сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

По пътеките на Апостола

1.2.2010 г.

Обиколките на Левски из България подхранват десетки легенди, съпътстващи името му.

Било Гергьовден 1864 г. Из тесните улички на Войнягово излизали пременени мъже, жени, старци и деца и под зова на черковното клепало се отправяли към новия храм „Свети Димитър“. Щом старият клисар дядо Гено притворил двете врати на черквата и храмовите настоятели заели местата си, отец Иван захванал литургията. Всички погледи се насочили напред, където до свещеника стоял неизвестен момък, среден на ръст, със светли коси и сини като мъниста очи. „Кой е този?“ – питали се всички. Когато непознатият направил крачка напред, поклонил се смирено и запял, войняговци ахнали. Неговият ясен и звънлив глас се извил леко, възвисил се, па литнал нагоре, сякаш дирел брод през писания свод на черквата...“

Така започва своя разказ Стоянка Додова, живата памет на село Войнягово. Струва ни се, че слушаме приказка или легенда, ала пенсионираната учителка настоява, че това са автентични истории за пребиваването на Апостола в родното й село. „Като ги събрах, установих, че в отделните разкази съвпадат имена на местности и хора, засичат се години. Живи спомени са това – може би доукрасени тук и там, но такава е човешката природа.“ Войнягово се намира само на няколко километра от Карлово – родния град на Левски. „Апостола пристига в селото през пролетта на 1864 г. – потвърждава първоначалната информация директорът на къщата-музей „Васил Левски“ Дора Чаушева. – Назначен е за учител в местното школо и остава там две години. Някои изследователи свързват Левски с действащите в района чети. Има спомени, че освен на четмо и писмо той обучавал младежите и на стрелба, бой с нож, надскачане. Нищо чудно турската власт да е разбрала за това и поради тази причина да е напуснал Войнягово. Възможно е до него да са достигнали новини за активизирането на четническото движение във Влашко и да е решил да вземе участие там след неуспеха на Първата легия на Раковски. Факт е, че по-късно става знаменосец в четата на Панайот Хитов и изминава целия є боен път от Дунав до сръбската граница.“ Почти няма населено място в България, чиито жители да не разказват как Апостола е минал оттам, къде е било скривалището му, в коя църква е пял, в чий дом е събирал съзаклятниците.

Твърди се, че Левски лично е създал няколкостотин революционни комитети, макар и директорът на историческия музей в Ловеч Иван Лалев да е изчислил, че е физически невъзможно това да бъде извършено в дадените условия. Нямат край историите за свръхчовешката храброст, хладнокръвие и находчивост на Дякона, описани в литературни произведения и разказвани като легенди. „Легендата бе тази, която дълго време ни се внушаваше на първо място – казва Дора Чаушева. – Превръщането на Левски в идеал е разбираем процес, но като че ли личността на Васил Кунчев с годините ставаше все по-безплътна. Нека не забравяме, че зад забележителните успехи на героя стои човешко същество със своите вътрешни борби, непрестанно отстоявани качества и трудни решения. Не е имало кой да изгражда предварителен образ на Левски, да му създава PR, както бихме се изразили днес. Сам се е запознавал с различни хора, поддържал е връзки с тях и те са го следвали. Неговите пътувания и срещи са една мистерия – той посещава огромен брой селища и навсякъде разчита на личното си присъствие. В това се състои може би най-големият му подвиг. Да отидеш при хората, да ги убедиш, да ги накараш да ти повярват, да те приемат, дори да те крият, когато е необходимо... Как го е постигал?“

В съзнанието ми изниква описанието, което Христо Ботев прави на Апостола: „Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш всичките тъги и страдания.“ „Това щастливо настроение беше нужно негли да крепи бодростта му сред всегдашната борба с апатията и подозрителността на роба“ – отбелязва и Иван Вазов. Чаушева се усмихва: „Този човек явно е притежавал харизма, магия някаква!“ Макар че за Васил Иванов Кунчев се знаят множество факти, почерпени от документи и преки спомени на съратници и очевидци, магията на легендите съпътства неизменно всяко споменаване на името Левски. Особено обаяние имат историите за обиколките му из поробена България с цел създаване на мрежа от революционни комитети. За самия Апостол те се превръщат в главно и последно дело на живота му.

За нас поемането по стъпките на Левски бе опит да установим къде завършват фактите и започват митовете, а също и защо едните са така неотделими от другите. Бяхме заредени с много ентусиазъм – щяхме да споделим голяма част от маршрутите на човека, обявен за „най-великия българин“, да проследим легендарните обиколки на най-тачения наш национален герой. Тъй като и ние сме израсли с историите за Левски, давахме си сметка, че тръгваме колкото по пътищата на историческа личност, толкова и по дирите на „фантом или сянка“. Днес е трудно да се каже точно откъде е минавал Дякона, когато е пътувал из България, но повечето населени места, които е посещавал, са известни с абсолютна сигурност. Голяма част от пътищата между тях са съществували и тогава, така че те и досега водят „по следите на Апостола“. В един дъждовен следобед пристигаме в Никопол и се отправяме към пристанището на дунавския град. Оттук започват повечето пътувания на Левски.

Минал е почти век и половина, но студеният вятър, намръщеното небе и дървените лодки на брега някак внушават атмосферата на онези времена. В Никопол все още стои къщата на Цвятко Смолянов, където Апостола неведнъж е намирал подслон. Там е запазено и негово скривалище. Такова е имало и в дома на Николчо Симеонов, но той е отдавна разрушен. Показват ни паметната плоча на мястото, където е бил Хинковият хан – Левски е отсядал и там. Потегляме за Плевен. От една частично скрита под хартиени афиши плоча на главната улица на града научаваме, че през май 1869 г., при втората си обиколка, Апостола създава Плевенския революционен комитет. На пазара има друга паметна плоча, указваща мястото, където е бил ханът на члена на комитета Ангел Мръвков – там Левски е отсядал многократно. Във Възрожденския комплекс на града е възстановена и къщата на Мръвков, но сега тя функционира като ресторант. „През Плевен минава главният път, свързващ БРЦК в Румъния с Централния революционен комитет в Ловеч“ – информира ни Олга Петрова, главен уредник на отдел „История на България – XV–XIX в.“ в Плевенския исторически музей. – Това е един от основните маршрути на Левски. По него пътуват и други революционни дейци, пренасят се документи, оръжие – при това без нито един провал. Трудно е да се каже точно кога и колко пъти е минавал Левски през Плевен, но се знае, че в резултат от дейността му в района са учредени още 11 революционни комитета.“ Петрова ни посочва с усмивка една от витрините в музейната зала: „Смята се, че тази черупка на рядък беломорски охлюв е принадлежала на Васил Левски. Обработена е така, че да се използва като тръба. Когато наближавал Плевен, Апостола свирел с охлюва, който издавал характерен звук – така революционните дейци в града знаели, че Левски идва. Разбира се, това най-вероятно е поредната легенда...“

В Плевен се срещаме и с Васил Копчев – изследовател на Левски и организатор на пешеходни походи по пътеките на Дякона. Дългогодишният учител по история ни очаква в дома си заедно с един от съмишлениците си – преподавателя по география Свилен Стойчев. Питам Копчев дали маршрутите му наистина съвпадат с тези на Левски. „Апостола със сигурност е пътувал много пъти от Никопол до Плевен, после за Ловеч и оттам – за Троян“ – казва той и добавя, че се старае походът да минава през свързани с революционните борби и Освобождението на България места, но не твърди, че Дякона е следвал точно тези маршрути. „Подобни инициативи дават на младите хора възможност да научат повече за Левски, да обикнат българската природа и да формират у себе си качества, нужни им не само за похода, но и през целия им живот“ – убеден е Васил Копчев. В края на разговора ни той казва с горчивина: „Много сме далече от това, което е представлявал Левски. Той е обичал народа си, без да мрази другите. Днес не умеем нито едното, нито другото! Предвиждал е еднакви права за всички поданици на свободна България – борил се е не срещу турците, а срещу султанската власт. Ние не сме постигнали „чистата и свята република“ на Апостола, макар и това да се е твърдяло неведнъж. Всички сме в дълг към него. Предполагам, че затова държавниците поставят портрета му на стената над и зад креслата си – за да не го гледат в очите.“ Възможно ли е един човек да бъде „еманация на най-доброто от народа ни“, както определя Левски професор Николай Генчев? За учителите Васил Копчев и Свилен Стойчев, както и за мнозина други българи това явно е безспорен факт.

Потегляме към Ловеч, за да разговаряме с тамошни изследователи на личността и делото на Апостола. Този град играе особена роля в биографията на националния ни герой. Ловеч е избран за център на Вътрешната революционна организация и Левски често пребивава там; същевременно това е и мястото на евентуалното предателство спрямо Дякона, началото на пътя му към „Къкринската Голгота“. Изправяме се пред въпрос, предизвикващ ожесточени дебати повече от век. В Ловеч този въпрос звучи по-различно, отколкото където и да е другаде. Тук повечето историци, а и гражданите не са съгласни с „азбучната истина“ за предателството на поп Кръстьо. Странно е, когато в училище си учил наизуст Вазовите стихове „Той биде предаден, и от един поп“, а години по-късно се изправиш пред паметна плоча на църквата, в която е служил набеденият свещеник, и прочетеш, че паметта му трябва да бъде изчистена от незаслужените обвинения и клевети. „Факт е, че в последното си писмо до Ловешкия революционен комитет от 12.12.1872 г. Апостола говори за предателство сред тукашните дейци“ – коментира Теодор Тончев, главен уредник на отдел „История на България XV–XIX в.“ в Регионалния исторически музей на Ловеч. – Той пише: „Подозирам предателство истинно и предателство без да ще от страх.“ Тези думи обаче са зачертани. Не е ясно кога Левски ги е задраскал – още когато е пишел писмото или по-късно, въз основа на някакви предварителни сведения или когато вече е дошъл в Ловеч. Цитираното писмо е един колкото важен, толкова и странен документ. То е запазено само на чернова, а Левски не е имал практика да изпраща чернови.“ В Ловеч Апостола се запознава с хора, препоръчани му като верни съмишленици и родолюбиви българи – Марин Поплуканов, Иван Драсов и други. Теодор Тончев обръща внимание, че в началото на 1871 г. същите тези доверени хора, приели присърце идеите на Левски, решават да изпратят Драсов и Поплуканов в Румъния, където да се срещнат с Каравелов и други дейци на БРЦК, за да се убедят, че такава революционна организация действително съществува! След завръщането си те организират среща с Апостола в къщата на поп Лукан Лилов и там всички се заклеват над кръстосани кама и револвер върху Библията. „Това е реалното начало на Ловешкия революционен комитет“ – твърди Тончев. Свещеникът, който заклева революционерите, е поп Кръстьо Никифоров. Той става и касиер на комитета. Никифоров е почти връстник на Левски. Двамата се познават от Белград, тъй като свещеникът е учил в тамошната семинария. Пак в Ловеч се случва и още нещо, което предизвиква смут и разгорещени спорове. При опит да вземе пари от дома на богатия чорбаджия Денчо Халача Левски убива неговия слуга. „Всъщност Дякона няма никакъв избор“ – убеден е Теодор Тончев. – Той е принуден да убие чирака, който започва да вика за помощ и пред портата се събират хора, идват и заптиета... По-късно убийството става официална причина Левски да бъде изпратен на бесилото. По онова време Турция се опитва да следва европейските правни модели, според които човек не може да бъде осъден на смърт заради убежденията си. В писмото си до Каравелов, което по-късно попада в ръцете на турския съд, самият Левски описва случилото се – там личи както искрено съжаление за смъртта на младия Стойчо, така и суровата твърдост на професионалния революционер.“ След убийството Левски се укрива в Ловеч, а после заминава за Южна България.

Междувременно, на 22 септември 1872 г., против волята на Апостола е извършен обирът при Арабаконак, а месец по-късно започват и арестите. „Смята се, че пръв арестуваният Димитър Общи описва пред турската полиция външността на Апостола – но описание¬то му всъщност е дадено от секретаря на Тетевенския революционен комитет Иван Л. Фурнаджиев на 26 октомври 1872 г. Седмица по-късно турската полиция разполага и с фотография на Васил Левски.“ През съзнанието ни минават истории, в които Левски се изплъзва от турски засади, преоблича се като въглищар, представя се за търговец, язди след потерята... Възможно ли е официалното издирване на Апостола от имперската полиция да е продължило едва няколко седмици?

По-късно доцент Пламен Митов, декан на Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, обясни това противоречие: „Да, Левски е търсен конкретно около два месеца – от края на октомври до залавянето му в края на декември 1872 г. Според тогавашните турски закони обаче се е изисквало всеки новопристигнал в дадено населено място да се регистрира в местния конак. Затова Апостола е бил длъжен винаги да разполага с фалшиво тескере, да има убедителна история за това кой е, откъде е, какво му е заниманието – и да е готов да се преобрази или да напусне светкавично съответното място, ако версията му се стори подозрителна на местните власти. Да не забравяме, че турската полиция е имала някакви сведения за революционна дейност сред българите и преди обира на хазната.“ Когато започват арестите в Ловеч, поп Кръстьо Никифоров е отведен в конака, където е изтезаван, а на сутринта е поставен под домашен арест. „Най-разпространената хипотеза е, че попът е освободен толкова бързо, защото е поел ангажимент да сътрудничи на турската власт за залавянето на Апостола. Факт е обаче, че след освобождаването на свещеника никой друг комитетски човек не е арестуван. Нямало е как Левски да контактува с поп Кръстьо, тъй като свещеникът е бил под домашен арест. По същата причина той е отбягван и от другите комитетски дейци. По време на процеса в София Махзар паша изисква с телеграма да му бъде изпратен поп Кръстьо, но по-късно се оплаква на австроунгарския вицеконсул, че търновският окръжен управител е допуснал един свещеник от Ловеч да се измъкне и да се укрие. Явно става дума за Кръстьо Никифоров. Всичко това показва, че не той е предал Левски. Не са го предали и арестуваните и откарани в София Анастас Попхинов, Христо Поплуканов и Димитър Пъшков. Най-вероятно предателство въобще няма.“ „В цитираната телеграма на Махзар паша до управителя на Търново поп Кръстьо е визиран като „доносник“ – възрази в по-късен разговор доцент Митев. – Наистина защитниците на попа оспорват превода на телеграмата, но има и друго. В разпитните протоколи на арестуваните в София Кръстьо Никифоров неколкократно е отбелязан като активен участник в комитетските дела, а в крайна сметка въобще не е осъден. Самият свещеник демонстрира гузност в изповедта си, писана след Освобождението, като отбелязва, че никой не би издържал на инквизициите, на които е бил подложен в ловешкия конак!“

Объркани, но и с надеждата да попаднем на още сведения, се насочваме към Троян и Троянския манастир. Левски е посещавал града десетина пъти. Разказва се, че когато пристигнал тук през октомври 1871 г., за да учреди Троянския революционен комитет, той отседнал в хана на Васил Спасов. По някое време там влезли заптиета от нощния патрул и го попитали кой е. Левски се представил за търговец на шаяк и поръчал кафе на полицаите. Те разговаряли с него, а после се сбогували и продължили да обикалят града. Днес на мястото, където се е намирал ханът, има паметна плоча. По време на Руско-турската освободителна война Троян е опожарен до основи, така че почти нищо от онова време не е запазено. Затова пък в манастира е изграден музеен кът, посветен на Апостола; има запазено и скривалище. Младият отец Кирил ни разказва, че Левски е бил приятел с тогавашния игумен архимандрит Хаджи Макарий. „Искам да подчертая, че Дякона е идвал тук не само като революционер, но и като духовно лице. През януари 1870 г. той, архимандрит Макарий и още няколко братя положили в тази стая началото на таен монашески комитет, който продължил своята дейност и след смъртта на Левски.“ Скривалището се намира в същата стая. До една от стените е изправен гардероб с отвор в горната част. През отвора лесно се преминава в помещението на манастирския таван, който обикаля целия манастирски комплекс и има втори изход на около два метра от земята. При опасност Дякона е преминавал по този проход под покрива, скачал е в манастирското гробище и през задната порта е потъвал в гората. „Проходът още съществува – можете да минете през него, но ще станете черни като коминочистачи!“ – смее се отец Кирил. Благодарим и продължаваме пътуването си.

Тетевен е красиво разположен малък град, в който Апостола е пребивавал няколко пъти. Това се споменава с гордост от местните хора, но следите от присъствието му днес не са много. В историческия музей на градчето Камелия Кънчева ни разказва, че Левски изгражда Тетевенския комитет при своята трета обиколка из страната през 1870 г. По-късно ни показват и някакво скривалище в старинна къща, която сега функционира като механа, но то не изглежда особено автентично... Доста по-впечатляващо е скривалището в кацналия като замък върху скалите Гложенски манастир. Дякона бил приятел с тогавашния игумен Хаджи Евтимий от Сопот. Тук се осъществявали и срещи с други революционери от района. Отец Нектарий от манастира ни уверява, че от скривалището започвал тунел, прокопан още през XIII в., който водел надолу през скалите чак до Гложене, но той се сринал по време на земетресението през 1913 г. Може и така да е... В близкото село Голям извор следите на Апостола са някак по-очевидни. Там е съхранено взаимно училище от възрожденската епоха, в чиято учителска стая Апостола се среща с тукашните револю¬ционери. Наш гид е пенсионираният учител Борис Василев, уредник на къщата-музей „Васил Левски“ и на „Старото школо“. Той ни показва как уж неподвижните дървени решетки на прозорците в учителската стая се вдигат, а после, когато заемат обратно местата си, никой не би могъл да предположи, че през прозореца може да мине човек. Две момчета надничат закачливо през вратата на някогашното школо. „Отивайте в час!“ – махва им с ръка Василев. Децата учат в местното училище „Васил Левски“. По-късно заседанията на комитета се преместват в дома на Георги Стойков Симеонов – Ханджията. Сегашният музей „Васил Левски“ се помещава именно там. „Ето, по тези плочи е стъпвал Апостола – казва ни с вълнение Василев. –Това тук е скривалище, чийто вход е замаскиран в каменния под. Вижте тази огромна бъчва – и тя е скривалище. В предната й част има кожен мях – само той се пълни с вино. Когато кръчмарят отвори канелката, от нея потича вино и страничният наблюдател би сметнал, че цялата бъчва е пълна с течност. Назад обаче тя е куха и в нея има място за двама-трима души.“ Борис Василев ни показва и тайника за комитетските документи, и оръжейната работилница, на чийто таван също има скривалище. Трудно е да се разделим с толкова информиран и сладкодумен разказвач, но трябва да тръгваме. По пътя към Търново – този, по който поемат Васил Левски и Никола Цветков, след като зашиват архива на Ловешкия комитет в конски самар – решаваме да се отбием в Къкринския хан.

Приближаваме със затаен дъх „Българската Голгота“. В двора на хана се издига стар изсъхнал бряст, прикрепен към желязна рамка с кръст отгоре – „последният свидетел на залавянето на Апостола“. Има възстановка и на фаталния плет, макар и относително достоверна... От екскурзовода Стефка Николова научаваме, че при прескока на плета Дякона закачил не връзката на цървула, а дъното на потурите си, но по-късно Захари Стоянов видял в това нещо негероично, затова разпространил версията, която всички сме чували. Питаме Николова дали според нея Апостола е бил предаден и тя ни разказва за инцидента в местността „Пази-мост“. Според някои изследователи точно там Левски и Цветков се натъкнали на турски патрул и не успели да отговорят убедително на въпросите кои са и къде отиват. Затаеното подозрение у заптиетата предизвикало изпращането на потеря в Къкринския хан, довело до залавянето на Левски. Апостола е отведен в Търново, където самоличността му е установена без съмнение. Главният уредник на отдел „История на България XV–XIX в.“ Стефан Бейков и колежката му Татяна Кънчева ни развеждат из музея, разказват ни за посещенията на Левски в града и Търновския революционен комитет. Отиваме и в стария турски затвор, също превърнат в музей – тук Апостола е лежал в окови, преди да бъде закаран в София. Част от съратниците на Левски планират да го освободят по пътя за София, но в крайна сметка планът пропада... Пропадат и опитите ни да научим нещо по-различно от вече известното за Апостола при посещенията ни в Преображенския манастир край Търново, защото обителта е в ремонт.

В Трявна възрожденската атмосфера от времето на Левски и Ангел Кънчев все още може да бъде усетена. В една от църквите на града виждаме портрет на Апостола, окачен редом с иконите. Розалина Димитрова от местния музей ни разказва как още през 1866 г., когато учителства в добруджанските села Конгас и Еникьой, Левски се сприятелява с тревненеца Цаню Захариев и двамата разработват планове за всенародно въстание, заклеват се да „не пият вино и ракия“ и да отдадат живота си за свободата на Отечеството. В Казанлък разглеждаме хана на баба Гана, където Апостола е отсядал, а екскурзоводът Надежда Бозаджиева от музей „Искра“ ни показва снимка на Теодора Бакърджиева, която криела в извънредно дългата си коса комитетски документи – историческа истина, приличаща на легенда. В Сопот посещаваме манастира „Св. Спас“, където Левски е бил послушник. Игуменката ни дава позволение да снимаме, но това е всичко. Затова пък в близкия метох икономката Мария Григорова ни показва скривалището на Апостола и разказва историята му. Смята се, че именно там Левски приема причастие от дякон Марин Пелов, бъдещия митрополит Максим, когато решава да напусне монашеството, за да се посвети на революционната борба.

В Карлово успяваме да се срещнем и с роднина на Левски – Васил Чардаклиев. Като че ли в погледа му долавяме нещо от онова описание, което Вазов дава на очите на Апостола. „За мен роднинството с Левски винаги е било свързано с чувство за отговорност – споделя Чардаклиев. – Каквото и да правим, не бива да опетняваме по никакъв начин паметта на Апостола. Това винаги ме е спирало от себични или необмислени действия в живота ми. Мисля, че същото важи и за останалите му роднини. Всички те са обикновени, скромни хора – какъвто всъщност е бил и самият Васил Левски.“ Тези думи остават в съзнанието ни. Там се запечатват и словата на Стоянка Додова от Войнягово, създала ръкописна книга от 49 глави със спомени за Апостола: „Моят дядо по бащина линия имаше по-голям брат на име Вельо Танчев Грошев, роден през 1853 г. Той е бил ученик на Левски в училището на селото през 1865 г. Сестра му Гина е била снаха на хазяина на Апостола във Войнягово. В моето семейство често се разказваше за Левски.“ Когато Додова затваря записките си, виждаме, че на корицата на овехтялата папка е изписано с красив едър почерк „Да не заглъхне в забрава“.

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах