сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Загадъчните пътешественици

1.9.2010 г.

Змиорките извиват тела в реките, прекосяват океаните и се размножават тайно.

Като малък попадах на змиорки по-често в кръстословиците, отколкото сред природата край дома ни в Кънектикът. Когато се случеше с приятели да хванем някоя от плът и кръв по време на риболов, тя ни изглеждаше като нещо чуждоземно и чудновато - змия или кой знае какво - и дори се бояхме да извадим куката от устата й.

Веднъж един дядо, който хвърляше въдица наблизо, ни каза, че и те са риби. Разбрах, че ако това е истина, то няма други такива риби като тях.

Голяма част от живота ми мина, без да имам случай да се заинтересувам от змиорките - до оня студен ноемврийски ден в планината Кетскилс в щата Ню Йорк преди шест години, когато реших да последвам указателната табела с надпис „Делауерски деликатеси, пушилня". Криволичещият черен път през сенчеста иглолистна гора от канадска цуга ме отведе до малка колиба от насмолен картон със сребрист комин, кацнала на високия бряг над източния ръкав на р. Делауер. Иззад шперплатовата врата на пушилнята изскочи мъж със заострена бяла брада и коса на опашка, досущ като горски дух. Казваше се Рей Търнър.

Всяко лято, когато нивото на реката спадне, Търнър (самият той хлъзгав, жилав и леко загадъчен като змиорките) подновява V-образните каменни стени на бента, който насочва водата през дървения кош за лов на риба. Така се подготвя за миграцията на змиорките, която съзряващите индивиди извършват единствено през две септемврийски нощи, по новолуние, спускайки се по течението на реката към океана. Преминаването на пасажите често е свързано с наводненията в сезона на ураганите, когато небето е възможно най-мрачно, а реката - възможно най-придошла. Както отбелязва Рейчъл Карсън, змиорката е „любител на мрака".

От къщата на Търнър потеглихме с кану към бента нагоре по реката. „Ето го и Белоглавеца - каза той и посочи към белоглавия морски орел, който кръжеше ниско и не изпускаше от око клетката, дебнейки да грабне някоя риба преди Търнър. В тази просторна долина, напомняща романтичен пейзаж от XIX век, бентът изглеждаше като впечатляваща артистична инсталация.

Когато септемврийският пасаж е добър, Търнър понякога улавя до 2500 змиорки. „Всяка година пускам обратно в реката най-голямото момиче" - казва той. (Ако змиорката е женска и стигне благополучно до морето, за да хвърли хайвера си, тя ще снесе до 30 млн. яйца.) Търнър приготвя змиорките топло пушени и ги продава на пътниците, а също и на ресторанти и търговци, което му носи до 20 000 долара годишно. „Смятам, че змиорките са най-качественият протеин в моя асортимент - риба с много уникален аромат, опушена на ябълково дърво и с лека нотка на тъмен есенен мед."

Когато се върнахме в пушилнята, Търнър ми показа двете камери от бетонни блокове, където змиорките висят окачени на пръти - изчистени и киснати в саламура от сол, кафява захар и мед местно производство. Зад всяка камера има пещ с вместимост 200 литра. Когато огънят в пещта се разгори, Търнър насочва топлината и пушека към камерата, където змиорките се опушват при температура 70-80 градуса най-малко 4 часа.

Той ме преведе през задната врата покрай спретнато подредени купчини ябълкови цепеници до дървен резервоар, подобен на гигантска разполовена бъчва; приспособлението беше покрито с мъх и през издутите му ребра се процеждаше вода. Надникнах и видях бистрото му съдържание. Търнър разбърка водата с кепче, което предизвика оживление сред петстотинте сребристи змиорки вътре - повечето с диаметър колкото едра монета и дълги до 1 м. Бяха гъвкави и чувствени - просто вълшебни.

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Септември 2010
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах