сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

Племена пред промяна

1.3.2010 г.

Книги и оръжия изместват старите обичаи в долината Омо в Етиопия.

Дунга Накуа скрива лице в шепи и си спомня гласа на своята майка. Почти две години са минали от смъртта й, но за племето на Дунга мъртвите са винаги наблизо. В селата ги погребват под самите колиби на живите им близки, където от огнището и постланите за спане кожи ги дели само метър суха, изтощена пръст. Покойниците присъстват и в мислите. Затова Дунга още чува думите на майка си: „Кога ще отмъстиш на убиеца на брат си?"

Приживе тя периодично му задавала този въпрос и подклаждала мисълта за вендетата, от която Дунга се мъчел да избяга. Той станал най-големият й син, след като брат му Корнан бил убит от член на вражеско племе. Нападнали го от засада и го екзекутирали по план.

Бащата на Дунга някога бил убит от воин от същото племе и задължението да отмъсти се паднало първо на по-големия брат. След убийството на Корнан на плещите на Дунга легнала двойна тежест. Мъжете от неговото племе - кара, се славят като отлични стрелци. Те били устояли на нашествията на далеч по-многобройното и по-добре въоръжено племе нянгатом. В двете племена мъжът, погубил враг, се украсява със специални белези от разрези в плътта на рамото или корема. И всеки мъж е длъжен да търси възмездие за убийството на свой роднина. Затова в думите на майка си Дунга чува друг, неизречен въпрос: „Кога най-после ще станеш мъж?"

Той още няма 30 години и е дребен и слаб. Ръцете му са меки, защото години наред е чел книги, вместо да живее в пущинака. Двамата сме седнали в малък ресторант в един град на няколко дни път пеша от родното му място. Знае, че и аз имам братя, затова пита: „Какво би сторил на мое място?" В западните страни възмездието е работа на съдилищата. В този край на Етиопия обаче подобни институции нямат кой знае каква традиция. Има само мъртъвци, жадуващи мъст.

Дунга е роден в Дус - село от колиби от пръти и слама, построени върху скала високо над река Омо. От централните планински райони реката тече широка, дълбока и бърза към югозападните предели на страната, където се влива в езерото Туркана в Кения. По 800-километровия си път Омо се вие през проломи от вулканична скала и корита от древна тиня.

Близо до границата с Кения, където релефът става по-плосък, реката описва лъкатушни линии и край бреговете й изникват гористи ивици. Срещат се все повече речни обитатели, сред които крокодили и хипопотами. Местността става все по-населена с племенни групи като кара, мурси, хамар, сури, нянгатом, куегу и дасанеч - общо към 200 000 души. Пастири водят стада през пущинака, земеделци карат с пръти грубо изработени канута нагоре-надолу по реката. В зависимост от сезона речните брегове се обагрят в златисто от стърнищата след жътвата или се къпят в свежата зеленина на новите посеви.

Дус е на три часа с кола от най-близкия път и през дъждовния сезон се превръща в остров сред море от кал. Подобно на много селища по река Омо, той представлява група колиби с козарници и хамбари в периферията - всичко това избеляло от слънцето и потънало в прах.

Говедата и козите тук са най-значимото семейно притежание, но хората в Дус и другите села всъщност разчитат за препитанието си на посевите, подхранвани от река Омо. След като сезонните разливи напоят и наторят бреговете, земеделците от племето кара пробиват с прът дупки в тъмната кал и засяват сорго или царевица. Предсказуемото поведение на реката позволява на тези около 2000 души да водят по-уседнал живот от някои техни съседи, принудени постоянно да търсят нови пасища за животните си. Името на селото - Дус, в общи линии означава: „Виждал съм други места, но тук е хубаво. Ще остана."

Поколения наред племената на Омо са били заслонени от външния свят от планините и саваната, както и от уникалния статус на Етиопия като единствената страна в Африка, която никога не е била колонизирана от европейците. В края на 60-те и през 70-те години на ХХ в. антрополозите започнали да проумяват какво означава това - живеещите край реката били избегнали породените от колониалното управление грешки и конфликти, които разкъсвали други общества. Тези племена останали незасегнати и продължавали да мигрират, воюват и сключват мир по начини, които вече не се практикували почти никъде другаде. Отглас от тази някогашна Африка още можем да видим в глинените чинии, които жените мурси носят като украшение за устните си, или в сезонните двубои на сури, при които мъжете си привързват ризници от козя кожа и се бият с дълги прътове. От подобен характер е и ритуалът на хамар, при който жените доброволно се подлагат на бичуване до кръв; съхранила се е и инициацията, при която момчетата тичат по гърбовете на говеда, за да докажат, че са готови да бъдат мъже.

Днес долината на Омо е дестинация за богати туристи, които изминават огромни разстояния, лишавайки се от удобства, за да видят с очите си същите тези ритуали. Пристигащите микробуси са пълни с бели европейци, надяващи се да зърнат частица от Африка такава, каквато е във въображението на Запада: най-вече диви животни, изрисувани лица и танци.

Само че районът на Омо, който все още е един от най-непокътнатите културни пейзажи, също се променя. Едрият дивеч е почти изтребен с оръжията, които нахлуват в страната през границите с размирните Судан и Сомалия. Хуманитарни организации доставят храна, строят училища и проектират напоителни системи. Правителството, което поколения наред почти не удостоявало това място с вниманието си, сега се е заело да модернизира племената на Омо - ако се съди по изказванията на някои чиновници, отмяната на старите обичаи е планирана едва ли не по дати. Кръвните вражди като тази, която тегне върху Дунга Накуа, трябва да останат в миналото.

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Март 2010
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах