сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Неспокойни духове

1.4.2010 г.

В съвременен Китай мъртвите още имат очаквания към живите.

В село Изворна долина хората рядко говорят за мъртвите и не обичат да си спомнят. „Това място винаги е тънело в мизерия" - казваха ми селяните, ако се случеше да ги попитам за миналото, след което млъкваха. Наблизо се издигаше Великата стена, но дори и тези внушителни руини не предизвикваха особен интерес. През 2001 г. се заех да наема къща там - отчасти воден от любопитство към историята на района, - но скоро разбрах, че шансовете да узная нещо за миналото бяха минимални. Като повечето китайци от настоящото поколение селяните се бяха съсредоточили върху по-неотложни неща: растящите цени на местните земеделски култури и строителния бум, който отваряше нови работни места в Пекин на по-малко от два часа път.

Само един ден в годината, през април, хората обръщаха поглед назад - по случай празника Цинмин, който повече от хилядолетие се чества под различни регионални форми в цял Китай. Почитането на предците датира от още по-рано. Преди повече от 5000 години културите в Северен Китай почитали мъртвите с много сложни церемонии. Отзвукът от тези традиции се пази и днес. През първата ми година в селото, когато дойде време за празника, придружих своите съседи на ритуалното им ходене на гробища.

Можеха да участват само мъже. Всичките десетима принадлежаха към един голям род и се казваха Уей. Излязоха преди зазоряване и тръгнаха нагоре по стръмния склон зад селото. Носеха плитки ракитови кошници и лопати на рамо. Не си приказваха и не спираха за почивка. След двайсетина минути стигнахме до селското гробище. Намираше се високо в планината, където прости купчини пръст бяха подредени в спретнати редове. Всеки ред представляваше едно поколение и мъжете започнаха работа от първата редица, където бяха гробовете на наскоро умрелите - майки и бащи, чичовци и лели. Оплевиха могилките и натрупаха отгоре им още пръст. Оставиха подаръци - бутилки алкохол и кутии цигари. Освен това изгориха погребални хартиени пари с воден знак „Небесна банка ООД", които да им послужат в отвъдния живот.

Всеки селянин обърна специално внимание на собствените си роднини, като от редицата на своя баща премина към тези на дядо си и прадядо си. Почти нямаше гробове с паметници или имена и докато се връщаха все по-назад във времето, от редица на редица, мъжете ставаха все по-несигурни за самоличността на погребаните. Накрая заработиха колективно: всички започнаха да си помагат, без да знаят чия е могилката. Последният гроб беше отделен от другите като единствен представител на четвъртото поколение. „Лао дзу - каза един селянин - Предтечата." Нямаше друго име за основателя на рода, подробностите за когото се бяха загубили с течение на времето.

Когато приключиха, небето над върховете на изток вече се озаряваше от утринната светлина. Един мъж, който се казваше Уей Минхъ, ми обясни, че всяка могилка представлява дом за мъртвия и че местните традиции повеляват ритуалът Цинмин да бъде завършен преди зазоряване. „Ако насипеш пръст върху гроба преди изгрев слънце, значи в отвъдното те ще имат покрив от керемиди - обясни той. - Ако закъснееш, ще имат сламен покрив."

Уей Минхъ наближаваше седемдесетте. Все още имаше костеливата фигура на земеделец, но сега живееше в пенсионерски апартамент в близкия град Хуайжоу, което не го спираше всяка година да се връща на село за Цинмин. По-късно през деня го закарах до града. Когато го попитах дали му липсва Изворна долина, той отговори: „Преди апартамента никога не бях живял в добре отоплено място." Възгледите му за прогреса бяха напълно разбираеми, също като желанията на предците му - керемидени, а не сламени покриви.

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Април 2010
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах