сп. National Geographic - Юли 2019
National Geographic KIDS - Юли 2019

„Невъзможният път“

15.2.2019 г.

164 дни, 19 000 морски мили, сам без спиране около света с яхтата „Тивия“, на юг от „ревящите четиридесет“ градуса.

С това романтично име е кръстен маршрутът, преминаващ на юг от нос Добра надежда, нос Луин и нос Хорн през Атлантическия, Индийски и Тихия океан. Малцина са моряците, които са се осмелили да мечтаят за него, а още по-малко са тези, дръзвали да го изминат.

През 1988 г. Дончо Папазов тръгва с дървената яхта „Тивия“ по Невъзможния път, на юг от „ревящите четиридесет“ градуса южна ширина, където ветровете и вълните са чудовищни, през полярната зима, сам и без нито една спирка. Тринайсетметровата „Тивия“ претърпява две преобръщания, първият от които причинява сериозни щети. Двигателят на яхтата се поврежда още в началото на пътуването, така че Дончо плава, като разчита единствено на вятъра, платната и уменията си. Електричество ползва само за радиосеансите със свои приятели от България и с радиолюбителите от различни точки по пътя си, които са негова опора в това невъзможно плаване. Студ, всепроникваща влага, самота, мрак… и постоянната битка с прииждащите вълни. Това е ежедневието на мореплавателя през близо шестте месеца и 19-те хиляди морски мили на тази околосветска обиколка. Но губи ли той присъствие на духа? Нито за миг. Книгата, която държите, е доказателство за това. Тя е написана по време на плаването по Невъзможния път и дава абсолютно автентична и уникална гледна точка върху преживяното от Дончо Папазов. Тя е жива, вълнуваща, изпълнена с финес, чувство за хумор и лека носталгия.

„Какво усещам, приближавайки към Великия нос? Като че ли ми е тържествено… Двадесет години чакам този ден. Двадесет години се готвя за него. Нос Хорн не е само точката Хорн. Той е мъката и дързостта на всички океани пред него. Огромният път около Земята, затворен, изстрадан в опасности. За Хорн мечтаех, когато в България нямаше и помен от експедиции. По времето, когато пишеха книги за едно пускане със сал от варели и трупи по нашия бряг на река Дунав. С Джу пробихме. С нея направихме първите български експедиции.“

Дончо Папазов е роден на 21.02.1939 г. в София. Той е известен български мореплавател, но това не е всичко. Двадесет години работи в киното и телевизията. Сценарист, редактор, журналист, автор и водещ на документални филми и телевизионни предавания. Активист по време на демократичните промени в България в началото на 90-те години на ХХ век. Депутат от СДС в 36-ото народно събрание, главен редактор и главен продуцент в БНТ, експерт в СЕМ. По образование е икономист и повече от 15 години работи като научен сътрудник и ръководител секция в научноизследователски институт. През 60-те години участва в леководолазни археологически експедиции и е един от първите български леководолази. Бил е рекордьор по гмуркане без апаратура. Оттогава морето е неговата голяма любов. Със съпругата му Юлия Гурковска (Джу) прекосяват със спасителна лодка Черно море, Атлантическия и Тихия океан. Имат най-дългото изминато разстояние и прекарано време на корабна спасителна лодка. С яхтата „Тивия“ и дъщеря им Яна обикалят Европа, а после и света (от Созопол до Созопол) за 777 дни. През 1988 г. осъществява мечтата си да обиколи света сам, без спиране, по Невъзможният път. За това постижение ще прочетете в книгата.

От страниците на книгата

„Гладна и стръвна е мисълта ми. Рита и щипе, иска зоб. А нямам. И борейки се да оцелея, примирявам се с безхлебието. Често съм си казвал: „Ето пред такова море и небе с опулени звезди, надвесени над челото ти, придошли като река, кипнали като вино, трябва да се възвисиш“. Досега не е станало.

Или възвисяването е процес неусетен, в който не се пука онагледеното, не блесва Божа светлина и не те даряват като старите пророци с откровение.

Препрочитам писмата, които получих преди тръгването. Във вързопа са надиплени около двеста. Там ненадейно открих две неразпечатани от приятелите ми Стефчо и Малинка и от завърналия се от плаване в „Остар“ и по Карибите Вова. Благодаря ви, скъпи, от вас дойде нещо забравено от времето, когато сме общували без телефони, когато хората са използвали писма и бележки. Писмото е било вест, внимание и приятелство. Всичко това обсеби проклетият телефон. Разнасяни с режещ звън, който те спипва в неудобно време, връзките така се демократизираха, че човек стана плячка на всякакви досадници, на преинтересни откровения, как някой си се окъпал или замезвал с ракия. Писмото е друго, мило и любимо. Отговорно нещо е написаното, остава, не заглъхва в пращяща слушалка.“

Издателство „Вакон“

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах