сп. National Geographic - Октомври 2019
National Geographic KIDS - Октомври 2019

Багрите на Каталуния

22.7.2019 г.

от Петя Йончева

Наричат месеца преди рождения ти ден „Сатурнова дупка“ и сигурно има нещо такова, защото се чувствам като „нещо, което котката е домъкнала отнякъде, сдъвкала и изплюла“, ако мога да цитирам Стайнбек. Три дни преди рождения ми ден вече лудите са ме хванали и не ме свърта. Говорим си по телефона с приятелката ми, с която по странно стечение на обстоятелствата сме родени в един и същи ден, и обмисляме къде да избягаме за малко.
- Пловдив?
- Не.
- Банско?
- Не обичам планини. Барселона?
- Бях там скоро – отвръща неубедено тя – Ама... абе я взимай билети!
Така, ден след като и двете сме навършили 51, в което само „и“-то ме дразни мен лично, отивам на работа с раничка на гръбче, в която съм сложила три потника, къси панталони и фотоапарат. Офисът ми е на две спирки от летището. Петък е, чудесен завършек на седмицата с дълъг, освежаващ уикенд – най-доброто лекарство против депресия.
Била съм на много места в Испания, но не и в Барселона. Нямам конкретни очаквания, тъй като половината от познатите ми казват, че много ще ми хареса, а другата половина – че изобщо няма. Нека видим.

Слизайки от самолета, сякаш попадаме в пещ. Макар че е почти полунощ, жегата там се отличава с нещо лепкаво, което пропива през порите ти и стига право до сърцето. Какво да се прави като сме юлски бебета. Квартирата ни е встрани от туристическия център, но на много комуникативно място, с приятни жилищни кооперации и уютни улички, изпъстрени с ресторантчета и кафенета, оживени до късно през нощта. Запознаваме се с Торес – кучето на хазаина, и му даваме да вземе сирене от ръцете ни по съвет на Майк, за да се сприятелим. Това явно работи – не му чуваме гласа до края на престоя ни. Майк и жена му изглежда не пият кафе, тъй като нямат никакъв уред за приготвянето му, така че сутринта, след дълги часове трескаво въртене от горната страна на чаршафите и пиене на литри вода, отивам до близкото кафене за едно двойно, та да се съвзема. Съдържателят е китаец, който не знае и дума английски, и след като се убеждавам, че double не му говори нищо, поисквам просто dos, пресипвам си ги в едната чаша, и се просвам на маса отвън, за да се насладя на рядкото усещане за хлад в 8 сутринта. Към 9 вече сме на път към Hospital de Sant Pau, проектирана от архитекта Lluis Domenech I Montaner. Комплексът е малко известно място, което определено е незаслужено предвид уникалната му архитектура. Мисля, че почитта към Гауди в града оставя малко място за останалите архитекти, допринесли за неповторимия му облик. Парите за ансамбъла на болницата завещава каталунецът банкер Пау Гил, живял в Париж. От замислените първоначално 48 сгради само 27 са действително построени и всички са свързани с подземни тунели. През 1930 година, когато е завършен, обектът става най-мащабният модернистичен комплекс в света по това време. През 1997 г. е добавен към списъка на UNESCO за световно културно наследство, като до 2009 година е действаща болница, а днес в него се помещават различни институции, свързани с науката и образованието.
Като град в града, сградите с характерните цветни керамични плочки на куполите се извисяват над Барселона с умопомрачаващо великолепие. Има улички, църква, фонтани, зелени площи – всичко, нужно за лечение не само на тялото, но и на душата. Интериорът, казват, бил незабравим, но тези три дни сме решили да посветим само на външната страна на града. Няма начин да опознаеш мегаполис като Барселона за толкова кратко време. Пак ще се идва.
Когато бях на 19, излезе албумът на The Alan Parsons Project - “Gaudi”, най-известното парче от който беше “La Sagrada Familia”. Въртях го по цял ден, не можех да му се наситя. Е, за мен Барселона завинаги ще остане свързана с юношеските ми мечти на 19.
По пътя към най-известното творение на Гауди минаваме по приятна улица с дървета от двете страни и свеж полъх, идващ отнякъде. Кривваме непрекъснато в някакви магазини с надписи “Rebajas”, или “Rebaixes” на каталунски. Това беше първото, което ми направи впечатление още на летището – навсякъде указателните табели най-напред са на каталунски, после на английски, и накрая – на испански. От втория магазин излизаме с 5 нови рокли – 2 за мен, 3 – за приятелката ми. Всъщност, излизаме преоблечени вече – дрехите, с които сме тръгнали сутринта, са прибрани чинно в чантите, и всяка от нас се е пременила в по-любимата от новите си покупки. Това впоследствие ще ни стане навик, така че си отбелязвам за следващ път да тръгна само с раничка с фотоапарата, а що се отнася до дрехите – само с тези на гърба ми. Трите ми потника останаха необличани – прилежно сгънати, както ги бях приготвила. На излизане от магазина се шегувам с продавачката, че още не сме стигнали до Sagrada Familia, но вече сме си купили няколко рокли, но тя съвсем не мисли като турист, така че ме гледа неразбиращо и се усмихва само от учтивост.
Sagrada-та е цялата в кранове – то се знае. Не е ясно кога ще бъде завършена, пък и, честно казано, хич да не се бяха опитвали да я довършват. Убиват всичко детско в мен! Няма такъв кич – частите отстрани, достроявани след смъртта на Гауди, развалят цялата извратена естетика на неговия гений. Би се обърнал в гроба, ако можеше да види. След като плановете му са унищожени по време на Испанската гражданска война през 1936 г., не знам на какъв принцип решават, че той си го е представял така, но мен лично много ме съмнява. Иначе неговата си част странно ме привлича – като пясъчен замък, който някое дете на плажа прави, загребвайки с пръсти от пясъка до вълните. Уникално виждане, уникална творба. Снимам, стараейки се да отрежа от кадъра новите странични елементи. Обикалям от всички страни. Навсякъде възкликвам „О, ужас!“ и бързам да се махна. Е, отделям малко време да поснимам хаоса наоколо – негри с чадъри, подпряни на земята и накичени с обеци, китайки, стъпили на каменен постамент пред фасадата, правещи си селфита, туристически двуетажни автобуси “Hop-On Hop-Off”, българска реч, жега, лудница, ужас...
Тръгваме към Gracia също квартал извън туристическите справочници. Вече е 2 следобяд, така че хлътваме в първото ресторантче с климатик и се размазваме. Бира след бира, наваксваме водата в телата си, изпарила се в жегата през изминалите няколко часа.
Следват задължителните културни точки – Casa MilaLa Pedrera и Casa Batlloи двете на Гауди. Добре че си ги е довършил сам. Първата не ме впечатлява особено, но втората е много интересна и цветна. Особено със залепената до нея Casa Amatller – къщата, купена от каталунеца – наследник на семеен бизнес за производство на шоколад Antoni Amatller. Младият бизнесмен пътува много из Европа и е пионер във въвеждането на рекламни техники за промотиране на шоколада си – използва услугите на художници като Alfons Mucha за дизайна на опаковките. С натрупания капитал купува къщата на булевард Passeig de Gracia, по това време любимо място за живеене на новите буржоа, и наема архитекта Josep Puig I Gadafalch, който с помощта на над 50 занаятчии успява да преобрази интериора и екстериора на старата сграда, придавайки й усещане за северно фламандско изкуство, комбинирано с модернизъм. Малко по-късно индустриалецът Josep Batllo, собственик на съседната къща, се обръща към Гауди, който по това време е на 52 години и е във върховата си форма и слава, да реконструира имота му, предлагайки да се събори цялата сграда и да се изгради наново. Гауди го убеждава, че е по-разумно да се използват основите и само да бъде достроена по височина и да бъде подменена фасадата. Така се ражда Casa Batllo, с причудливите си форми и вълнообразни прозорци, които задълго ме приковават да ги гледам в захлас. Отпред стои хубав млад испанец с табела в ръката “ASK ME”. Виждам, че доста жени го питат разни неща. Чудя се дали и аз да не се наредя, но се отказвам – конкуренцията е голяма.
На площад Каталуния хората плащат, за да ги кацат и цвъкат гълъби. Ето това не го разбрах – каква точно е тръпката? Навсякъде са наклякали хора, застанали като препарирани и изпаднали в екстаз, че по ръцете и гърбовете им кацат птици. Други в това време ги снимат, разбира се. То поне да бяха соколи или орли, ама гълъби?
От площада към морето започва известната улица La Rambla. От двете й страни са поставени раздвижени пейки, където са насядали хора, наблюдаващи пъстрото множество, изтичащо пред очите им. Като казвам пейки – за първи път в Барселона виждам единични – като фотьойли. Така, ако си сам, можеш да разчиташ, че никой няма да седне до теб и да ти досажда. Като типът, който за едната минута, в която приятелката ми стана, за да си налее вода, успя да се настани до мен. Казах му, че е заето, но той размаха ръце – къде е другият човек тоест, и набързо се намести. Слава богу, стана веднага, щом тя се върна.
На La Rambla се намира и Музеят на еротиката, от чийто балкон красавица в ролята на Мерилин Монро по цял ден маха приканващо и изпраща въздушни целувки на минувачите долу. Облечена е в бяла ефирна рокля, която се вее фриволно от вентилатор, поставен някъде зад нея.
По-надолу всякакви палячовци и чудовища, гримирани страхотно, така че да изглеждат като бронзови статуи, стряскат туристите като се размърдват неочаквано. В дъното на улицата, преди морето, се издига висока статуя на Колумб. На нея вече нямам сили и се строполявам на перваза, молейки се на слънцето да залезе. След малко то така и прави, докато седим до водата на пристанището със събути обувки. Някакъв музикант в едно от круизните корабчета, готвещо се да отплава, свири Hotel California на Eagles, но дори и evergreen като този действа изнервящо на приятелката ми – пречел й да слуша шума на морето. Истината е, че и двете сме изцедени от 16-те километра, които сме изминали пеша при 31 градуса, усещащи се като 37. Долазваме някак до първата спирка на метрото и се връщаме в нашия квартал за вечеря. Лисва внезапен кратък дъжд, но само прави въздуха още по-влажно лепкав.

Китаецът от първата сутрин явно почива в неделя. Така откривам на съседната пряка друг китаец, почти идентичен на първия, и също толкова незнаещ английски. Вече имам опит, така че директно си искам 2 кафета. Три от четирите маси отвън са заети, заемам последната и наблюдавам през слънчевите очила необезпокоявана местните. Единият пие бира, като на масата пред себе си вече е складирал две празни бутилки. Другият е с бохемско излъчване, пуши пура и пие кафе, плюс нещо тъмно кехлибарено в стъклена чаша със столче – може би червен ром или бърбан. Поисква сметката, но с нея му носят още едно питие. Третият е явно единственият трезвеник в квартала и пие само кафе, опънал под масата дългите си бели крака, подаващи се от карирани къси панталони, и съсредоточено решава някаква кръстословица. За 8 сутринта неговата нагласа за започване на деня ми се вижда най-логична, но това си е само мое мнение. Чудя се от колко часа са се започнали.
Днес приятелката ми ме повежда към Barri Gotic – бил „наш тип“ квартал. Пътьом минаваме покрай Триумфалната арка, откъдето започва широка алея, огласяна от крясъците на папагали, водеща към парка Ciutadella, но него го планираме за следващия ден. В тревните площи отстрани негрите опъват разноцветни одеяла, на които разполагат стоката си. Под арката, на сянка, свири младо момиче. Слънцето пече вече доста силно, макар че е още едва 10.
Отбиваме се да видим сградата на Двореца на каталунската музика, за който тя ми разказваше, че първоначално като го построили се оказало, че заради многото стъкла и мозайки по стените й акустиката била ужасна. Не разбрах какво са направили после. Иначе сградата отвън, от която се виждат само две фасади, е обрамчена от редици колони, покрити с бляскави плочки, но истинският шедьовър е залата вътре. Видях я само на снимки, но е невъобразима. И тя е дело на Lluis Domenech I Montanerавторът на болничния комплекс, и тя е включена в списъка на UNESCO.
La Sagrada Familia може да е най-популярната катедрала в града, но не е основната. Старата (Catedral de Barcelona) се намира в Готическия квартал, посветена е на света Еуалия и датира от XIV век. Този ден туристи не се допускат, но отпред цари истинско оживление. Някакъв оркестър свири и групи от хора, хванати за ръце в кръг, танцуват странен за мен танц, който от време на време се забързва и танцьорите започват да подскачат в тон. В центъра на всеки кръг са си оставили багажа да не им пречи. По площада пред катедралата виждам поне 5-6 такива кръга с различен брой участници.
В страничната уличка две баби циганки си говорят толкова оживено, че дълго ги обикалям и наблюдавам. Ясно е, че са просякини, но в момента очевидно не са на работа и са естествени. Забавно е да ги гледаш как се вълнуват, жестикулират, навеждат се една към друга, за да подчертаят казаното, и въртят глави, покрити със забрадки.
От другата страна попадам на весела сценка. Трима музиканти са домъкнали дори пиано и свирят в група, но в този момент двама полицаи на мотор спират до тях и им искат най-вероятно разрешителното за тази дейност. Пианистът започва да рови и да вади някакви документи, докато другите отегчено са се подпрели на инструментите си и чакат проблемът да се реши. Губят пари.
Barri Gotic наистина ме очарова. Тесни улички, магазинчета, кафенета, след малко вече сме се изгубили и просто се шляем, завивайки накъдето гледката ни примами повече.
Когато огладняваме обаче пускам GPS-а, за да ни отведе до Placa Reial. Там при миналото си идване приятелката ми е забелязала много интересно заведение. Казва се Ocaña, както установяваме. Видът му е много народен, всяка маса е в различен цвят – синя, червена, зелена, жълта, и това му придава много жизнерадостна атмосфера. Още повече, че е под широк свод, където слънце не припарва, и е относително прохладно.
Поръчваме си гаспачо с водка – нещо като Bloody Mary каталунски стил, и някакви ястия, кое от кое по-странно. Например моркови, панирани в кафе, поднесени с цитрусов сос. Уникално вкусно! Никога не би ми хрумнало да панирам морков в кафе. Повтаряме гаспачото, като изрично питам сервитьора има ли наистина водка вътре с надеждата, че ще отиде и ще каже на бармана „Абе я им сложи малко повече водка на тия, сигурно са рускини и не я усещат.“ Напразно. И второто е леко и освежаващо. Говорим си глупости и се заливаме от смях. Толкова е хубаво да ръсиш простотии и никой да не те разбира!
После отново се изгубваме в уличките и на една такава си купуваме по още една рокля. Мисля, че е ясно, че сутришните дрехи отиват в чантите и сме отново пременени. Големи кифли!
Накрая минаваме по уникална тясна уличка с множество керамични пана с картини по стените на кооперациите. Малко мирише на урина, но иначе е страшно живописна.

Кафето на първия китаец май беше по-добро. Докато го пия, обмислям какво да правим с багажа си през деня, тъй като самолетът ни е късно вечерта, а идеята да ходя цял ден с раницата на гърба, натежала с три допълнителни рокли и тежък албум с красотите на модернизма на Барселона, ме уморява дори само като си го помисля. Тъкмо се прибирам и виждам Майк с Торес да се приближават. Споделям си болката и той откликва веднага – можело да си ги оставим и да си ги вземем вечерта. Идва ми да го разцелувам. Дава ни и чадър – щяло да вали. Не ми се вярва, но го взимаме. И слава богу, така се и оказа.
Размахвайки празните си ръце, подскачам леко по улиците. Приятелката ми го отнася, защото нейната чанта е дамска и е приютила и моето портмоне, телефон, цигари и други дреболии. Час по час й искам цигара, и започва да рови и да ме благославя. Паркът Ciutadella е много приятен – с красив фонтан с дракони, от чиито уста се лее водата, езерце с патки и самотни лодки, дървен мамут за снимки, много зеленина и хлад.
После минаваме покрай плажа и влизаме в бившия рибарски квартал La Barceloneta – нещо като El Cabañal на Барселона, но не толкова пъстър. На централния площад сядаме да хапнем тристепенно обедно меню, тъй като тъкмо е заваляло, а и се сещаме, че още не сме опитали paella. Срамота! Порциите са толкова големи, че дори лакомии като нас не се справят.
Подкрепени, завъртаме покрай брега и яхтеното пристанище, където гъмжи от постлани на земята чаршафи с всякаква стока. Най-големият хит тази година явно са маратонки, на едната от които пише Dolce, а на другата Gabbana. Срещам ги във всякакви цветове. Нямам място в раницата. Едвам я закопчах.
Покрай La Cara de Barcelona влизаме отново в Готическия квартал, но го пресичаме напряко, за да минем през La Rambla и да видим най-накрая пазара Mercado de la Boqueria. Отново вали, при това доста неприятно, така че един покрит пазар добре ще ни се отрази. Лошото е, че и другите мислят така, и е доста пренаселено. Но аз обожавам пазари – цветовете им, мириса, глъчката, атмосферата, така че с истинско удоволствие обикалям щандовете и пълня очите си с багри.
Помахвам за довиждане на Мерлин Монро на балкона и се насочваме към метрото. Краткото ни бягство е към своя край. Поне успяхме да прогоним депресията от рождения ден и можем да се върнем малко по-усмихнати към реалния живот.
Оказва се, че една друга приятелка искала да й купя някакъв ключодържател, представляващ гущер, съставен от разноцветни плочки. Бил явно символ на някой град, не било ли точно на Барселона? Ами ето – ще трябва да се върна и да й купя, това е. Питах веднага приятелката ми кога ще ходим. Този уикенд обаче била заета.
 

 

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах