сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Бремето на жаждата

1.4.2010 г.

В голяма част от Африка една чешма стига да върне човешкото достойнство.

Краката на Айлито Бинайо познават планината. Дори в четири сутринта, под светлината на звездите, тя може изтича надолу по скалите до реката и да се изкачи обратно по стръмния склон до селото с 23 литра вода на гърба. Изминава този маршрут три пъти на ден едва ли не от раждането си преди 25 години. Същото се отнася за всяка друга жена в нейното село Форо в областта Консо в Югозападна Етиопия. На осем години Бинайо спряла да ходи на училище - отчасти за да помага на майка си да носи вода от река Тойро. Тази вода не е добра за пиене; упоритата суша с всяка година влошава състоянието на някога могъщата река. Тя обаче е единственият водоизточник, до който жителите на Форо някога са имали достъп.

Носенето на вода е определяща задача в живота на Бинайо. Тя трябва също да помага на мъжа си на нивите им с маниока и боб, да събира трева за козите, да суши зърното и да го носи до мелницата, да готви, да чисти къщата и двора и да се грижи за тримата си малки сина. Но нито една от тези работи не е толкова важна и трудоемка, колкото носенето на вода, което всекидневно й отнема осем часа.

В богатите страни хората трябва само да завъртят крана и от него потича чиста вода в изобилие. Други 900 милиона души в света обаче нямат достъп до чиста вода, а 2,5 милиарда не разполагат с безопасни отходни места - много от тях ходят по нужда направо на полето или близо до реките, от които пият. Заради мръсната вода и липсата на отходни места и нормална хигиена всяка година на света умират 3,3 млн. души, повечето деца под петгодишна възраст. Тук, в Южна Етиопия, както и в Северна Кения поради липсата на дъжд през последните години е трудно да се намери дори мръсна вода.

Там, където чистата вода е особена рядкост, носенето й почти винаги е женска работа. В Консо мъжът носи вода само няколко седмици след като жена му роди. Момчета ходят за вода, но само докато навършат 7-8 години. Това правило се налага най-безкомпромисно от мъже и жени. „Ако момчетата са по-големи, хората ще почнат да говорят, че жената е мързелива" - казва Бинайо. Репутацията на жените в Консо се крепи на усиления труд. „Ако ходя нагоре-надолу да нося вода, ще кажат, че съм умна и работлива жена."

В голяма част от развиващия се свят липсата на вода стои в основата на порочен кръг на неравенство. Някои жени във Форо слизат до реката по пет пъти на ден, като един-два от тези курсове са за вода, с която приготвят вид домашно пиво за мъжете си. Когато за пръв път посетих Форо, в сянката на сграда с метален покрив седяха около 60 мъже, които пиеха и разговаряха. Часът беше около девет. Жените, казва Бинайо, „нямат и пет секунди да седнат да си починат".

Един горещ късен следобед тръгвам с нея към реката с празна туба в ръка. Пътеката е стръмна и на места хлъзгава. Пълзим надолу по големи скали край кактуси и бодливи храсти. За 50 минути стигаме до реката, която всъщност прилича на река само през някои периоди на годината. В момента представлява низ от черни тинести локви. Бреговете им са осеяни с кравешки и магарешки фъшкии. Край водата са се струпали около 40 души и Бинайо решава, че нагоре по течението може да има по-малко хора. Тя обикновено прави първия курс преди съмване, като оставя сина си Кумачо - дете със сериозно личице, твърде дребно за четирите си години - да наглежда по-малките си братя.

На още 10 минути нагоре по течението Бинайо си набелязва удобно място до една голяма локва. Там играят група деца, които шляпат в калта и размътват водата. „Стига сте скачали - смъмря ги тя. - Разнасяте мръсотия." Някакво магаре нагазва да пие от локвата, която се оттича към тази на Бинайо. Когато животното си тръгва, жените изгребват малко вода, за да махнат нечистотиите, и я изхвърлят надолу към Бинайо, която ги навиква.

Половин час по-късно идва нейният ред. Тя взима първия бидон и жълтия пластмасов черпак, но точно когато го потапя във водата, в локвата над нейната стъпва още едно магаре. Бинайо изкривява лице в гримаса. Но няма за кога да чака повече.

Един час след като сме стигнали до реката, Бинайо вече е напълнила два бидона - тя ще носи единия, а аз - другия. Завързва моя с кожен ремък и го слага на гърба ми. Благодарна съм за меката кожа - самата Бинайо използва грубо въже. Въпреки това ремъкът се впива в раменете ми. Бидонът е пълен догоре и 23-килограмовият товар подскача на гърба ми, докато ходя. На най-стръмното място на пътеката се предавам: не мога да продължа нататък. Малодушно разменям товара си с този на едно около осемгодишно момиченце, което носи два пъти по-малка туба. Десет минути преди да приключим изкачването, на детето му идва в повече. Бинайо взима тежката туба от момичето и я слага върху тази, която вече носи на гърба си. Изглежда ни с отвращение и продължава нагоре по планината с близо 45 литра вода на гръб.

„От раждането си знаем, че ни чака труден живот - казва Бинайо, седнала пред една колиба в двора си и прегърнала Кумачо, който не носи панталонки. - В Консо открай време е така." Тя никога не е поставяла под съмнение този начин на живот, никога не е очаквала нещо различно. Скоро обаче нещата ще се променят.

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Април 2010
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах