сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

Когато ромите празнуват

1.5.2010 г.

Вековна традиция или сексистки анахронизъм.

„Честито Бачково! Честит манастир!" Тези поздрави се носят отвсякъде из пъстрото ромско множество, заляло площада пред Бачковския манастир, съседните градинки и дългата улица, водеща от селото към обителта. Нагиздени момичета в лъскави рокли и момчета в снежнобели ризи и безупречно изгладени панталони целуват ръка на по-възрастни жени и мъже. Роднини се прегръщат, познати се ръкуват и всички са толкова празнично настроени, че въодушевлението им заразява и нас. А всъщност ние сме дошли, за да разберем дали тук се провеждат ромски „пазари на булки".

В българските изследвания на ромската традиционна култура често се споменава за такива „пазари". Те са тема и на множество разговори, отново и отново се разискват във вестници и списания. Всяка година около определени дати различни телевизионни предавания фокусират вниманието на зрителите върху тях. Самата идея „да си купиш булка" звучи екзотично и провокативно. Тя е като отглас от някакви романтично-патриархални времена, но днес е изгубила всякаква идиличност под сипещите се обвинения в сексизъм и ориенталщина. Нещата стават още по-сложни поради факта, че самите роми изказват различни становища по темата, а и „пазарите" не са характерни за всички ромски общности у нас. В България има 5 основни групи: даскане рома („български цигани"), хорахане рома („турски цигани"), калдераши (бакърджии, казанджии), калайджии и рудари (копанари, коритари, мечкари). Те се различават по своя диалект, вероизповедание и традиционните си занаяти. Макар и да си влияят културно, религиозно и по други начини, ромските групи са строго ендогамни - хората от тях се женят предимно помежду си. При някои, главно при калайджиите, всяка година се организират срещи, на които живеещите на различни места техни представители да могат да общуват, да поддържат връзка помежду си. Срещите дават шанс и на младите да си изберат брачен партньор от общността.

До 1958 г. калайджиите водели чергарски живот, но след излизането на наредбата за задължителното усядане повечето постепенно станали земеделци. Други продължили да предприемат сезонни пътувания, като зимували там, където била официалната им адресна регистрация. И до днес мнозина живеят от май до октомври в някое село в Северна България, а през останалото време са по родните си места в южната част на страната.

Калайджията Митко Тенчев от село Хаджиево е знаменитост - участвал е във филма на Георги Дюлгеров „Черната лястовица". Тенчев и съпругата му са втори братовчеди. Преди години живели в Дюлино, Варненско. Пътували из цяла България в търсене на работа. Напоследък ходят и в Гърция. Митко е „полуномад" - през по-голямата част от годината обикаля околните селища, където поправя покриви и улуци. Случва се и да калайдисва, но казва, че занаятът отмира, защото хората вече ползват предимно съдове от алпака. Жена му и децата понякога пътуват с него, но по-често го чакат вкъщи. Всички задължително посещават годишните срещи на общността. „Съборите се правят, за да се срещаме, да не се забравяме, младите да се запознават. Хората ни се женят помежду си. Къде да се виждаме, ако не на празниците? Пръснати сме като щъркели из Ямболско, Старозагорско, Пазарджишко, Пловдивско..."

Точно с тези цели се провежда срещата край Бачковския манастир на православния празник Успение Богородично - Голяма Богородица или Богородица Бари, отбелязван от ромите на 28 август. Още на 26-и вечерта край стените на манастира вече е изникнал цял лагер от навеси, палатки, спални чували, дюшеци и одеяла. Чува се и блеене на овце. Прииждат още хора.

„Това са калайджии; другите са долу край реката" - осведомява ни Елена Пейкова от Пловдив, която продава свещи в манастирския двор. Тя твърди, че познава добре ромите, интересува се от традициите им. „Ако момата е девствена и има кой да плати за нея - ще я сгодят. Решаващо е мнението на баща й. Е, ако момичето много се дърпа и не харесва годеника си, разтрогват годежа или въобще не го правят. Самото плащане се извършва на четири очи, защото често става дума за много пари, а и тази традиция се тълкува доста превратно..." Пейкова въздъхва и продължава: „Живяла съм години в Москва и съм общувала с руски цигани; любимо място ми беше театър „Ромен", основан от Николай Сличенко. Какви пиеси, каква музика има там! Ала ония цигани са много по-различни от нашите - направо се чудя имат ли въобще нещо общо! Чувала съм, че е така и в Испания, в Унгария... Мисля, че тук ромите са най-мачкани - старата им култура е направо срината, докато в други държави тя е запазена като нещо ценно. Ако бяха оставени свободни, ако им бе дадено равноправие още преди години, щеше да е друго... Всъщност повечето от тях са добродушни, ведри хора. И не е вярно, че всички крадат, че са едва ли не народ от престъпници!"

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Май 2010
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах