сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

Сърцето на Пакистан

1.7.2010 г.

Благополучната и многолюдна провинция Пенджаб е взета на прицел от талибаните.

На талибаните това не би се харесало. В един слънчев зимен следобед в Лахор местните интелектуалци са се събрали за годишната изложба в Националния колеж по изкуства. В двора млади мъже и жени общуват свободно, пушат и отпиват от кутийки „Ред Бул".

Наблизо стои скулптура в естествена големина на двама души на люлка, които се държат за ръце. Вътре е изложен мъжки торс, който, погледнат от определен ъгъл, се превръща в женски гърди. И все пак отпечатъкът на субконтинента личи недвусмислено. Върху дънките си жените носят традиционни туники до бедрата, а някои са с покрити коси.

Смесването на стилове и влияния - миш-машът от хора и вярвания - е отличителна черта на Лахор, втория по големина град в Пакистан и столица на провинция Пенджаб. Най-богатата и най-гъсто населената от четирите провинции на страната, Пенджаб е мястото, където Изтокът среща Запада. Дори жестокото и кърваво разделяне на Британска Индия в средата на XX в. не е успяло да угаси неговата космополитна жизненост.

Но талибаните и техните съюзници правят всичко възможно да го постигнат. През последните няколко години те отприщиха вълна от терористичен произвол в Пенджаб - родината на политическата и военната система на Пакистан, като взеха на прицел дори гостуващия национален отбор по крикет на Шри Ланка. Насилието, нахлуващо от изолираните и безплодни племенни райони в близкия Афганистан, шокира пенджабците, които доскоро бяха склонни да игнорират екстремистите като нещо, което не ги засяга. То породи страхове и във Вашингтон, че разполагащият с ядрено оръжие Пакистан - непостоянен, но важен съюзник във войната срещу тероризма - може би върви към провал.

Пенджаб, какъвто го видях през годините след 11 септември, когато работех като чужд кореспондент в Пакистан, беше сравнително спокоен. Разбира се, провинцията имаше безброй социални проблеми, както и своя дял от доморасли ислямисти. Въпреки това пазителите на статуквото - генерали, земевладелци от феодален тип, индустриалци - съхраняваха силните си позиции. Същото се отнасяше и за суфизма - толерантната, мистична форма на исляма, в която музиката и поезията играят голяма роля и която е трън в очите на много мюсюлмански радикали. Възможно ли е наистина тъканта на обществото да се разпадне?

Няколко дни след изложбата посетих Имран Креши - завеждащ катедрата по миниатюрна живопис в колежа, в модерната двуетажна къща, където живее с жена си и двете им малки деца. Младоликият 38-годишен мъж в кадифени панталони и пуловер с цип ме покани в хола, украсен с традиционни черги и обзаведен с дървени мебели в скандинавски стил. Креши и съпругата му Айша Халед - и двамата известни художници, лесно биха могли да емигрират в Лондон или Ню Йорк, където често излагат творбите си. Те обаче нямат намерение да заминават. „Мисля, че тук нравите стават по-либерални - каза Креши с глас, преливащ от ентусиазъм. - Хората говорят на политически, сексуални и всякакви други теми. Преди десет години не беше така."

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Юли 2010
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах