сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Завръщането на лешоядите

1.9.2010 г.

Зловещ символ или сигурен знак за биологичен баланс.

„Един овчар от съседното село пасял стадото си, когато от небето се спуснал лешояд, грабнал най-тлъстото агне и отлетял. Овчарят решил да накаже хищника. Заклал грамаден овен, скрил се под трупа му и зачакал с нож в ръка. Лешоядът долетял, сграбчил овена и го вдигнал във въздуха заедно с човека."

Емилиян Стойнов се смее, докато разказва тази нелепа история, но до неотдавна мнозина я смятали за достоверна. „Такива измислици се разпространяват и след изчезването на лешоядите" - допълва той, докато погледът му обхожда Кресненското дефиле. Над един от хълмовете се реят два величествени силуета. Това са белоглави лешояди - част от птиците, които Стойнов мечтае да засели отново в долината на Струма и околните планини.

Само допреди няколко десетилетия представители на четирите вида лешояди - белоглав (Gyps fulvus), египетски (Neophron percnopterus), черен (Aegypius monachus) и брадат (Gypaetus barbatus) - се срещали из цяла България. Масовите кампании за изтравяне на „вредния дивеч", поголовният отстрел на хищни птици и драстичното намаляване на хранителната им база заличили тяхната популация. Емилиян е председател на Фонд за дивата флора и фауна (ФДФФ) - една от природозащитните организации, работещи за завръщането на лешоядите у нас. Разказва с вдъхновение за особеностите и навиците на тези птици. Най-едрият вид - черният лешояд, или карталът - тежи от 6 до 12 кг, а размахът на крилете му варира между 265 и 300 см. Малко по-дребен е брадатият, чиито криле достигат размах 280 см, докато тези на белоглавия са с около 20 см по-къси. При такива размери не е чудно, че хората са вярвали на истории за отвлечени агнета, овни и дори овчари! „Колкото и големи да са лешоядите, краката им не са пригодени да сграбчват - пояснява Стойнов. - Тези великани се хранят само с мърша. Е, може да излапат и някой охлюв или гущер, но не нападат нито овце, нито кокошки! Лешоядите са напълно безопасни за домашните животни и птици, а също и за дивеча. Същевременно са чудесно решение на проблема с унищожаването на животински трупове. Белоглавият изяжда меките тъкани, карталът предпочита кожа и сухожилия, египетският лешояд обича най-много месото около ставите, а брадатият яде дори и костите. Няма нужда от екарисажи и скъпо струващ транспорт; намалява и рискът от разпространение на зарази."

Въпреки тези факти в България, както и в повечето европейски страни пернатите гиганти били изтребени. У нас се е запазил техният по-дребен роднина, египетският лешояд. Той е прелетна птица, през част от годината е в странство - затова отровителските кампании не го засегнали така драстично, а и бил отстрелван по-рядко. Напоследък обаче популацията на египетския лешояд намалява. „Не е съвсем ясно защо се случва това - признава Емилиян. - Сериозна роля играе тровенето на лъвове, хиени и други хищници в Африка, където зимуват голяма част от птиците. Защитата на редките видове е международна задача. Много от богатите страни вече са осъзнали защо са изгубили голяма част от природата си, докато хората от по-бедните държави, където все още има запазена природа, обикновено нямат екологично мислене..."

През 70-те години на миналия век в Източните Родопи е открита последната в България жизнена колония от белоглави лешояди, гнездяща в скалите край Маджарово. В района долитат да търсят храна и картали от Гърция. Маджарово се превръща в център на дейността по опазването на лешоядите у нас. Натам се насочил и Стойнов: „Заминах за Източните Родопи, за да сътруднича на Българското дружество за защита на птиците (БДЗП), видях там последните диви лешояди... и буквално се посветих на тези великолепни птици! Останах дълго в Маджарово, за да разбера как конкретно се работи по опазването на лешоядите. По-късно прегърнах идеята за тяхната реинтродукция по местата, където вече са изчезнали. Свързах се със „Зелени Балкани" (ЗБ) и Дружеството за защита на хищните птици (ДЗХП), които тогава правеха първите стъпки в тази насока."  

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Септември 2010
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах