастело Арагонезе. В основата на очуканите от вълните островни скали се беше образувала бяла ивица от морски жълъди. „Морските жълъди са наистина издръжливи" - забеляза Хол-Спенсър. Но на местата, където водата беше най-киселинна, те липсваха.
Всички се гмурнахме. Буйя откърти няколко нещастни конусовидни водни охлюва от една скала. В търсене на храна те бяха стигнали твърде далеч - до вода, която беше прекалено разяждаща за тях. Черупките им бяха толкова изтънели, че почти прозираха. От морското дъно се издигаха мехурчета СО2. Под нас се полюшваха туфи яркозелена морска трева - миниатюрните организми, които обикновено покриват стръковете й, карайки цвета им да помътнее, липсваха. Морските таралежи - обичайно присъствие малко по-далеч от термалните отвори, също липсваха - те не понасят дори и леко подкиселена вода.

Медузи, морска трева и алги - почти нищо друго не живее близо до най-голямата концентрация на термални отвори край Кастело Арагонезе. Дори и на няколкостотин метра от тях много от местните видове не могат да оцелеят. Водата там е толкова подкиселена, колкото се смята, че ще са океаните до 2100 г. „Обикновено в едно замърсено пристанище живеят само няколко вида, които са като плевели и могат да оцеляват при силно променящи се условия - каза Хол-Спенсър, щом се върнахме в лодката. - Същото е и при натрупването на СО2."

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Април 2011
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах