сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Петролният разлив

1.10.2010 г.

Неизбежна ли е нова катастрофа в дълбоки води?

Дълбоководна дилема

от Джоуъл К. Борн Младши

Неизбежна ли е нова катастрофа в дълбоки води?

 

В един горещ юнски ден в Хома, Луизиана, местните представителства на BP (вече Команден център за аварията с Deepwater Horizon) гъмжаха от сериозни мъже и жени с елеци в ярки цветове. Топмениджърите на BP и техните консултанти носеха бели, екипът по логистика - оранжеви, а федералните и щатски чиновници от службите по околната среда - сини. На огромните видеоекрани на стените на най-големия „военен щаб" проблясваха анимирани карти на разлива, показващи местоположението на корабите за отстраняване на щетите.

Марк Плейн - среброкосият заместник-ръководител на аварийните работи, носеше бял елек. Ветеран с 30-годишен стаж в борбата с нефтените разливи, консултантът Плейн е помагал за справянето с подобни бедствия по целия свят - от Аляска до делтата на Нигер. В случая се оказал заобиколен от мъже, с които работил върху разлива от танкера Exxon Valdez в Аляска двайсет години по-рано.

На морското дъно на 80 км от брега и на 1600 м под повърхността кладенецът на BP „Макондо" на всеки четири дни бълваше същото количество нефт, което навремето се изля от Exxon Valdez. В края на април там избухна взрив, който превърна Deepwater Horizon (в превод „Дълбоководен хоризонт") - една от най-модерните сондажни платформи в света - в купчина изгорели и деформирани метални отломки на дъното на океана. До този момент представителите на индустрията действаха, сякаш подобна катастрофа няма никога да се случи. По същия начин се държаха и регулиращите органи. Нищо подобно не беше ставало в Мексиканския залив след 1979 г., когато мексиканският кладенец Ixtoc I експлодира в плитките води на залива Кампече. Оттогава сондажните технологии станаха толкова добри, а търсенето на нефт - толкова неустоимо, че петролните компании се отдалечиха от континенталния шелф и навлязоха в по-дълбоки води.

Службата за управление на минералните ресурси (СУМР) - федералната агенция, която регулира океанските сондажи, тогава твърдеше, че вероятността от експлозия е под 1% и че дори да се случи, изтичането на нефт няма да е голямо.

В сградата в Хома над хиляда души се опитваха да организират почистване. Навън имаше още десетки хиляди, които обикаляха плажовете облечени в бели предпазни костюми от тайвек материя, оглеждаха водата от самолети и хеликоптери и се бореха с разрастващото се мазно петно с помощта на скимери, преустроени за целта рибарски лодки и изобилие от химически дисперсанти. Около мястото, което Плейн наричаше просто „източника", малка армада се полюшваше сред море от нефт. Oглушителен рев долиташе от сондажния кораб Discoverer Enterprise, който изгаряше уловения метан от неконтролируемо бликащия кладенец. Пламъци проблясваха и от друга платформа, където изгаряха нефт и газ, събирани от отделен тръбопровод, свързан с разрушеното вече противофонтаниращо оборудване. Наблизо две лодки за лов на скариди теглеха ограничителен бараж и изгаряха обрания от повърхността петрол, като образуваха нагъната стена от пламъци и надигащ се стълб от мазен черен пушек. Вече бяха похарчени милиарди долари. Въпреки това милиони барели лек нискосернист суров петрол продължаваха да пълзят към бариерните острови, блатата и плажовете на Мексиканския залив.

Бедстващи в блатото

от Брус Баркот

Влажните зони дават достоен отпор срещу нефта.

Терминът „брегова линия" няма как да бъде отнесен към границата между суша и море в делтата на р. Мисисипи. „Линия" просто не съществува. Има само бариерни острови, подобни на драскулки върху картата, и десетина тесни плажа, а континенталният бряг е прорязан от система от открити заливчета, канали и блата с различна соленост, както и сладководни такива, навлизащи на 40 до 160 км в сушата.

Това са влажните зони на Луизиана - 32 000 кв.км, приютили една от най-плодовитите екосистеми в Северна Америка. Една трета от улова на стриди и скариди в САЩ идва от водите покрай Луизиана. И съответно 98% от рибата, скаридите, морските раци и стридите, които хората ловят по тези места, зависят от местообитанията във и около блатата на устието Баратария-Теребон - област, обхващаща около 1,6 млн. ха южно и западно от Ню Орлийнс. Без тези блата, които граничат с р. Ачафалая на запад и с Мисисипи на изток, не би имало улов на скариди и стриди, нито тръстики и треви за гнездящите и мигриращите птици.

„Това са влажни зони, които хората активно използват - каза ми Гай Гомес, писател и естественик, израснал на луизианското крайбрежие. - Земята, дивите животни и хората тук са неотделими."

Преди да измине и месец от експлозията в Мексиканския залив, петролът стигна до блатата.

Не се появи просто като гъст прилив. Дойде разкъсан на пипала, които се промъкнаха покрай бариерните острови и плъзнаха на север с теченията, тласкани от топлия южен бриз. Докато се движеше, нефтът променяше формата си. Осея един от заливите с кафявите си храчки. Другаде се сля в плътни морави петна с размерите на малки плувни басейни.

Там, където попадна, не пощади нищо. Полепна по спартината (вид житно растение) и по листата на мангровите дървета; покри с чернилка основата на тръстиковите стъбла. На о-в Куин Бес в залива Баратария гъсти локви петрол, донесен от прилива, покриха плътно брега и полепнаха по перата на пеликаните, които се гмуркаха за храна. Ден след ден вятърът разнасяше нефта по-нататък из блатата. Километрите обработени с абсорбент участъци и ограничителните баражи, често поставени както дойде и оставени без надзор, не можеха да го спрат.

Блатата в устието Баратория-Теребон и без това са най-бързо изчезващата суша на Земята. Лишени от седимента на р. Мисисипи и издълбани от стотици канали за търсене на нефт и газ, блатата отстъпват място на морето със скорост 39 кв.км годишно. „Този петрол нанася удар върху бряг, който вече боледува" - каза Кери Сейнт Пе, директор на Програмата за националния естуарен комплекс Баратария-Теребон.

Мич Джурисич от крайбрежния град Емпайър заедно с по-младия си брат Франк държи развъдник за стриди от около 5700 ха, взети под аренда от щата Луизиана. На 4 юни фермата им беше една от последните в залива Баратария, които все още работеха. Нефтът беше на около 10 км от нея. „Както духа вятърът, петролът ще продължи да идва към сушата" - предвиждаше Мич. Всеки ден от кладенеца на ВР изтичаха десетки хиляди барели и никой не знаеше дали фермата ще трябва да остане затворена за дни, за седмици или за цели години.

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Октомври 2010
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах