сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

Сингапурският модел

1.11.2010 г.

Министърът наставник управлява, балансирайки „голямата тояга и големия морков“.

Ако искате да отклоните вниманието на някой сингапурец от любимото му ястие рибена глава с къри или да накарате забързан местен шофьор да удари рязко спирачки, кажете му, че се готвите да интервюирате „министъра наставник" (МН) на страната - Ли Куан Ю, и поискайте съвет какви въпроси да му зададете. „Наставника ли? Стига бе! Наистина ще се видите с Наставника?" Защото ЛКЮ, както го наричат в лудия по акронимите Сингапур, не е само „баща на нацията". Той е нейният изобретател, който едва ли не я е създал в лаборатория, дозирайки точно определени части от „Държавата" на Платон, англофилски елитизъм, непоколебим икономически прагматизъм и старомодни репресивни методи.

С право наричат Сингапур „Швейцария на Югоизточна Азия". След като получи независимост от Великобритания през 1963 г., островчето в южния край на Малайския полуостров за едно поколение се преобрази от маларийно блато в пословично ефективна икономика, където приходът на глава от населението (3,7 млн. души) надвишава този в много европейски страни, нивото на образование и здравеопазване не отстъпва на западноевропейското, почти липсва корупция сред държавните чиновници, 90% от домакинствата живеят в собствени жилища, данъците са сравнително ниски, тротоарите са чисти и не можеш да видиш бездомници или бордеи.

Всички тези постижения са резултат на деликатно балансиране и често парадоксално взаимодействие между „голямата тояга и големия морков", както се изразяват някои сингапурци. Първото, което се набива на очи, е морковът: главозамайващ финансов ръст, подхранващ неспирно строителство и потребление. Той се уравновесява от тоягата, най-често символизирана от скандалната забрана върху дъвченето на дъвка и боя с пръчки като наказание за пръскане на кола със спрей. Колкото до разрушителни социални явления от типа на расови и религиозни разногласия - такива просто не са разрешени. И никой не краде чужди портфейли.

Сингапур може би повече от всяко друго място извежда на преден план един основен въпрос: каква е цената на всичкото това благополучие и сигурност? Струва ли си заради тях да се живее в общество, което за мнозина представлява трескаво надбягване на вманиачени работохолици, плод на социално инженерство, където несменяемата управляваща партия налага драконовски закони, потиска свободата на словото и предлага съмнително ниво на финансова прозрачност? Някои се шегуват, че правителството контролира живота до най-дребната подробност - чак до мерките на стюардесите в сингапурските авиолинии.

В Сингапур се говори, че годините са смекчили нрава на Ли Куан Ю, но когато го видите да идва за интервю със синьото си сако с вдигнат цип и стоманения поглед на азиатски Клинт Истууд, разбирате, че този човек не си поплюва. Макар и да не е ясно с какво точно се занимава един министър наставник, трудно ще намерите много сингапурци, които да не вярват, че Стареца още дърпа конците зад кулисите. Когато му казвам, че много от въпросите ми са подсказани от сингапурци, Ли Куан Ю, чийто ум въпреки 86-годишната му възраст е остър и хладен като бръснач, ми отвръща с невъзмутима усмивка: „На моите години съм свикнал да ме замерят с яйца."

Малцина живи лидери са определяли съдбата на родината си така както Ли Куан Ю. Роден в заможно китайско семейство през 1923 г., еднакво дълбоко повлиян от порядките в британското колониално общество и от жестоката японска окупация (отнела живота на 50 000 жители на острова в средата на 40-те години на ХХ в.), някогашният „Хари Ли" с диплома по право от Кеймбридж става известен най-напред като водач на лявото антиколониално движение през 50-те години. Като укрепва личните си позиции в рамките на влиятелната Народна партия на действието, Ли става първият министър-председател на Сингапур и изпълнява тази длъжност в продължение на 26 години. Следват още 15 години, през които е главен министър, а сегашната му длъжност на министър наставник е създадена през 2004 г., когато премиерският пост е поет от неговия син Ли Хсиен Лунг.

Ли е вдъхновителят на прословутия „сингапурски модел", който превръща острова, три пъти по-малък от Люксембург, без никакви природни ресурси и населен от най-различни етноси, в държава корпорация. Той привлича чужди инвестиции, като изгражда комуникационна и транспортна инфраструктура, обявява английския за официален език, създава свръхефективно правителство, дава на висшите ръководители заплати като в частните компании и преследва корупцията, докато я унищожава. Неговият модел - уникална смесица от широки икономически възможности и строго контролирани лични свободи - е пример за подражание за политици в Китай, Русия и Източна Европа.

За да ръководиш дадено общество, обяснява МН на своя безупречен викториански английски, „трябва да разбираш човешката природа. Винаги съм смятал, че хората приличат на животните. Според конфуцианската теория човек може да стане по-добър, но аз не съм сигурен в това. Може да бъде обучен, дисциплиниран." Което в Сингапур означава налагане на множество правила - забранено е да се хвърлят боклуци на улицата, да се плюе по тротоарите, да се забравя пускането на водата в обществената тоалетна. Нарушителите биват глобявани, а понякога и изобличавани във вестниците. Означава също и да дадеш образование на народа (работлив по природа) и за няколко десетилетия да превърнеш дребните търговци в работници от сферата на високите технологии.

С времето, казва МН, сингапурците „са позагубили своя хъс и амбиция". Затова според него е добре, че страната приема толкова много китайски имигранти (25% от днешните й жители са родени в чужбина). Той осъзнава, че много сингапурци са недоволни от притока на имигранти и особено от образованите чужденци, готови да се борят за по-добре платена работа. Възприел дарвинистка гледна точка, МН описва новите граждани на страната като „амбициозни" хора, чиито родители са ги „юркали от малки". Така че, ако местните хора изостават, защото „не натискат достатъчно педалите", това си е техен проблем.

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Ноември 2010
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах