сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

Страна на сенките

1.11.2009 г.

Президентът на Сирия се опитва да измъкне страната от нейното тъмно минало.

В „Кръстникът" има един пасаж, в който младият Майкъл Корлеоне, който живее в чужбина, разбира, че по-големият му брат е бил убит и че вече той е обречен да оглави мафиотската империя, изградена от баща му. „Кажи на баща ми да ме прибере у дома - казва той на своя домакин, примирявайки се с участта си. - Кажи му, че искам да бъда негов син."

Ако за настоящия сирийски президент Башар ал Асад е имало подобен момент, то той е настъпил малко след 7 часа сутринта на 21 януари 1994 г., когато звъннал телефонът в наетия от него апартамент в Лондон. По това време 28-годишният Башар - висок и сериозен офталмолог - стажувал в болницата „Уестърн ай", част от системата на британската болница „Сейнт Мери". Когато вдигнал слушалката, той научил, че същата сутрин неговият по-голям брат Базил е загинал при катастрофа. Башар бил призован да се върне у дома.

Превъртаме напред до юни 2000 г., когато инфаркт покосил баща му Хафез ал Асад на 69-годишна възраст. Малко след погребението Башар пристъпил в кабинета на баща си - едва за втори път в живота си. Ясно си спомня първото си посещение, когато бил на седем и влетял развълнувано, за да му разкаже за първия си урок по френски. Тогава видял голяма бутилка одеколон на бюфета до бюрото на баща си. С удивление я открил да си стои там 27 години по-късно, буквално недокосната. Този детайл - забравеният одеколон - казва много за затвореното и застинало във времето управление на Сирия: старомодна диктатура, която Башар, готвен да лекува очите на хората, не се чувствал годен да оглави.

„Баща ми никога не говореше с мен за политика - каза ми Башар. - Беше любящ и грижовен родител, но дори и след като се прибрах през 1994 г., всичко, което научих за начина му да взема решения, дойде от четенето на бележките, които си водеше по време на срещи, и от разговорите с негови колеги." Един от тези уроци бил, че - за разлика от очната хирургия - управляването на страна като Сирия изисква да не се притесняваш много от двусмислието. Башар, който е запален фотограф, сравнява ситуацията с черно-бяла снимка. „Няма нито чисто черно, нито чисто бяло - казва той. - Само оттенъци на сивото."

Сирия е древно място, оформено от хилядолетия на търговия и човешки миграции. Но ако всяка държава е като снимка - хиляда отсенки на сивото, - то напук на цялата си древност Сирия е снимка, която се проявява пред очите ни. Тя е от онези места, където можеш да поседнеш в оживено кафене в Дамаск и да послушаш някой 75-годишен разказвач с фес да пресъздава Кръстоносните походи или Османската империя, все едно става дума за спомени от детството му, размахвайки меча си толкова свирепо, че слушателите отскачат стреснати - а след това да се разходиш до издигащата се наблизо величествена Омаядска джамия, построена около 715 г., и да се присъединиш към децата, ритащи топка на прага й. Освен това тук можеш да вечеряш с приятели в модно кафене, а после - докато чакаш вечерния автобус - да чуеш смразяващи писъци, долитащи от прозореца на втория етаж на полицейското управление в квартал Баб Тума. Минувачите сирийци си разменят многозначителни погледи, но никой не продумва. Не е изключено някой да подслушва. 

 Не благодарение на добрината си режимът на Асад се е задържал на власт близо 40 години. Той е оцелявал във враждебна среда, където негови съседи са Ирак, Израел, Йордания, Ливан и Турция, посредством комбинация от лукавство и умилк¬ване на по-силни държави – първо Съветския съюз, а сега Иран.

Във война с Израел от 1948 г. насам, Сирия осигурява материална подкрепа на ислямистки групи като Хизбула и Хамас; освен това е решена да си върне Голанските възвишения – сирийско плато, окупирано от Израел през 1967 г. Изминали са почти десет години, откакто Башар е на власт, и е справедливо да се запитаме какво се е променило (ако изобщо е настъпила някаква промяна). Освен това моментът е подходящ за равносметка, тъй като Сирия – в отговор на постъпките на новата американска администрация, жадна за успехи в Близкия изток – изглежда готова да си върне ключовата роля в регионалната политика. Хенри Кисинджър най-вероятно е прав, казвайки, че не можеш да тръгнеш на война без Египет и да сключиш мир без Сирия. Но дори Башар признава, че на Сирия ще є бъде трудно да постигне напредък, ако не обърне внимание на спъващата я вътрешна развала.

По-рано пред стария пазар Хамадия в Дамаск се издигаше висока колкото триетажна сграда снимка на Хафез ал Асад. Създадена по модела на тоталитарните култове на съветската империя, тази иконография в стил „Големия брат“ винаги е придавала на Сирия усещането, че сякаш е вкаменена в кехлибар – уловена в онази епоха, когато диктаторите бяха истински диктатори, в дните на Сталин и Мао. Днес на нейно място, обрамчен от датиращите от римско време градски стени, се извисява голям бял билборд със снимка на първия постмодерен сирийски президент, който маха с ръка. Башар е показан с широка усмивка на мустакатото си котешко лице, присвил очи под ярките слънчеви лъчи. „Вярвам в Сирия“ – гласи увереното послание.

Само че само усмивки и лозунги няма да са достатъчни, за да преобразят страната му, и той го знае. „Това, от което Сирия има нужда – каза ми Башар, – е промяна на манталитета.“ Ал Кардаха, родното село на рода Асад, се намира на един западен планински склон – недостъпно и уединено, както често се случва при кацналите на високо градчета, и все пак толкова близо до Средиземно море, че в ясни дни можеш да видиш рибарските лодки на Латакия, най-голямото сирийско пристанище. Преди стотици години Ал Кардаха била убежище на мизерстващи шиити, които с такава жар следвали Али (зет и наследник на Пророка), че векове по-рано били обявени за еретици от останалите мюсюлмани и прогонени в планините на Северозападна Сирия. Там те станали известни с името „алауити“. През 1939 г. едно тяхно момче – будният 9-годишен алауит Хафез – било изпратено да се образова в равнината. Мълчаливият и висок за годините си Хафез щял да пожъне успехи и в крайна сметка да управлява страната.

След като през 1946 г. Сирия извоювала независимостта си от Франция, той се присъединил към партията Баат – светско арабско националистическо движение, което през 1963 г. наложило своята власт в страната. Хафез се издигнал в йерархията на военновъздушните сили и в крайна сметка получил поста министър на отбраната. От тази позиция през 1970 г. той организирал безкръвен преврат заедно с клика доверени офицери, много от които алауити като него. Оттогава насетне последователите на малката шиитска секта успяват да удържат властта в тази сложна 20-милионна страна, предразположена към етнически конфликти, където 76% от населението са сунити. Хафез ал Асад успял да оцелее, като се превърнал в геополитически манипулатор от световна класа. Той изиграл слабите си карти с такава вещина, че Бил Клинтън го нарече най-хитрия близкоизточен лидер, когото бил срещал някога.

Хафез майсторски изтласкал на заден план потенциално взривоопасните религиозни различия и изградил строг светски режим. Освен това положил специални усилия да защити другите религиозни малцинства – християни, исмаилити, друзи, – тъй като имал нужда от тях като противотежест на сунитите. Той бил безпощаден към враговете си, особено към сирийското Мюсюлманско братство – сунитско ислямистко движение, стремящо се към отстраняването на отстъпниците алауити от власт¬та и превръщането на Сирия в ислямска държава.

Хафез създал сложен апарат за вътрешна сигурност по модела на комунистическите полицейски държави в Източна Европа. Когато в края на 70-те години Братството организирало поредица нападения, той изпратил военновъздушните сили да бомбардират гъстонаселени квартали на Хама, основната крепост на групировката. Армията сринала с булдозери димящите развалини. Загинали между 10 000 и 40 000 души, а хиляди други били арестувани, изтезавани и оставени да гният в затворите. Въпреки критиките на правозащитните организации скоро режимът насъскал тайната полиция срещу всички политически опоненти.

Когато Хафез ал Асад почина през 2000 г., тялото му беше върнато в Ал Кардаха и положено до останките на първородния му син Базил, чиито безразсъдни подвизи на кон, в униформа и зад волана изпъкваха на фона на ученолюбивия му по-малък брат. Въпреки това всяка мисъл, че Башар е безхарактерен, е просто заблуда – така твърди Райън Крокър, който беше американски посланик в Дамаск по време на преминаването на властта от баща на син. „Башар е толкова приветлив, че лесно може да го подцените – казва Крокър. – Но бъдете сигурни: той е син на баща си.“

Младеж с яке от черна изкуствена кожа седи срещу мен в кафене с изглед към каменистите хълмове на Северна Сирия и наблюдава сенките на облаците върху пейзажа от червеникава почва и сребристозелени маслинови дървета. Свобода – обяснява ми той, – от това имаме нужда. „Не говоря за политическа свобода – казва той и хвърля поглед през рамо, за да се убеди, че наблизо няма мухабарат, т.е. тайна полиция. След това продължава: – Имам предвид свободата да правим разни неща, без бюрокрацията да ни задушава. В Сирия хората като мен не могат да опитат нищо ново или да създадат нещо. Никакъв шанс. Никога няма да получиш одобрение от влас¬тите, нито дори позволение да мис¬лиш за него. Тук всичко зависи от това кого познаваш, от кой клан и кое село си, колко „витамин уау“ имаш в джоба си.“ „Витамин уау?“ – питам го аз и си спомням, че в арабския има буква „уау“. „Уаста!“ – разсмива се той. Пари! Рушвети!

Малко след като се върнал от Лондон, Башар поставил диагноза на Сирия: свръхдоза „витамин уау“. След като пое властта през 2000 г., той поде мащабна кампания срещу корупцията, като уволни редица министри и бюрократи и се закле да замени старите, зависими от „уаста“ привички с „новия манталитет“. След това освободи стотици политзатворници и охлаби ограниченията върху политическото несъгласие – т.нар. „Дамаска пролет“, която бързо се разпространи от всекидневните в домовете към разрастващата се субкултура на интернет кафенетата. Самият Башар направи възможна тази тенденция, като още преди да стане президент, се зае със свои съмишленици технократи да компютризира Сирия. Освен това предприе стъпки за обновяването на изостаналата сирийска икономика.

„Четири десетилетия социализъм – ето срещу какво сме изправени“ – казва 46-годишният Абдала Дардари – икономист с лондонско образование, заемащ поста заместник министър-председател по икономическите въпроси. Башар привлече от чужбина най-добрите и блестящи емигранти. Новият екип приватизира банковата система, създаде безмитни индустриални паркове и откри в Дамаск фондова борса, за да привлече още частни и чужди инвестиции.

„Работата ми е да помагам на сирийския народ“ – казва Башар, който има навика от време на време да се отбие в някой ресторант, да остави телохранителите си отвън и да вечеря заедно с другите посетители. Негов най-силен съюзник в стремежа към модернизация е съпругата му Асма, известна с моминското си име Ал-Ахрас – бизнес дама със западно образование, поставила началото на редица спонсорирани от правителството програми за повишаване на грамотността и икономическите възможности. Двамата с Башар имат три деца, които обичат да водят на пикници и велосипедни разходки по хълмовете около столицата – явна противоположност на Хафез ал Асад, който рядко се появяваше на публични места. „Можеш да разбереш от какво имат нужда хората само ако се срещаш с тях – казва Башар. – Не искаме да живеем под похлупак. Сигурно затова хората имат доверие в нас.“

Повече от 4000 години град Алепо в Северна Сирия е бил кръстопът на търговците, кръстосващи Плодородния полумесец от Месопотамия до Средиземно море. Старият град с площ 365 ха е запазил на практика непроменен средновековния си облик. Днес да влезеш в покрития сук (пазар) – най-големия в арабския свят – е все едно да прекрачиш каменния праг на XV в., попадайки в средновековно меле от дюкянджии, продавачи на храна, златари, магарешки каручки, занаятчии, амбулантни търговци, просяци и всевъзможни мошеници.

Ако алепските бюрократи бяха постигнали своето, голяма част от всичко това нямаше да го има. През 50-те години на ХХ в. градската управа на Алепо привела в действие модерен градоустройствен план, който да разсече Стария град с широки европейски улици. През 1977 г. местните жители начело с Адли Кудси, архитект от Стария град, се опълчили срещу плана и в крайна сметка принудили правителството да се откаже от него. Днес Старият град е съхранен, а инфраструктурата му е обновена със средства от държавата и благотворителни организации. По-рано смятан за западаща останка от миналото, днес Алепо е сочен от Башар като основен пример за новия манталитет, към който се стреми.

„Хилядолетия наред сирийците са били търговци – казва Дардари – и ние се опитваме да върнем страната към нейната изконна предприемчивост. Но няма да е лесно: 25% от работната ръка в Сирия продължава да получава заплата от правителството. Наследили сме стопанство, което разчита на протекциите и парите на държавата, а не можем да го издържаме.“ Башар и неговите реформисти се надяват, че ако допуснат частни инвестиции в държавната промишленост – като се започне от производството на цимент и преработката на нефт, – предприятията ще се модернизират и управлението им ще стане по-ефективно. Този процес доведе до загубата на много работни места и главоломен ръст на лишените от субсидии цени. Само че толкова много сирийци зависят от държавното заплащане в памучната индустрия (основен източник на приходи от износ), че тя продължава да е управлявана от правителството.

Наследената от Башар Сирия прилича в много отношения на порутена сграда пред събаряне. Системата от държавни предприятия и осигурени от правителството работни места, създадена от партията Баат през 60-те години, повишила стандарта на живот и докарала образование и здравеопазване в селските райони. По своята същност обаче тя прилича на корумпирания и нежизнеспособен социализъм на страните от Източния блок, който рухна под собствената си тежест в началото на 90-те години. Плановете на Башар включват и образователна реформа, при това колкото може по-бързо. Сирийските ученици се обучават чрез наизустяване от остарели учебници и биват оценявани – дори и в университетите – по броя на фактите, които са назубрили. В Дамаск, някога възхваляван като интелектуална столица на Изтока, е трудно да намериш книжарница, която да не е претъпкана с датиращи от комунистическо време трактати, излезли изпод перата на идеолозите на партията Баат.

„Моята 11-годишна дъщеря е толкова объркана – казва Дардари. – Вкъщи слуша от мен за свободните пазари и механизмите на света, след което отива на училище и учи от писани през 70-те години учебници, които проповядват марксизъм и триумф на пролетариата. Прибира се с измъчен поглед и ми казва: „Татко, чувствам се като топче за пинг-понг!“

Когато един син наследи семейния бизнес, за него може да се окаже много трудно да промени старите привички. В много отношения Башар върви по стъпките на баща си. Една година след идването му на власт самолети се врязаха в Световния търговски център в Ню Йорк и внезапно светските, „неислямски“ режими като този в Сирия бяха изложени на още по-голяма заплаха от страна на Ал Кайда и нейните братовчеди от Мюсюлманското братство. Американското нахлуване в Ирак и последвалото дрънкане на оръжие по посока Дамаск допълнително засили негодуванието на сирийските ислямисти, като междувременно заля страната с около 1,4 млн. иракски бежанци, повечето от които така и не се завърнаха по домовете си.

Някои смятат, че Башар е отклонил ширещия се в Сирия гняв от своя уязвим режим към американците отвъд границата с Ирак, като е позволил на джихадистите да използват страната като плацдарм и транзитен коридор. Дори преди 11 септември Башар отстъпи от политическите реформи и свободата на словото. Антикорупционната му кампания започна да буксува, подкопана от съмнителните бизнес дела на собствените му роднини. Разследването на убийството на бившия ливански министър-председател Рафик Харири в Бейрут през 2005 г. стигна до прага на Сирия. Малко по-късно Башар отново арестува много от политическите затворници, които беше освободил няколко години по-рано. По ирония на съдбата миналата година правителството му забрани дълъг списък интернет сайтове, като се тръгне от арабски новинарски агенции и се стигне до YouTube и Facebook.

Според някои Башар е станал жертва на реакционерите в собствения си режим – млад идеалист, повлечен надолу от сили, на които е неспособен да се противопостави. Други виждат в него младия кръстник, който тепърва ще се развихри. Башар обвинява американското нахлуване в Ирак, че е хвърлило в смут целия район, включително Сирия, и защитава суровите мерки за вътрешна сигурност като жизненоважно оръжие в борбата за оцеляване. Остава неясно за какво оцеляване говори – на Сирия или своето собствено. „Ние сме във война с Израел – казва той. – Конфликтът ни с Мюсюлманското братство датира още от 50-те години. Сега обаче сме изложени на много по-голяма опасност от страна на Ал Кайда. Ал Кайда е състояние на ума. Тя е компютърен диск, брошура. И е много трудно да бъде открита. Затова имаме нужда от силна вътрешна сигурност.“

Членовете на опозицията, почти всички в нелегалност или в затвора, не вярват на тези аргументи, тъй като вече 30 години са свидетели как те се използват за потушаване на всяка искра на несъгласие. Според активистите, с които разговарях, разликите между режима на Башар и този на баща му са чисто козметични. „Башар изглежда много симпатичен, но правителството не се състои от един човек“ – каза ми млад правозащитник с тъмни кръгове под очите, с когото се срещнах тайно в пълен с книги малък апартамент в покрайнините на столицата. Половин дузина пъти го разпитвали в различни служби за държавна сигурност. „Животът тук прилича на фобия – продължи той с цигара в устата. – Винаги имаш чувството, че някой те наблюдава. Оглеждаш се и не виждаш никого. Казваш си, че не би трябвало да имаш подобно чувство, но не можеш да се отървеш. Сигурно съм се побъркал. Точно това целят.“

Независимо каква е целта, сянката на страха – облакът, който затъмнява сирийското слънце – е вездесъща. Оставям анонимни много от хората, от които почерпих информация за тази статия, тъй като се боя, че ще бъдат арестувани веднага след публикуването й. Например един университетски преподавател, с когото се срещнах в Алепо, бил подложен на груб разпит, след като присъствал на конференция, в която участвали и израелски учени. След като се опитали да го сплашат да стане доносник, разпитващите го пуснали с предупреждението да си държи езика зад зъбите, иначе щели пак да отворят досието му.

Една сутрин в Дамаск разговарях с група надничари в парка – дрипави младежи около двайсетте, които си търсеха работа. Повечето бяха от района на Дара в Южна Сирия и спорът се въртеше около това какъв град е Дара. Те го оплюваха като безводна и мръсна дупка, аз пък го защитавах. Докато се препирахме, към нас се приближи и се заслуша набит мъж на средна възраст със зелено поло и прилепнали тъмни очила. „Дара е прекрасен град“ – заяви най-накрая новодошлият с непоколебима категоричност. Другите се отдръпнаха, внезапно уплашени от този човек.

За да видя какво ще направи, му казах, че имам насрочена среща с президента, и го попитах дали не иска да предам нещо от негово име. Той ме гледа дълго, след което се отдалечи, седна на една пейка и започна да пише нещо в бележник. Реших, че пише доклад срещу мен или някаква квитанция за глоба. След няколко минути се върна. „Моля ви, предайте това на президента“ – каза той и ми връчи листче хартия, сгънато толкова много пъти, че беше с размерите на дъвка. После се обърна и се отдалечи. На листчето беше надраскал името си, телефонния си номер и послание на лош арабски: „Поздрав, д-р президент Башар, многоуважаеми. Тази бележка е от младеж, по националност сириец от Ал Хасака, който има голяма нужда от държавна служба, благодаря ви.“

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах