сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Тибет, забравеният път

1.9.2010 г.

Съвременната функция на един древен търговски маршрут.

Проправям си път през бамбукова джунгла дълбоко в планините на Западен Съчуан в търсене на легендарен път. Само допреди 60 години, когато голяма част от Азия се придвижвала пеш или на кон, Чаеният конски път бил оживена търговска артерия - основната връзка между Китай и Тибет. Преди дни един човек, който по-рано пренасял на гръб непосилни товари чай, ме предупреди, че не е изключено времето, климатът и растителността да са го изличили.

Замахвам с брадвата и бамбуковото стъбло пада. Пред мен се открива тесен калдъръмен път, хлъзгав от зеления мъх и почти напълно обрасъл. По някои камъни има пълни с вода ямки - следи от тоягите с метален връх на хилядите носачи, крачили по пътя в продължение на хилядолетие.

Оцелелият калдъръм продължава 15 м, изкачва се по няколко порутени стъпала и отново изчезва, отнесен от годините на мусонни потопи. Следвам пътя и попадам в тесен проход, чиито стени са толкова стръмни и хлъзгави, че трябва да се държа за дърветата, за да не падна в потока под мен. Надеждата ми е да пресека Маан Шан - високия проход между Яан и Кандин.

През нощта лагерувам високо над потока. На сутринта успявам да напредна още 500 м, преди да бъда спрян окончателно от непробиваемата стена на джунглата. Принуден съм да призная, че тук се губят и последните следи от Чаения конски път.

Всъщност голяма част от първоначалния маршрут е изчезнала. В безразсъдния си устрем към съвременността Китай бързо потъпква миналото си. Дойдох да изследвам последните останки от този някога прочут, но днес почти напълно забравен път.

Древният маршрут се простирал на почти 2250 км през средата на Китай - от Яан в чаепроизводителния район на провинция Съчуан до столицата на Тибет Лхаса, намираща се на почти 3650 м надморска височина. Един от най-високите и трудни пътища в Азия тръгвал от зелените китайски долини, пресичал бруленото от ветровете и снеговете Тибетско плато, прехвърлял се през мразовитите реки Яндзъ, Меконг и Салуин, навлизал в загадъчните планини Няинкентангла, изкачвал се до четири смъртоносни прохода на 5000 м височина и най-накрая се спускал в свещения тибетски град.

Снежни бури често погребвали западната част от маршрута, а поройни дъждове опустошавали източната. Навсякъде дебнели бандити. Въпреки това пътят бил използван активно векове наред, макар и да свързвал два взаимно презиращи се народа (последното е валидно и днес). Причината за съществуването му се кореняла в желанието за търговия, а не в романтичния обмен на идеи, етични учения, култура и творчество, който се свързва с легендарния Път на коприната на север. Китай разполагал с нещо, което тибетците искали: чай. А Тибет имал нещо, от което Китай отчаяно се нуждаел: коне.

Днес пътят живее в спомените на мъже като 92-годишния Луо Юн Фу, когото срещнах в Чанхъба - село на запад от Яан, отдалечено на разстояние, което един носач на чай изминавал за десет дни. Когато пристигнах в Съчуан, ми казаха, че не са останали живи носачи на чай. Но докато крачех по последните останки от Чамагудао (както китайците наричат древния път), се срещнах не само с Луо, но и с още петима други, жадуващи да разкажат своите истории. Луо Юн Фу носеше черна барета и синя маоистка куртка с лула в джоба. Работел като носач по Чаения конски път и пренасял чай до Тибет от 1935 до 1949 г. Товарът му винаги тежал минимум 60 кг. По онова време самият той тежал под 51 кг.

„Трудностите бяха огромни, а лишенията - смазващи - оплака се Луо. - Това беше ужасна работа."

Луо пресичал напред и назад Маан Шан - мястото, което се надявах да достигна. През зимата имало един метър сняг, а от скалите висели двуметрови ледени висулки. Каза ми, че от 1966 г. насам никой не е преминал през прохода и че се съмнявал, че аз ще успея.

Аз обаче успях да усетя вкуса на пътуването по пътя. В Синкайтиен, първата спирка на носачите по 20-дневния маршрут от Яан до Кандин, Ган Шао Ю, на 87 години, и брадясалият Ли Уън Лян, на 78, настояха да пресъздадат живота си като носачи.

Превити под огромни въображаеми товари пресован чай, двамата старци ми показаха как са се клатушкали в индианска нишка по мокрия калдъръм, стиснали в набраздените си с изпъкнали вени ръце Т-образни тояжки, с наведени глави и поглед, забоден в разкрачените си крака. После спряха и прехвърлиха тоягите зад гърбовете си, за да отпуснат върху им дървените самари. След това дрезгаво запяха песента на носача на чай:

Седем крачки нагоре - почини си.

Осем крачки надолу - почини си.

Единайсет крачки по равно - почини си.

Глупак си, ако не си почиваш.

 

 

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Септември 2010
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах