сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Хергеле

1.10.2009 г.

Съдбата на планинските коне в България

Малцина знаят, че по високите пасбища на Стара планина скитат стада полудиви коне. Тези хергелета принадлежат на хора, които живеят в селищата в подножието на Балкана, но повечето собственици полагат за животните само символични грижи. Поколения наред свободно пасящите коне се раждат и умират в планината. Непрестанната нужда да се справят с природните стихии и хищниците ги е превърнала в диви животни, много сходни със северноамериканските мустанги.

Изкачваме се по каменистата пътека, която води от Карлово към хижа „Равнец". Нашият водач Димитър Славчев често подвиква на двата коня, които носят багажа ни: „Бояне, ти накъде? Алчо, свий надясно - на теб говоря!" Гласът му е ту строг, ту ласкав и е съвсем очевидно, че конете го слушат, реагират на всяка негова дума. „Конят е много интелигентно животно - казва Славчев. - Моите коне например са се научили, че ги товаря през ден, за да слизаме до Карлово. Когато денят не е „работен", те се прибират в двора на хижата от поляните още към 5 часа сутринта и започват да цвилят и тропат с копита, за да изляза и да им дам фураж. В „работен ден" обаче трябва да ги търся цяла сутрин, за да ги хвана и натоваря!"

Към Димитър ни насочи младият коневъд от Карлово Николай Нончев: „Бате Митко може да ви разкаже най-много - той е най-отдавна в планината, има най-богат опит от всички ни." Четиридесет и девет годишният Славчев прави впечатление на затворен човек, но когато заговори за коне, очите му грейват: „Животните ме слушат, защото ми вярват. Когато купих Боян, само да вдигнех ръка - и той се изправяше на задните си крака. Животното беше бито, и то много! Започнах да му говоря, да го галя по муцуната, да го успокоявам, докато отново спечелих доверието му. Честно казано, аз дори малко разглезвам конете си, а те наистина са като хората - като усетят, че ги глезиш, започват да правят и глупости. Затова се старая да не ги отпускам много, че работа има да вършим, пък и понякога е опасно по тези тесни планински пътеки... ала не мога да ги удрям! Е, случва се да ги ругая, да викам по тях - но толкоз. Преди няколко дни единият кон ме удари, без да иска, с копито и ми спука ребро. Много ме заболя и все още ме боли, ала не мога да го бия - особено заради нещо, което не е направил нарочно! Който гледа коне, го прави, защото ги обича."

По-късно последните думи на Славчев бяха и потвърдени, и опровергани...

Свободно пасящите коне се срещат из повечето български планини, но са най-много в Балкана, в района между Златица и Котел, и особено около Карлово, където има над 400 такива животни. Отличават се с гъста козина и голяма глава, къса, мускулеста шия, дълбок гръден кош, широк гръб, силни крака с „къса китка" и солидни копита, буйна грива и опашка. Съществува твърдение, че произлизат от някогашните каракачански коне, но са по-високи от тях с 5-10 сантиметра при холката.

През пролетта планинските коне могат да се срещнат в по-ниските части, но в края на май се изкачват нагоре до 2000-2200 м. Там прекарват времето до октомври. Когато настъпят студовете и особено при първите обилни снеговалежи, животните започват да слизат надолу. Ако температурите паднат драстично или се извият виелици, конете могат да потърсят подслон в горите в подножието на планината. Там те се спускат и през лятото, ако има продължителни бури, градушки и поройни дъждове. През по-голямата част от годината тези животни обитават на височина 1000-1200 м.

Димитър Славчев твърди, че свободно пасящите коне се появили относително скоро - през 50-те години на миналия век. Петко Караджата бил един от най-известните коневъди в Карловския район. Той пръв закарал животните си в Балкана, за да не ги даде в ТКЗС. Мнозина последвали примера му. Така се появили полудивите планински коне. Дядо Петко починал на 98 години. Не се бил женил, нямал и деца. Наследил го племенникът му Христо. Той продал колкото животни могъл - останалите били откраднати.

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Октомври 2009
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах