Тази важна за българите книга Паисий започва в Хилендарския манастир и завършва през 1762 г. в Зографския манастир. За написването й използва много източници сред които: „Деяния церковная и гражданская“ на Цезар Бароний и „Книга историография“ на Мавро Орбини, който е посветил труда си на историята на южнославянските народи. Паисий използва редица български документи, предания и легенди. Освен това като пътуващ монах, събиращ дарения за Хилендарския манастир, той обикаля села и градове и отбелязва многобройни свидетелства за историята на българите.
Ето какво казва самият монах за своя труд: „Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки, но за простите българи просто и написах. Не се стараех според граматиката да нареждам речите и да намествам думите, но да събера заедно тая историйца.”
„История славянобългарска“ е преписвана около 60 пъти, като първият препис е от 1765 г. и е дело на Софроний Врачански. За първи път тя е издадена по оригинала й от Йордан Иванов през 1914 г. Оригиналът на произведението се съхранява в Зографския манастир.
Счита се, че през 1984 г., по време на социализма, Българските разузнавателни служби, подменят с копие черновата и я пренасят в България. Подменената от Държавна сигурност чернова е открита в България в края на 1990-те години. През 1998 г. президентът Петър Стоянов я връща на Зографския манастир.
Ето началните редове на историческото произведение:
„Да се познават случилите се по-рано в тоя свят неща и делата на ония, които са живеели на земята, е не само полезно, но и твърде потребно, любомъдри читателю. Ако навикнеш да прочиташ често тия неща, ще се обогатиш с разум, не ще бъдеш много неизкусен и ще отговаряш на малките деца и простите хора, когато при случай те запитат за станалите по-рано в света деяния от черковната и гражданска история. И не по-малко ще се срамуваш, когато не можеш да отговориш за тях.“