сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

Растения убийци

1.3.2010 г.

Те подмамват нищо неподозиращите насекоми в смъртоносни капани, а после пируват с тях.

Гладна муха се стрелка сред боровете в Северна Каролина. Привлечена от приятния аромат, който се разнася от нещо подобно на алени цветя долу на земята, тя каца върху месестата възглавничка на един червен лист. Опитва от сладката течност, сълзяща от него, като докосва с краче някаква власинка на повърхността му, после още една. И изведнъж се оказва заклещена. Двете половини на листа започват да се събират, а бодлите по краищата им се сключват като зъбци на капан. Докато мухата се мъчи да избяга, капанът се затваря. Сега вече вместо сладък нектар листът отделя ензими, които разтварят вътрешностите на насекомото и постепенно ги превръщат в каша. Мухата е сполетяна от най-големия позор за едно животно - да бъде изядена от растение.

Блатистата, обрасла с борове савана в радиус 140 км от Уилмингтън в щата Северна Каролина е единственото място на планетата, за което венерината мухоловка е естествен вид. Тук виреят и доста други видове хищни растения - не толкова прочути и по-разпространени, но също толкова чудати. Можете да откриете растения капани с листа като чаши за шампанско, в които насекомите (а понякога и по-едри животни) се изгубват и умират. Росянки обгръщат своите жертви в прегръдката на лепкавите си власинки. В езерцата и потоците растат мехурки, които засмукват плячката с мляскане като подводни прахосмукачки.

Има нещо изключително смущаващо в растението, което се храни с животни. Може би защото разбива на пух и прах всички очаквания. Великият шведски естественик Карл Линей, който през XVIII в. създал днешната систематика на биологичните видове, се разбунтувал срещу тази идея. Ако венерините мухоловки ядат насекоми, заявил той, това би било „против правилата на природата, създадени по Божията воля". Растенията улавят насекоми по чиста случайност, заключил Линей - и щом клетата буболечка спре да се бори, растението несъмнено разтваря листа и я освобождава.

Чарлс Дарвин бил по-наясно по въпроса, а нестандартното поведение на насекомоядните растения го очаровало. През 1860 г., скоро след като за пръв път се сблъскал с такъв екземпляр (от рода на росянките) на една пустееща равнина в Англия, авторът на „Произход на видовете" писал: „Drosera ме интересува повече, отколкото произходът на всички видове в света." В продължение на месеци той правил експерименти с растенията. Пускал мухи върху листата им и наблюдавал как лепкавите власинки бавно се свиват около плячката. Дразнел ги с парченца сурово месо и яйчен жълтък. Удивлявал се как предмет с теглото на човешки косъм е достатъчен, за да предизвика реакция. Росянките обаче игнорирали водните капки - дори онези, които падали от голяма височина. За растенията би било „огромно зло" да се отзовават на лъжливия сигнал на дъжда, съобразил ученият. Странното им поведение не било случайност. Било адаптация.

Дарвин включил в проучванията си и други видове освен росянките, а през 1875 г. изложил своите наблюдения и експерименти в книгата „Насекомоядни растения". Бил възхитен от забележителната бързина и сила на венерината мухоловка - растение, което нарекъл „едно от най-удивителните в света". Ученият показал, че когато се затвори, листът приема формата на „временна чашка или стомах", като отделя ензими, които могат да разтворят плячката. Отбелязал, че минава повече от седмица, преди свитият лист да се разтвори отново, и се досетил, че сключените шипове по ръба му позволяват на по-дребните насекоми да се измъкнат - това спестявало на растението усилията за усвояването на недостатъчно количество храна. Дарвин уподобил чувствителната и бърза реакция на венерината мухоловка (тя се затваря за една десета от секундата) на мускулната контракция при животните. Растенията обаче нямат мускули и нерви. В такъв случай как могат да реагират като животни?

Днес биолозите изследват клетките и ДНК, въоръжени с технологиите на XXI в., и започват да разбират как тези растения улавят, изяждат и смилат плячката - и как са възникнали техните чудати адаптации. След години проучвания специалистът по физиология на растенията Александър Волков смята, че е разгадал тайната на венерината мухоловка. „Това растение - заявява Волков - е електрическо."

Когато насекомото докосне някоя власинка върху листа на венерината мухоловка, движението поражда слаб електрически заряд. Той се натрупва в самата тъкан на листа, но не е достатъчно силен, за да задейства капана - затова растението не се поддава на „фалшива тревога", каквато са дъждовните капки. Но движещото се насекомото обикновено закача втора власинка и това прибавя допълнителен заряд, който кара листа да се затвори.

Експериментите на Волков разкриват, че електрическият заряд се предава по изпълнени с течност тунелчета в листа, като отваря пори в клетъчните мембрани. От клетките от вътрешната страна на листа към тези от външната се процежда вода, при което той бързо променя формата си от изпъкнала към вдлъбната, подобно на мека контактна леща. При това обръщане краищата на двете половинки се сключват и улавят насекомото.

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Март 2010
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах