сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Каменният лабиринт

1.11.2009 г.

Варовиковите кули на Мадагаскар са рай за причудливи биологични видове.

Гущерът шаваше неспокойно по избелелия камък. После замръзна на място, както правят животните, когато усетят, че някой ги дебне. Наоколо се издигаха нащърбени върхове и колони, като кули на готическа катедрала - тиха и пуста. От каньоните долу излетя папагал и крясъците му прекъснаха общия унес. Гущерът побегна. Ръката на Хери Ракотондравони се стрелна напред. Секунди по-късно младият херпетолог разтвори шепа:  „Мисля, че е непознат вид."

Каза го за втори или трети път през няколкото дни, които бяхме прекарали в мадагаскарския национален парк и резерват „Цинги де Бемараха". На острова, прочут със своето биоразнообразие (90% от местните видове са ендемични - не се срещат никъде другаде на Земята), този защитен район от 1550 кв.км е сам по себе си остров - нещо като биологична крепост, скалиста, слабо изследвана и почти недостъпна заради огромното варовиково образувание - цинги, което минава през нея.

Огромната скална маса от юрската епоха постепенно се е преобразила в лабиринт от кули с остри като бръснач ръбове, издълбан от тесни каньони и влажни пещери, които държат надалеч хората, но приютяват други животни и растения. В неговите изолирани местообитания често биват намирани нови видове, включително дългокрак лемур, който беше открит през 1990 г., но получи малко странното си название едва през 2005 г.: кръстиха го на британския комик и природозащитник Джон Клийз.
Биологът Стивън Гудман, който живее и работи в Мадагаскар от 20 години, описва района като „убежище сред рая", място, където биологията все още пази откривателския си характер, по-добре познат преди един век. „Можеш да прескачаш от долина в долина и да намираш различни неща - казва Гудман. - Формациите цинги в Масдагаскар са сред онези места на Земята, които съдържат необикновени биологични съкровища. Просто трябва да влезеш и да се огледаш."

Но точно влизането е трудно. През март, в края на дъждовния сезон, малко преди листата да повехнат и опадат и зимата да пресуши слабите поточета в гората, двамата с фотографа Стивън Алварес тръгнахме към парка. Водеше ни Ракотондравони. Това беше четвъртото му пътуване до Цинги де Бемараха; той е от шепата учени, които са посещавали мястото повече от веднъж.

Пристигнахме в столицата Антананариво малко след като президентът беше свален с преврат. През няколко дни избухваха ожесточени протести. Туризмът, който е основно перо в икономиката, почти беше замрял. Когато потеглихме от града, се чудехме дали няма да ни спрат. Скоро обаче, щом навлязохме в селските райони, отзвукът от преврата заглъхна.
Пътувахме близо пет дни, докато стигнем до цинги. На третия шосето се превърна в дълбоко набразден черен път, на места потънал в локви тъмна кал. С фериботи прекосихме реки, почервенели от пръстта, която се свличаше в тях заради ерозията от обезлесяването по горното им течение. Селата станаха по-малки, колите изчезнаха, а гората постепенно се сгъсти.

Край едно селце започваше път, по който влязохме в гората. След няколкото дъждовни месеца идваше дългият сух период, когато много създания изпадат в летен сън, докато влагата се върне. Разпънахме палатките си до бистър поток. Разположихме „кухнята" под надвисналия ръб на скала, която се издигаше сред короните на дърветата и високо горе се разклоняваше в иглите, ребрата и кулите, на които мястото дължи името си.

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Ноември 2009
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах