сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Жената фараон

1.4.2009 г.

Защо Хатшепсут решила да управлява Египет като мъж?

Хатшепсут имала проблеми с имиджа. Подобно на много дами с положение, жената фараон трябвало да се изправи срещу клеветите, че е пресметлива, студена и жадна за власт. Трябва да уточним, че въпросните критици живели 3500 години след нейното управление в началото на египетското Ново царство. Когато венецът на царуването й - храмът в Дейр ел Бахри - бил разкопан през 20-те и 30-те години на ХХ в., археолозите разтълкували управлението на Хатшепсут като приказка на братя Грим. Те си я представили като злата мащеха, отнела властта на своя доведен син и дръзнала да си присвои царските атрибути.

Хатшепсут не била безразлична към реномето си. „Какво ли ще кажат хората... които ще видят моите паметници в бъдни години и ще говорят за делата ми?" - пита се тя в надпис на стената на един храм. За нейно щастие тялото й изчезнало и загадката продължавала да поддържа живи споровете относно нейната репутация. Наскоро египтологът Захи Хауас, спонсориран от Националното географско дружество, идентифицира мумията на Хатшепсут, която ще ви представим заедно с нов поглед към нейната история.

Наличните данни показват, че Хатшепсут управлявала Египет в продължение на две мирни и плодотворни десетилетия - по-дълго от която и да било жена фараон в историята. Как е успяла тази изключителна владетелка да властва над народа си, а след това и над нашето въображение достатъчно дълго, за да възстанови доброто си име си на един от най-великите фараони на Египет? Може би не студенината я възкачила на трона, а ясното съзнание, че делата са по-важни от пола и че мъдрото управление е по-силно от предразсъдъците за това кой е достоен да управлява - дори от предразсъдъците, ширещи се хилядолетия по-късно.

Като се има предвид забвението, обгърнало Хатшепсут, едва ли има друг фараон, чиито надежди за вечна памет да са били по-трогателни. Тя била един от най-великите строители в една от най-великите египетски династии. Издигала и обновявала храмове и светилища от Синай до Нубия. Четирите гранитни обелиска, които издигнала в огромния комплекс на великия бог Амон в Карнак, са сред най-великолепните, създавани някога. Поръчала да я изобразят в стотици статуи и запечатала на камък своето родословие, титлите си, историята си (истинска и доукрасена), дори мислите и мечтите си, които понякога споделяла с необичайна прямота. „Сега сърцето ми се мята насам и натам и се чудя какво ли ще кажат хората. Тези хора, които ще видят моите паметници в бъдни години и ще говорят за делата ми."

Когато Хатшепсут се родила, мощта на Египет била във възход. Основателят на XVIII династия Ахмосе, може би неин дядо, прогонил страховитите нашественици хиксосите, които в продължение на два века били окупирали северната част на делтата на Нил. Смята се, че когато Аменхотеп I не създал син, който да доживее да го наследи, могъщият военачалник Тутмос се оженил за една принцеса и така станал част от царския род.

Хатшепсут била най-голямата дъщеря на Тутмос и неговата Велика съпруга царица Ахмосе - най-вероятно близка сродница на цар Ахмосе. Но Тутмос имал и син от друга от своите съпруги и именно той наследил короната под името Тутмос II. Придържайки се към обичайния метод за заздравяване на царския род - и в неведение относно съвременните притеснения от това да спиш със сестра си, - Тутмос II се оженил за Хатшепсут. От този брак се родила дъщеря. Една второстепенна съпруга, Изида, осигурила на Тутмос II мъжки наследник.

Тутмос II не управлявал дълго и когато се пренесъл в отвъдния живот (компютърната томография 3500 години по-късно доказа, че смъртта му се е дължала на сърдечно заболяване), престолонаследникът Тутмос III бил все още в невръстна възраст. Според вековната традиция Хатшепсут се нагърбила с властта като регент на младия фараон.
Така започнал един от най-интересните периоди в историята на древен Египет.
Първоначално Хатшепсут управлявала от името на своя доведен син, но не след дълго се появили признаци, че нейното регентство ще тръгне в различна посока. Релефи от началото на царуването й я показват как изпълнява царски задължения - принася жертви на боговете или поръчва обелиски в кариерите за червен гранит при Асуан. Само след няколко години тя приела ролята на „цар" и върховен господар на Египет. Нейният доведен син - по това време може би вече напълно в състояние да поеме властта - трябвало да се задоволи с второто място в държавата. Хатшепсут управлявала цели 21 години.

„Нещо накарало Хатшепсут да промени начина, по който се изобразявала по обществените паметници - казва видният египтолог Питър Дорман, президент на Американския университет в Бейрут, - но не знаем какво е. Можем единствено да гадаем какви са били мотивите й."

Възможно е в случая да е намесено родословието. Като роднина на фараона Ахмосе тя имала истинска синя кръв, докато нейният брат съпруг бил потомък на принаден владетел. Египтяните вярвали в божествената същност на фараона, а само Хатшепсут, за разлика от своя доведен син, имала биологична връзка с божествен царски род.

Това обаче не решавало малкия проблем с пола. Царската власт трябвало да се предава от баща на син, не на дъщеря - според религиозните вярвания ролята на фараона не можела да бъде изпълнявана адекватно от жена. Хатшепсут трябва да е вложила цялата си изобретателност, за да преодолее това препятствие. Когато съпругът й починал, нейната любима титла била не Царска съпруга, а Божествена съпруга на Амон и някои изследователи смятат, че именно тя й проправила пътя към трона.

Хатшепсут никога не скрила своя пол в текстовете; надписите й често използват женски окончания. В една седнала статуя от червен гранит от началото на нейното управление тя е изобразена с издайническите форми на жена, но с раираната забрадка немес и кобрата урей - символи на царя. На някои релефи в храмовете Хатшепсут е облечена в обичайната тясна роба до глезените, но с разкрачени крака, както се изобразява фараонът.

Изглежда с течение на времето решила, че ще е по-лесно просто да загърби въпроса с пола.

 

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от Април 2009
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах