сп. National Geographic - Декември 2019
National Geographic KIDS - Декември 2019

Какво направих във Виена преди Коледа?

25.11.2019 г.

пътепис от Кристина Зоксимова

Наближава Коледа – несъпоставим с никой друг празник. Всяка година броя дните и се вълнувам като децата за изненади, чудеса, подаръци, партита, концерти, нови рецепти или каквото и да е ново нещо, което преди не се е случвало. Нещото, което ще я направи по-пъстра от предишната, по-различна и запомняща се. Защото последното, което ще отива на една Коледа, е простота и скука. И всяка предстояща е единствената, защото никога не е била преди и няма да бъде в бъдеще точно тази.

На този ден тържествува и името ми. Чувствам го специален, сякаш има нещо само за мен в него. Но съм сигурна, че има за всички, просто трябва да отворят сетивата си, за да го усетят. Тази година новата подправка към наближаващата Коледа е нещо, за което съм си помечтавала по малко и за кратко и съм си фантазирала, че би било прекрасно да ми се случи. Когато зазвучат коледните песни отвсякъде, а аз пия чай от диви череши с шоколад, например. Или, облечена с дебел пуловер и обута с вълнени чорапи, правя джинджифилови сладки, а мисълта ми се рее далече. А най-вече, когато всяка година не изпускам новогодишния концерт по националната ни телевизия, изпадайки в захлас. Но пък пропускам коледния базар в градината пред Народния театър от небрежност.

Всеки път, когато си пиша с любимата приятелка, която живее там, в Австрия, от две десетилетия и се пренасям мислено при нея. Да пътувам по Коледа до Виена! Мечтите се сбъдват. И въобще не е вярно, че като се сбъднат ти става пусто и вече нямаш мечти, не. Не можеш въздух да си вземеш от сбъднатата мечта. Не можеш да я смелиш толкова бързо, докато ти се случва, а я осъзнаваш дълго и бавно след това.

Избрахме дати и за да не е само ей така да пием глювайн (Glühwein) – „пламтящо вино“, лайтмотив на нашето пътуване по женски беше посещение на операта във Виена. Проверихме какво предлага програмата точно тогава и попаднахме на балет с името „Силвия“. На първо четене озадачава и някак не те изпълва с големи очаквания, но всъщност е един от най-старите балетни спектакли, поставян някога на сцена и се отличава със своята зрелищност и пищност. Голям късмет извадихме да случим именно на него.

Та всичко се завъртя около балета и цялата организация започна да се оформя около тази ос. Както скулпторът трябва да реши какво да прави с глината в ръцете си. Когато изгради арматурата на произведението, което е в главата му, после става лесно – добавяш, оформяш, изрязваш, заглаждаш, ваеш около основата. И то някак се получава, сякаш от само себе си. Когато имаш визия и цел, имаш всичко. После невидими сили те тикат към осъществяването й.

Дълго търсихме апартамент, изборът е голям. Искаш всичко, а трябва да се спреш на едно. Открихме нашето място.Luxury City Apartment with Belvedere Castle view. Прекрасен изглеждаше на снимките, точно срещу двореца Белведере. Снимките обаче не са могли да обхванат това величие, което виждаш на място. Огромен, с високи тавани и обзавеждане в еклектична комбинация от аристократично ретро и модерен стил. Отделна стая – гардероб, за каквато мечтае всяка жена. Баня като за кралици. Леглата – като на принцесата с граховото зърно – високи, широки и пухкави. Това, което беше важно за нас – да е чисто, уютно и на комуникативно място, се получи. Старинният лукс беше бонус. Имаше всички условия да се чувстваме като у дома си. Пълно домакинско оборудване и основни продукти от първа необходимост – кафе, плодове и просеко в хладилника. Какво повече да иска човек?

Сменяш за няколко дни собственото си жилище и личния комфорт у дома с ново и виждаш, че и на друго място може да е много, много уютно. После си викаш – абе, защо пробвах, сега не ми се тръгва. Истината обаче е, че никога не си напълно у дома и краткият престой прави нещата да изглеждат по-идеалистични, отколкото всъщност са.

Пътувахме с австрийските авиолинии. След пристигането ни на летището имахме предварително поръчано такси от AirportDriver, което да ни закара до квартирата. Шофьорът любезно ни посрещна с табелка с името ми, помогна за куфарите, знаеше адреса и само се усмихвахме взаимно, без много приказки. Удобно е, бързо е. След ранен полет, човек е леко кисел, леко гладен, леко уморен, а аз – и леко стресирана от полета. Хубаво е да не започва тепърва някаква сага с придвижването, а лесно, бързо и топло да се транспортираш до където си се запътил. Така и стана. Сезонът не е за пренебрегване. Студено си е във Виена през този сезон.

Хостесата ни чакаше в апартамента – беше мила и любезна. Набързо ни обясни някои основни неща с транспорта, показа ни множество брошури и книги за Виена, от които можем да се ориентираме предостатъчно. Стига да има желаещи за толкова четиво. Не знам дали е свързано с факта, че съм жена, а ние жените сме прословути с липсата на ориентация, но като видя карта, я гледам с интерес, подобен на индианец пишеща машина. Всеки път. Искам да ми проговори, да я разбера, но тя мълчи. Някак не сме много на ти с картите. Добре че винаги има някой друг, който е по-добър от мен в това отношение. Затова не смятам, че някога ще тръгна да пътувам сама, както правят много хора. Имам нужда от другарче/та. Мога да съм полезна с много други неща, но не и с ориентация и навигация. Разбира се понякога имам проблясъци и GPS-ът ми проработва, но не може да се разчита на това – я се появи, я не. Моите приятели знаят, че съм се губила и в София. Неведнъж. Решението е такси или обади се на приятел.

Точно на улицата пред нас минаваше трамвай „D“, който след 4 спирки ни извозва до центъра на града или по-точно до операта. До нашата ос, около която се върти всичко. Три пълни дни с Коледа на корем. Коледа накъдето и да се обърнеш. Коледа във въздуха, Коледа в душата, в кръвта, в погледа. Вместо зеници, в очите на всички се виждат снежинки, камбанки и бляскави елхички.

Разходката ни започна по главната артерия, улица Кертнер щрасе (Kärntner straße) – местния булевард „Витоша“. С известни разлики естествено, но това е улицата с магазините, кафенетата и многото хора. И не на последно място улицата, на която се намира прочутата катедрала „Свети Стефан“ (Stephansdom).Всички са облечени топло, аз също, но този вятър – ах, този вятър влиза от всяка пролука на дрехите ми и се опитва да ме смущава. Разсейва ме и ме кара да го мисля постоянно, а не съм дошла да се занимавам с него. Бързо разрешение на проблема се намери с влизане в първия магазин и купуване на най-дебелия пуловер в него. Всъщност може би този леден вихър е някакъв крайдунавски рекламен трик.

Качихме се на покрива на универсален магазин тип мол с прозрачен асансьор в Sky café barrestaurant, привлечени от надписа, че е с най-добрата гледка в града. Поляхме с чай и подкрепихме с кроасани, сирена и колбаси началото на нашето пребиваване – изискано и със стил. Тук стилното ти се получава лесно. Трудно е да си простак във Виена, въпреки че ако се постарае човек, сигурно и това ще постигне. Вероятно с много усилия. Ето как идва на място добре познатият израз „битието определя съзнанието”. Нищо ново няма да измислим, то е ясно. Само ще си припомняме добре измисленото старо.

Започна нашата разходка из виенските коледни базари или както е поновому и по европейски – зимни пазари. Дървените къщички, като малки сгушени селца, пълни с цветове и аромати, привличат като магия всички, които преминават покрай тях. Сергиите са обсипани с играчки за елха и толкова много разноцветни отблясъци. На един от най-големите коледните базари – този пред сградата на кметството, видяхме къщичка с български продукти, направени от розово масло. Веднага гордо вдигнахме глави. На всеки пазар си купувахме по нещо. Най-вече не минавахме без глювайн. Наливат ти го в керамична коледна чаша, която след това можеш да задържиш за спомен, а можеш и да върнеш на коя да е къщичка, която продава от опияняващото греяно вино с плодове, подправки и още нещо. Опитахме също плодове, потопени в шоколад и забодени на шиш, карамелизирани ядки, наденички – всички видове, като ги избирахме по симпатия. Като не знаеш кои са най-хубави, решението е да опиташ всичките. Дали успяхме, не знам, но все на вкусни попадахме. С горчица и пържени картофи.

Тук е мястото да кажа за находката – горчица със смокини, която опитахме някъде и която остана като фикс идея в главата ми. Фиксирах я по-късно в магазин за хранителни стоки тази същата, с особен по-различен цвят от другите и я купих на мига. Пожелах да си занеса в България, но бурканчето надвишаваше позволената на летището норма за милилитри в ръчен багаж. Знаех това предварително, но реших да рискувам. К`во пък толкова – горчица. Какво, какво, ами провериха ме и за наркотици на границата, но пък бяха толкова любезни полицаите, че чак ми се прииска повече да ме проверяват. Невиждани сладури. Извиниха ми се сто пъти. А аз се изчервих, сякаш съм погълнала цялата горчица наведнъж.

 

Центърът на Виена е компактен, може да се обиколи пеша и да разгледаш най-важните архитектурни забележителности за ден. Сградите в австрийската столица вдъхват респект и от тях лъха достойнство. От всеки ъгъл сякаш наднича австроунгарската икона Сиси. Густав Климт е изрисувал със своята „Целувка“ целия град, а музиката на Моцарт звучи като нестихващ звуков фон. Не трябва, а и не може да се пропуснат бонбоните с лика на Амадеус (накратко – топките на Моцарт). С марципан, шоколад и шамфъстък ведно. Блаженство.

Много специално място, където можеш да хапнеш или изпиеш чаша кафе, е Palmenhaus. Едно от най-популярните заведения във Виена, намиращо се в дворцовите градини на Хофбург. Оранжерия, подобна на тропическо бижу, пълна с различни видове и големина палми. Палми до тавана, а таванът е високо, високо. За мен високите тавани са признак на най-висш аристократизъм в архитектурата. Когато кажа висок таван, все едно казвам висок мъж. Еднаква рядкост. Посещението в това силно привлекателно за туристите място без резервация е почти невъзможно. Особено, ако сте повече от двама човека. Каквото и да решиш да консумираш, обстановката прави преживяването изключително.

Веднага след като излезеш от стъкленото, огромно и пълно с палми заведение, пред погледа се открива къщата, където живеят пеперудите Schmetterlinghaus. Не е предварително планирано, а случайно видяно, което го прави още по-магично. Влизайки, потъваш в оазис с тропически климат посред зима. Ромолене на поточета и екзотична растителност кара окото ти да се диви на ударната доза красота и нежност. Докато наблюдаваш стотиците летящи пеперуди около теб, изпитваш противоречиви чувства – на възхищение към колорита на природата и леко притеснение дали няма да ти кацне на главата или носа. Влажно и топло е, на пеперудите явно им харесва. Не е претъпкано, успявам да мерна лицата на няколко души, които са изпаднали в тих екстаз. Може би и аз. Пеперудите, както повечето красавици, са суетни. Разбрах го, защото летяха буквално пред фотоапаратите, докато не им направиш най-ефектната снимка. Чувствах се като Алиса в страната на чудесата. Освен пеперудите, в съзнанието и фотоалбума ми се запечатват най-фините и елегантни орхидеи, които съм виждала някога.

Разходките продължават. Уеб приложението за извървени километри в мобилните ни телефони бият рекорди по брой изминати крачки за ден. Все пак преди вечеря се прибираме за лека почивка. Вечерята ни е с предварителна резервация отново, защото няма шанс да седнеш на случаен принцип в някой от най-посещаваната верига ресторанти Plachuttas, където храната те кара да плачеш от удоволствие. Известен е със своя най-добър виенски шницел в целия град, но това с превъзходната степен винаги е въпрос на личен вкус. На масата те чака брошура с рецептата за приготвянето му. В 12 стъпки е описана тайната. Смятам, че основното, което трябва да знае човек за него е, че се приготвя от телешко месо и вместо да чукаш настървено телешкия стек, надявайки се, че от него ще излезе виенски шницел, просто хвани самолета до Виена, за да го опиташ. Поне веднъж си струва да си го позволиш. Легендата за произхода на шницела гласи, че чешкият благородник граф маршал Йозеф Радецки през 1857 г. донася в имперската столица рецептата от Северна Италия, където телешкият стек се приготвя и до днес, но по малко по-различен начин и носи друго име. Харесвам виенския шницел, опитахме и много други неща от менюто, но в това заведение не трябва да се пропусне в никакъв случай и телешкото варено.

И ето, че дойде заветната вечер с балета, който щяхме да гледаме в едно от най-значимите музикални средища в Европа Wiener Staatsoper. Студено е, зима е, ние сме с рокли и на токчета, а пиаца за таксита има на улицата пред входа ни. Ах, колко всичко е перфектно! И толкова бързо стигнахме, това е добре, защото така нетърпеливо се вълнувахме.

Мислех, че ще ми е чуждо и смущаващо по някакъв начин в тази опера, в която влизам за първи път. Но нищо подобно не почувствах. Сякаш цял живот все там съм ходила, толкова на място си застана всичко. Може би човек като поизтърка килимите по концертните зали, театри, кина, изложби и пр., натрупва някакъв културен опит, който му дава нужния кураж да не притреперва от смущение на подобни места.

Балетът „Силвия“ е в три действия, т.е. имаше два антракта, като първият беше по-дълъг и успяхме да се насладим на удоволствията, които само един антракт може да предложи. А именно, пиейки пенливо вино, да разгледаш хората отблизо – тоалетите, бижутата, прическите, да усетиш новите тенденции в парфюмите, да размениш учтиви погледи с непознати. Всичко си беше по протокол, точно както е редно да бъде, с минимални изключения. Но както знаем изключенията са, за да потвърдят правилото. На опера се ходи с най-елегантните дрехи, които имаш в гардероба. Точка. Сюжетът на балета от Лео Делиб е класически, но много пъстър и експанзивен, една феерия, препоръчвам го горещо. Кой когато може, да отиде и да го гледа. Играе се от 1876 г., предполагам ще се играе и следващите няколко века, така че има време за всичко.

Много исках да видя как се държи публиката по време на аплодисментите. Чувала съм как българските артисти се сърдят на кратките и не обичат публиката да става права, като че ли бърза да си тръгне. Откакто знам това, аплодирам седнала. Тук всички се възхищаваха бурно от местата си. Това продължи дълго, никой не бързаше да си върви. Кой знае от кои краища на света са дошли и те, като нас, как да бързаш? За къде да бързаш. Кога пак ще дойдеш?

Е, в един момент така или иначе си тръгваш. Защото всичко си има край, дори и аплодисментите. Точно пред входа на операта се изкачваха елегантно едно след друго таксита, таксита, таксита… десетки таксита. Качихме се на нашето и полетяхме към дома със замечтани в далечината на нощна Виена погледи. Като на филм. И ти си главният герой. Господи, колко е хубаво!

 

За последния ни ден оставихме да разгледаме това, което ни беше най-близко – дворецът Белведере (Schloss Belvedere). Превърнат в картинна галерия, огромен и красив, още на входа те посрещат подпиращи колоните статуи, каквито има на някои места в уличките на стара София. Още от малка, когато ме водеха на детска градина, минавах всеки ден покрай една такава сграда и сега отново изпитах онова детско чувство на жал към тези хора, които никъде не могат да мръднат, защото трябва да държат сградата с телата си, иначе ще падне. Така и с Белведере. Яки мъжки фигури го държат да не падне.

Много картини видяхме, не всички разбрахме, но не е важно да разбираш всичко в изкуството. А и в живота. Излизайки от там, вече си един издигнат духовно човек. Голямото богатство се трупа там, където никой не може да го вземе. То не се купува, нито продава. Който го има, винаги си личи. Твоето вътрешно съкровище, което се състои от всичко, което си преживял и осъзнал.

Разбира се, не минахме без кафенце в луксозната сладкарница на двореца и без ябълков щрудел не минахме също. Опашката, на която чакахме, ми напомни на една виенска сладкарница в София, пред която, когато я отвориха преди много години, също се виеше опашка. Там ме водеха по-големите от мен роднини, а аз още дете си поръчвах все едно и също вкусно нещо от менюто с име „Стълба към небето“.

Не мога да не спомена една друга находка – сладка и уютна кръчма, в която се вмъкнахме съвсем случайно, за да се стоплим. Толкова е малка, че прилича на стая. Странното е, че това нито активира клаустрофобия, нито порив да си тръгнеш, напротив. Седи ти се и се размазваш от уют. Унгарска кръчма, създадена през 1957 г. от семейството Илона и Майкъл с типичната унгарска кухня и атмосфера. Казва се Ilona Stüberl и се намира на романтична тиха уличка с името Bräunerstraße 2, съвсем в центъра. Поръчах си гулаш. Обожавам супи и тази гъста и питателна ми хареса особено много. Пихме домашно вино, беше толкова тясно, топло и мило.

За довиждане ни почерпиха Schnaps (ракия). За да не се обидят, я обърнахме на екс в гърлата. На прибиране към дома можеше да хвърля пуловера, защото открих рецептата против виенския студ. Най-накрая.

Разбира се, има още много Виена за разглеждане и усещане. Но това показва само едно – ще се идва пак и за повече. В друг сезон може да се отиде до увеселителния Пратер, на разходка по Дунава, Шьонбрун (Schloss Schönbrunn) и изобщо всички дворци са много красиви през пролетта и лятото, когато градините им са обсипани с цветя. В Коледна Виена смятам, че сътворихме чудото. Запалихме празничното пламъче в сърцата си и се връщаме да го предадем на всички, които не дойдоха с нас. И на вас също. И на вас.

С обич.

 

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах