сп. National Geographic - Септември 2017
National Geographic KIDS - Септември 2017

„Сам на скалата“

12.9.2017 г.

Днес Алекс Хонълд пренаписва историята на катеренето с изумителните си изкачвания по най-високите и непристъпни скални стени в САЩ и целия свят.

„Сам на скалата“
Моят личен ад

„Стандартният северозападен“ маршрут на Халф Доум започва с една пукнатина колкото за захват с пръсти от категория 5.10с. Това всъщност беше едно от любимите ми въжета по цялата дължина на маршрута. Следващите две въжета бяха едва категория 5.9 и 5.8, така че пътят започваше с хубава загрявка за онези над 600 метра, които ми предстоеше да изкатеря.

Но след като стигнах до четвъртото въже, се натъкнах на първата линия от болтове. От двете й страни имаше две вариации, с които можеше да се избегне голият участък. Бях се изкатерил по едната, а после – по другата, по време на двете ми изкачвания с въже. Отляво е Хедралът на Хигби, с дължина две въжета и от категория 5.12а. Първият, успял да я преодолее свободно, е Арт Хигби, по време на изкачването му заедно с Джим Ериксон през 1976 г. Отдясно пък е Хедралът на Хубер, кръстен на немския катерач Алекс Хубер, категория 5.11d. („Хедрал“ е жаргон за „дихедрал“, тоест вертикален вътрешен ъгъл в скалата, (думата, която се използва на български е „винкел” бел. на ред.). Благодарности на Арт и Алекс за фамилните им имена, поради които се получава толкова приятна алитерация!).

Въпреки че вариацията на Хубер е с една степен по-лесна, тя е и по-несигурна. Трябва да направиш траверс през стена, гладка като полирано стъкло. Обмислих колко усилия щеше да ми отнеме и накрая си казах: „Дявол да го вземе, ще мина по Хедрала на Хигби“.

Пасажът, категория 5.12а, стига до боулдър проблем точно след като се изкачиш до една широка, удобна издатина. Виждаше ми се достатъчно сигурно за соло катерене – мислех, че дори да не успея да навържа движенията, ще мога да скоча обратно долу и да стъпя на издатината без проблем. Но това са все пак едни от най-трудните движения по целия маршрут, така че трябваше да се настроя не за нещо забавно и лесно, а да се вкопчвам в неудобни, малки хватки. Завързах обувките си колкото можах по-здраво и решително преодолях участъка с шест движения.

Остатъкът от въжето беше доста мръсен. Халф Доум е на значително по-голяма надморска височина от останалите стени в Долината, така че се усеща почти като стена на алпийска планина. А по планините има много хлабави хватки, чиято здравина трябва да изпиташ, преди да се хванеш за тях. (Една откъртена хватка, разбира се, е единственото, което дели живота от смъртта по време на фрий солото.) В цепнатините на скалите има и много мръсотия, понякога дори растения. И тъй като вариациите за свободно катерене се катерят много рядко, не се „поддържат“ от катерачите така, както другите участъци. Доста е страшничко да се изкачваш по скала, която би трябвало да бъде сравнително безопасна, и да установиш, че пръстите ти не могат да намерят стабилен захват заради влажната пръст, или пък че ходилата ти се закачат в туфичките мъх и малките храстчета. Но като продължих да следвам бледите следи, които двамата с Брад бяхме направили с тебешир два дни по-рано, успях да избегна по-голямата част от растенията и калта. Щом се върнах обратно на стандартния маршрут, се успокоих и мислено се пренастроих на по-спокоен режим. Оставаха ми още около 300 метра, преди да стигна до следващото трудно въже. Исках да поддържам бавно и равномерно темпо, за да не се уморя прекалено. По-добре маратон, отколкото спринт.

Бях си взел айпода заедно с едни слушалки, прибрани в лента за глава, за да мога да слушам музика, докато катеря. Когато започнеше да става по-трудно, вадех едната слушалка. Ако участъкът бе наистина сериозен – и двете, за да не се разсейвам. Просто оставях лентата да виси на врата ми. През онзи ден слушах плейлист с парчета на Еминем, от които особено харесвах Lose Yourself.

Времето продължаваше да е все така хубаво и денят бе наистина прекрасен, но не можех да си позволя да спирам, за да се любувам на пейзажа. Гледката е нещо, на което можеш да се насладиш, докато осигуряваш партньора си при катерене с въже. По време на фрий соло катеренето обаче трябва да бъдеш напълно съсредоточен в следващата стъпка – дори на по-лесните въжета. Вселената се свива, докато не обхване единствено теб и скалата. Не можеш да си позволиш да се почувстваш прекалено сигурен в което и да било движение.

Докато продължавах нагоре, постепенно осъзнах огромните мащаби на стената. Дадох си сметка, че този проект е много по-сериозен от Муунлайт Бътрес – независимо от факта, че и двата маршрута са оценени на 5.12.

Стигнах до средата на пътя сравнително бързо. Тук, на 300 метра от подножието, имаше рязък траверс надясно, който водеше до една обширна система от камини – същия път, който са следвали по време на премиерното изкачване през 1957 г. Последният участък гола скала преди камините обикновено се преодолява с помощта на 15-метрова линия от болтове. Предишния път, когато бях катерил маршрута свободно, заобиколих болтовете, като минах по едно въже категория 5.12а. Използвах болтовете за осигуровка, но не и като опора. Но сега, докато приближавах стълбичката, започнах да се разколебавам дали е добра идея да минавам оттам соло. Въжето е изключително несигурно: слопъри и гаванки (по-големи или по-малки обли хватки, трудни за задържане), за които едва можеш да се хванеш с пръсти и които трябва да смиърваш[1] с ходила – което напряга глезените – за да има максимално търкане между стъпките и подметките на обувките ти. След тях пък има и слизане от корниз. Движението там е доста коварно – все едно да се спуснеш от маса, на която си седнал, до земята, с отпуснати ръце и длани, хванати за ръба на скалната издатина. Умението да пазиш равновесие се подлага на истинско изпитание, пък и е трудно да погледнеш надолу, за да видиш къде да поставиш ходилата си. А трябва да стъпиш на един тесен гранитен ръб, за да можеш да се пуснеш от корниза и да продължиш нататък.

Вариацията за свободно катерене, която Хигби и Ериксън разработват през 1976 г., се отклонява наляво преди линията от болтове, заобикаля целия този участък от скалата в кръг и се присъединява обратно към стандартния маршрут едно въже по-нагоре. Никога не се бях катерил по нея и бях чувал, че е ненадеждна и мръсна, но изведнъж ми се стори, че един интересен, неизследван участък категория 5.10 би бил много по-приятен от някой несигурен участък категория 5.12с. Вариацията не е никак лесна – трябва да минеш право нагоре през едно дълът улей категория 5.9, след това – през един криволичещ участък категория 5.10b, който води надясно, и накрая – да се спуснеш на 30 метра надолу по въже, оценено на 5.10, за да стигнеш до системата от камини.

Отклоних се от стандартния маршрут в една произволна точка и започнах да си проправям път нагоре в търсене на вариацията от категория 5.10. Но постепенно започнах да се обърквам. Храстите, през които се катерех, ме накараха да се поколебая дали съм на прав път. Нямаше никакви следи от човешко присъствие – нито тебеширени знаци, оставени от предишните катерачи, нито фиксирани клинове, нито дори дупки от вече извадени такива. Започнах да се тревожа, че съвсем съм му изпуснал края. Намирах се буквално по средата на Халф Доум, на 300 метра от земята, имаше вероятност да съм се загубил, и то – на мръсен терен.

Казах си: „По дяволите! Нещата загрубяха. Надявам се да успея да се върна на правилния път“. Чувството, което изпитвах, не бе истинска паника – само ме глождеше безпокойство. Щеше да ми е от полза, ако бях катерил тази вариация преди. Но явно щях да изпълня намеренията, които бях засвидетелствал пред Крис Уайднър – така определено бе доста по-спортно.

 ***

Страхът. Той е първичният елемент в опасните катерачески начинания – както и във всеки приключенски спорт. Дори хората, които никога не са се опитвали да се катерят, разбират това, докато гледат видеозаписи от фрий соло проектите ми. Затова и първият въпрос, който ми задават, обикновено е: „Не те ли е страх…?“. (Няма нужда да довършват изречението – ясно е, че имат предвид „…че ще умреш?“).

Мислил съм много за страха. Според мен разковничето не е в това да се научиш да се катериш, без да изпитваш страх – това е невъзможно – а в това да умееш да се справяш със страха, когато плъзне по нервните ти окончания.

Когато по-късно бе интервюиран от Sender Films, приятелят ми от Долината Ник Мартино заяви: „Хонълд е на различно ниво от всеки друг катерач в света. Изглежда, не изпитва страх – или пък другите нормални човешки емоции. Притежава способността просто да изключва мозъка си и да катери безумно опасни скали – такива, каквито никой друг не е покорявал“.

Благодаря ти, Ник – но това просто не е вярно. Изпитвам страх също толкова, колкото всички останали. Ако отнякъде изникнеше алигатор и се засилеше към мен, за да ме погълне, бих се почувствал доста притеснен. Всъщност двата пъти, когато съм бил най-изплашен през целия си живот, бяха следствие на привидно дребни грешки от моя страна и нямаха нищо общо със фрий соло проектите ми. Ако има нещо, което да съм научил от тях, то това е да не се отпускам прекалено дори по време на спокоен поход в планината.

Още си спомням коледната утрин на 2004 г. Бях на деветнайсет. Баща ми бе починал пет месеца по-рано, затова реших да се изкача пеша до връх Талак до Лейк Тахо – леснодостъпно място, което и двамата много обичахме. Намира се на цели 2968 м над морското равнище, а разстоянието от подножието до върха е 990 м. Бях ходил там десетки пъти, но никога през зимата. Всъщност бяхме разпръснали част от праха на баща ми на върха.

В гардероба му открих чифт стари снегоходки. Никога преди не бях използвал такива приспособления – почти не се бях занимавал със заснежени терени като цяло. Както впоследствие се оказа, не бяха особено подходящи за такъв вид поход – нямаха котки, закачени за мрежата. Но тогава не бях достатъчно запознат, за да го разбера.

Установих още, че снегът е навалял преди около месец, а оттогава времето е било сухо и студено, поради което се беше превърнал в твърда, ледена кора.

Не исках да минавам по по-заобиколната и бавна пътека, по която се катереха повечето хора и която изобилстваше от нанагорнища и нанадолнища, затова се запътих през един от кулоарите. Крачех смело напред, но теренът беше наистина отвратителен, а и имаше ужасна виелица. Вече почти бях достигнал върха на кулоара, когато си казах: „Нещата не отиват на добре“, и се обърнах, за да се върна. Тогава се подхлъзнах.

Спомням си как се носех надолу по хълма. Напълно бях изгубил контрол. Изминах поне няколко десетки метра. Имах време да си помисля: „Боже, ще умра!“.

Спрях, когато се ударих в някакви едри камъни. Изгубих съзнание – дали само за няколко секунди, или за по-дълго, нямам представа. Трябва да съм се ударил с краката напред, след което съм се преметнал и съм паднал по очи. Едната ми ръка беше счупена. Мислех, че съм счупил и крака си, но се оказа, че само съм го навехнал лошо. Бях пробил единия си синус и бях нащърбил няколко от зъбите си. Носех ръкавици, но палците им се бяха откъснали – явно се бях опитал несъзнателно да спра падането с ръце. Откритата ми кожа бе разранена и яркочервена като сурово месо – сякаш някой я беше минал с картофобелачка…

[1] Smearing – техника, която се използва при липсата на надеждни стъпки и разчита на търкането на подметката на еспадрилата със скалата, за да се задържи ходилото на място, „стъпване на триене” – б. пр.

 

Анотация

През последните 40 години едва шепа катерачи са имали смелостта да изкачват рисковани маршрути без въже и осигуряваща екипировка. Половината от тях са мъртви.

Днес Алекс Хонълд пренаписва историята на катеренето с изумителните си изкачвания по най-високите и непристъпни скални стени в САЩ и целия свят. Сам срещу скалата, без въже и осигуровка, без право на грешка. Фрий солото, което Алекс практикува, е най-чистата форма на катерене, но и залогът е убийствено висок: ако паднеш, умираш.

В „Сам на скалата“ Хонълд описва седем от най-впечатляващите си постижения до момента – от Халф Доум в Национален парк „Йосемити“, през Фиц Рой в Патагония, до „Ел Сендеро Луминосо“ в Мексико – и разказва за драматичните обрати, когато животът се крепи на върха на пръстите, за триумфа, съмненията и страха от смъртта. Тези истории смразяват кръвта и подкосяват краката, но най-важното – помагат ни да разберем как, и защо, Алекс прави това, което прави.

Част от всяка глава е написана от ветерана в катеренето Дейвид Робъртс, който добавя собствения си глас към този на Хонълд и проследява шеметната му кариера, включваща множество рекорди за скорост, редица премиерни изкачвания и признания от легендите на спорта. След като през юни 2017 г. осъществи смятаното за невъзможно премиерно фрий соло на 900-метровия гранитен монолит Ел Капитан, Алекс продължава да търси съвършенството на скалата, съвършенство отвъд всякакви граници, поставени и от най-смелите му предшественици.

 За авторите:

Легендата на скалното катерене Алекс Хонълд е роден през 1985 г. в Сакраменто, Калифорния. Става известен с фрий солото си на стената Муунлайт Бътрес в Националния парк „Зайон“. Следват „Носът“ на Ел Капитан, „Стандартният северозападен“ маршрут на Халф Доум, „Астроман“ и „Рострум“ в „Йосемити“, „Ел Сендеро Луминосо“ в Мексико, а през юни 2017 г. идва новината и за феноменалното премиерно фрий соло на Ел Капитан. Алекс е основател на „Фондацията на Хонълд“, която цели да подобри качеството на живот в бедни общности по целия свят. Въпреки славата, която го спохожда, Алекс продължава да живее в минибуса си.

Дейвид Робъртс (р. 1943 г.) е катерач, алпинист и автор на 26 книги, посветени на катеренето и други приключенски спортове, както и на историята и културата на Югозападна Америка. Негови статии са публикувани в National Geographic, National Geographic Adventure и Atlantic Monthly. Живее в Уотъртаун, Масачузетс.

Отзиви:

Постиженията на Алекс Хонълд са изумителни и... вдъхващи истински ужас. Но Хонълд не е нито луд, нито безразсъден. „Сам на скалата“ разкрива пред нас истинския Алекс – един харизматичен и смел катерач, при когото няма пози или преструвки.“

 Джон Кракауер, автор на „В разредения въздух“ и „Сред дивата пустош“

 „Името на Хонълд се откроява най-ярко сред онези екстремни спортисти, които проявяват пред очите на целия свят смелост, граничеща с безумието.“

 Outside

„Алекс е най-великият катерач на нашето поколение.“

Книгата се издава от ВАКОН

 

                                                                                                               Томи Колдуел

 

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах