сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

Джейн Гудол

1.10.2010 г.

50-годишните й усилия ни накараха да погледнем по нов начин на шимпанзетата.

Повечето от нас не избират точно определен момент, за да се впуснат в житейската си съдба. Джейн Гудол обаче направила точно това.

Сутринта на 14 юли 1960 г. тя стъпва на чакълестия плаж на самотен участък от източното крайбрежие на езерото Танганика. Това е първото й пътуване до тогавашния ловен резерват „Гомбе Стрийм" - малък защитен район, обособен от британските колониални власти още през 1943 г. Има палатка, няколко калаени паници, канче без дръжка, очукан бинокъл и африкански готвач, който се казва Доминик. По настояване на разни хора, които се притеснявали за безопасността й сред дивата природа на колониална Танганика, води и спътничка - майка си. Дошла е да изучава шимпанзетата - или поне да опита. Страничните наблюдатели очакват да се провали. Човекът, вербувал я за целта в Найроби - палеонтологът Луис Лики, - вярва, че може и да се справи.

Група местни рибари, които лагеруват близо до мрежите си покрай плажа, поздравяват Гудол и спътниците й и помагат за пренасянето на багажа. Джейн и майка й посвещават следобеда на това да приведат лагера в ред. И тогава, около 5 часа следобед, някой съобщава, че е забелязал шимпанзе. „Тръгнахме веднага - пише Джейн в дневника си същата вечер - и шимпанзето беше там." Успява да го види само бегло и отдалеч. „Отдалечи се, когато се изравнихме с тълпата рибари, които го зяпаха, и не го видяхме повече, въпреки че се изкачихме по близкия склон." Тя обаче забелязва и описва няколко огънати и сплескани клона на едно дърво в съседство: гнездо на шимпанзе. Тази първа бележка и гнездото са началната точка на нещо, което ще се превърне в една от най-забележителните саги в модерната полева биология: непрекъснатото и изключително детайлно 50-годишно изследване на поведението на шимпанзетата в Гомбе, провеждано от Джейн Гудол и нейни колеги.

Историята на науката е съхранила с очарованието на приказна легенда някои от върховите и емблематични моменти на тази сага. В началото младата мис Гудол няма никакви научни позиции, нито дори бакалавърска степен. Тя е интелигентна и мотивирана, завършила е училище за секретарки в Англия, винаги е обичала животните и е мечтала да ги изучава в Африка. Идва от семейство на силни жени, безпаричие и отсъстващи мъже. Първите седмици в Гомбе са трудни - слепешком търси своя методология, губи време заради треска (вероятно малария), изминава много километри през гористите планини и зърва малко шимпанзета, докато накрая един стар мъжкар с посивяла козина по брадата й оказва колебливо и слисващо доверие. Гудол кръщава възрастното шимпанзе Дейвид Грейбиърд („Сивобради"). Отчасти благодарение на него тя прави три наблюдения, които разтърсват уютните устои на физическата антропология: шимпанзетата ядат месо (дотогава са смятани за вегетарианци), използват сечива (под формата на растителни стъбла, с които пробиват термитници) и освен това ги изработват (отстраняват листата от стъблата) - черта, възприемана като присъща единствено на човешкото планиране. Всяко едно от тези открития допълнително стеснява предполагаемата интелектуална и културна пропаст между Homo sapiens и Pan troglodytes.

Изработването на сечива е най-епохалното наблюдение от трите и предизвиква фурор в антропологичните среди, тъй като „човекът - майстор на сечива" се е наложило като почти канонично определение за нашия род. Луис Лики е във възторг от новините на Джейн и й пише: „Сега или трябва да преосмислим значението на „сечиво", или да дадем нова дефиниция за „човек", или да приемем шимпанзетата за хора." Това е паметно изречение, което бележи началото на много важен нов етап в представата за човешката същност. Не трябва да забравяме и нещо друго: всички тези най-известни открития са направени от Джейн (всички я наричат просто Джейн и няма никакъв смисъл да не я наричаме просто Джейн) през първите й четири месеца на терен. Стартът й е светкавичен. Но истинските измерения на нейната работа в Гомбе не могат да бъдат уловени в толкова малки мащаби.

Най-важното нещо относно Гомбе не е, че Джейн Гудол „предефинира" човешкия род, а че установява нов стандарт, при това много висок, в изследването на поведението на човекоподобни маймуни в дивата природа, който се фокусира както върху индивидуалните характеристики, така и върху груповите модели. Тя създава изследователска програма, набор от протоколи и етика, а също и интелектуален импулс - всъщност тя прави връзка между научната общност и една общност шимпанзета, - които далеч са надраснали възможностите на една жена. Проектът Гомбе се е разраснал в много посоки, преживял е кризи, развил се е в услуга на цели, които нито тя, нито Луис Лики са предвиждали, възприел е методи (сателитно картографиране, ендокринология, молекулярна генетика) и е обърнал внимание на въпроси, които стигат далеч отвъд областта на поведението на животните. Например техниките на молекулярен анализ, прилагани към проби от урина и изпражнения, които могат да бъдат получени, без животното да бъде улавяно и затваряно, предоставят нови задълбочени данни относно генетичните връзки между шимпанзетата и присъствието на болестотворни микроби в някои от тях. При все това трогателната ирония, спотаила се близо до сърцето на този научен триумф на неговия златен юбилей, е, че колкото повече научаваме за шимпанзетата в Гомбе, толкова повече трябва да се притесняваме за тяхното бъдещо оцеляване.

Две открития са повод за особено големи тревоги. Едното е свързано с географията, а другото - с една болест. Най-обичаната и изучавана популация шимпанзета е изолирана в едно островно местообитание, което е твърде малко, за да й осигури дългосрочна жизненост. Освен това някои изглежда умират от техния вариант на СПИН.

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Октомври 2010
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах