сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

На гости у каракачаните

1.9.2009 г.

Днешният живот на последните европейски номади.

Бъди като Балкана

Какво стои зад загадъчната същност и необикновената съдба на един забележителен етнос - каракачаните


Знаем, че „каракачани" означава на турски „черни бегълци" и това название идва от цвета на дрехите, които носели в миналото тези хора. Оказва се обаче, че най-старите им носии били тъмночервени. Те самите се наричат „влахос", ала не са власи. Някои изследователи ги смятат за потомци на елинизирани траки, но в техния език са се запазили стотици думи, които се срещат и в „Илиада", а елементи на традиционния им сватбен ритуал са описани в творби на Еврипид. Други предполагат, че дедите им са най-старото население на Балканите, предшестващо и елини, и траки. Наричат ги „последните номади на Европа", докато каракачаните вярват, че невинаги са били номади, и пазят спомен за падането на Константинопол, от чиито стени са се сражавали срещу турските завоеватели. От векове са ревностни християни, но вярванията им демонстрират редица предхристиянски елементи. Объркани от толкова противоречиви твърдения, но и заинтригувани от загадъчната същност и необикновената съдба на този етнос, чиито представители живеят на много места в страната ни, отидохме да се срещнем с тях, да им погостуваме, да ги опознаем и да ги попитаме... кои са каракачаните.


„Това момиче не е ли каракачанка?" - пита на свой ред основателят и бивш председател на Федерацията на каракачанските културно-просветни дружества в България Димитър Гривас и сочи Елена Георгиева, която ни доведе в нейния център в Сливен. Наистина Елена произхожда от Грунови и Барбазонови, известни каракачански родове. Впрочем определението „известен" може да се приложи към всеки един род на каракачаните. Тези хора пазят удивително силни семейни връзки и познават не само преките си роднини, но и почти всички останали представители на етноса в района, както и трети, четвърти и по-далечни братовчеди, живеещи в Карлово, Самоков, Карнобат, Берковица или в Гърция. Техните фамилни обединения, наричани „оджак", функционирали чак до 1958 г., когато стадата им били иззети от комунистическата власт, а самите каракачани - заставени да се заселят в различни села и градове. Новият начин на живот им донесъл множество трудности и несгоди и поставил вековните им ценности на изпитание.

Двадесет и четири годишната Елена познава и тачи традициите на предците си. Същевременно тя е дипломант по индология в СУ „Св. Климент Охридски", живяла е в Индия, интересува се от историята и културата и на други народи по света. Членовете на семейството й са сред най-дружелюбните и гостоприемни хора, които сме срещали. Все повече си мислим, че това явно са характерни каракачански черти. Майката на Елена носи звучното име Агора и е технически съветник в търговски офис. Говори с обич за старите носии, китеници и обичаи, но иначе е един съвсем съвременен човек. Като много други каракачани, бащата Щерьо Георгиев работи няколко месеца годишно в Гърция. „Гърците направиха много за нас - не толкова с готови пари, колкото с възможности сами да си ги изкараме с честен труд. Десетилетия наред българското правителство отричаше съществуването на каракачанско малцинство, а те не само ни признаха, но и ни издадоха документи, с които облекчиха минаването на границата и ни осигуриха законна работа в Гърция. Въпреки всичко не бих останал да живея постоянно там. Аз съм каракачанин, но съм и българин - роден съм в България, тук живея. Всеки от нас трябва да си знае произхода, но той не може да е причина да се срамуваш или да се възгордяваш. Важното е какъв човек си." Шестдесетгодишният Щерьо е роден в традиционна колиба. Тръгнал на училище, без да знае дума български, но приключил с отличие средното си образование. Пак с отличен успех завършил и електротехника в Бургас. „Исках да следвам право, но се оказа, че не можело. Тогава пожелах да е журналистика - и това не можело. Така и не разбрах защо, но предполагам, че беше заради етническия ми произход. Има и друго - през 1958 г. на баща ми му взеха 500 овце и той отказа да подпише веднага, че ги дава „доброволно", та може и това да има значение..." По-големите му сестри Морфа и Велика добре помнят края на номадския живот. „Когато през 1958 г. национализираха стадата, въоръжени милиционери ни взеха 500 овце и 8 коня. Дадоха ни документи, които трябваше да подпишем - там се казваше, че доброволно даряваме стадата на народното стопанство и влизаме в ТКЗС. Гледа баща ми - в документа пише, че даваме 25 овце, а ние имахме 500! Останалите не се водеха никъде - така и не разбрахме къде ги отведоха, кой ги взе... Жените плачеха и нареждаха, а каракачанските кучета избягаха в гората и виеха оттам, понеже нямаше вече стада, които да пазят и водят. Страшно беше. Много мъже отказаха да подпишат. Арестуваха ги и ги затвориха в мазето на общината. Накрая подписаха и ги пуснаха, ала някои си дойдоха болни. Част от тях никога не оздравяха" - разказва леля Велика. Тази дребна жена е истинско въплъщение на неуморния каракачански дух. Тринадесетгодишна започнала работа в ТКЗС, където жънела („За малко да си отрежа пръста със сърпа - къде се е видяло каракачанин да жъне!"), после се включила в лозарска бригада, а след това се прехвърлила в предачната фабрика в Сливен; там и се пенсионирала. Непрекъснато се учела на нови и нови умения, водена от желанието да се адаптира към променените условия, както и да не посрами родовата гордост („Каракачанинът е човек, който с всичко се справя!"). В една или друга степен това важи и за по-голямата й сестра Морфа, макар тя и до днес да говори български с някои малки, почти незабележими грешки. Велика ползва българския съвсем свободно, но видимо е човек, потопен повече в миналото. За нея традициите и едновремешният живот на каракачаните са постоянен източник на вдъхновение. Леля Велика е дълбоко вярваща християнка, но и безценен източник на истории за лекувания, наричания, урочасвания и чудеса. Тя знае и много каракачански песни и докато превежда текстовете им на български, видимо се вълнува от възпетите събития, някои от които са се случили преди век или по-отдавна. „Почти всички стари песни разказват тъжни истории, защото мъката ги е раждала. Ако сега тръгнем да създаваме песни заради проблемите, които имаме - откъде да започнем? То всеки ден ще трябва песен да изкарваме! Едно време хората пееха тъжни песни, но живееха радостно; рядко имаше поводи за създаване на песни - те затова и се помнеха!"

„Няма как да се върне старият начин на живот, а и да се върне - няма да има кой да го живее" - категорична е леля Морфа. „В планината е трудно - ние свикнахме вече на друго. Ако имам добитък - ще го гледам, ама да има земя за това, дом, а не да живея в гората. Онова бе друг живот, друго време..."

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Септември 2009
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах