сп. National Geographic - Октомври 2019
National Geographic KIDS - Октомври 2019

По пътя на древногръцките легенди и митове – Сицилия - част II

4.6.2019 г.

пътепис от Петя Йончева

Модика е много стръмен град – разположен на два хълма, улиците му криволичат, следвайки хоризонталите, така че тръгвайки нанякъде не знаеш къде точно ще излезеш. С помощта на Google Maps стигаме до San Giorgio – това е онази катедрала с многото стъпала, която ще видите, ако напишете „Модика“ винтернет. Удивителна е! Отвътре е красива, макар и не точно „докосваща“, поне за мен. Зачитам се в табелата с историята й, където споменават как Реноар, седнал на отсрещния хълм, се бил възхитил и казал, че това е удивително човешко творение. Точно това изречение ни кара да се изкатерим по отсрещния хълм, от другата страна на Via Corso Umberto, и това се оказва страхотно попадение. В късния следобед цялата страна откъм катедралата е окъпана от златиста светлина и колкото по-нагоре се изкачваш, толкова повече възклицания на възторг се чуват. Правим кадър след кадър, неспособни да се спрем. На върха сядаме на пейки, поставени за тази цел. Вероятно Реноар е седял някъде тук. Едва ли не очаквам да видя надпис „Тук седя Реноар през еди коя си година“.
Слизаме към другото Дуомо – San Pietro. Нашият Пиетро ни беше казал по пътя, че Модика има две главни катедрали. Спираме в магазин за шоколади. Замайвам се – две стени са покрити от горе до долу с пакетчета, всеки – с различен вкус. След дълго маене взимаме един с Марсала и един – с трева, разбира се. Този с Марсалата е унищожен само докато пресечем до катедралата отсреща. А в нея попадаме отново на сватба. Този път булката не се е уплашила, очевидно, и вече се бракосъчетава, застанала на колене до бъдещия си съпруг в дъното, пред олтара. Отчето говори напевно, а цялата обстановка е толкова тържествена, че почти ми се приженва отново. Ама само почти. Изчакваме отвън младоженците да излязат и се възползваме от суматохата да снимаме булката. После минавам по белия килим вътре, докато служителите разтребват наоколо.
От малкото, което виждам по пътя към ресторанта, разбирам, че Модика много ще ми хареса. Изключително фин и елегантен град. Ресторантът, препоръчан ни от Пиетро, е наистина отличен. Единият сервитьор е специалист по вината, а другият – по храната. В детайли ни се обяснява какво ядем и пием. Дори на какъв склон е лозето с гроздето и колко време е седяло виното в бъчва. Храната е кулинарен шедьовър, но това не е по моята част – приятелката ми би могла да каже повече. Знам само, че салатата ми изглеждаше като набрани от полето цветя (не се шегувам, видях жълти и розови цветчета сред нея), но пасваше превъзходно на телешкото с коричка от ядки. Сервитьорът ми зададе гатанка да позная какво има в нея. Добре че накрая не ме попита дали съм разбрала.

Следващият ден е за лежерни разходки из стария град. „Лежерни“ може би не е най-точната дума предвид мускулното напрежение в бедрата и прасците, което това шляене предизвиква. Водим се по една табела pizzo Belvedere и откриваме тераса със спиращ дъха изглед към целия град. Толкова нависоко сме, че ми се завива свят. Наблизо има шоколатерия и си поръчваме от прословутия горещ  шоколад. Ами просто няма такъв! Пак оттам взимаме някаква бутилчица шоколадов ликьор с Peperoncino, което унищожаваме веднага. А малко по-късно, когато откриваме в магазина и Марсала – този път литрова бутилка, нещата рязко се подобряват. Докато вървим към апартамента, за да оставим шишето, се стараем дружно да намалим съдържанието му, та да не ни тежи. Туристическо влакче ни задминава на два пъти, при което група ученици ни махат и крещят възторжено при всяка среща. Ние отговаряме още по-възторжено, особено втория път, когато бутилката е поолекнала. Дори двойката сухари на последната седалка – вероятно пенсионирани англичани, на втория път ни се усмихват, почти без да искат.
Вечерта попадаме в интересна енотека, където стените са отрупани с бутилки вино от всеки район на Италия. И не само на Италия. Избираме едно мерло Norma от района на Етна. Много е добро. После изкачването на 164-те стъпала (или 250 – според други източници) на катедралата, покрай която минаваме, за да се приберем, ни се струват непосилни.

От Рагуза съм крайно разочарована. Навсякъде по форумите в интернет пише, че е много подобен на Модика. На пръв поглед, от автобуса, минавайки покрай Рагуза-Ибла, изглежда наистина така. Всъщност е много красив за картичка. При слизането по стълбите откъм новия град гледката е наистина уникална. Постоянно наричам Ибла остров, макар че наблизо не се мярка вода. Но някак напомня остров, кацнал на върха над стръмни урви от всички страни. За съжаление, когато вече си влязъл сред уличките, не притежава и грам от очарованието на Модика. И тук катедралата се нарича San Giorgio – не може да се каже, че имат въображение. Барокова сграда от XVIII век с продълговат наклонен площад отпред. Вътре не успяваме да влезем, защото в Сицилия всичко затваря между 12,30 и 16,30 ч. Ама бил туристически град и идвали хора специално да видят града и катедралата? Съжаляваме, да дойдат след 16,30. Сега сме в следобедна siesta. Иначе заведенията на площада не спират. Предполагам, и онзи – прочутият ресторант със звезди на Michelin, за който бях чела, но така и не се сетих да се огледам да видя. Не че особено се вълнувам от подобен тип заведения. Предпочитам обилната вкусна храна на местните остерии. Точно в такава отиваме вечерта, след като сме се прибрали в Модика. Непретенциозно място с усещане за дом и семейство, с най-хубавите равиоли с рикота в областта. Много е вкусно, но, честно казано, вече не ми се нито яде, нито пие. Черният ми дроб алармира. Help!

Сутринта по план трябва да хванем автобус до Scicli, да го разгледаме за някой и друг час, и после да продължим към Сиракуза. Само че от небето се излива потоп, придружен с гръмотевици, и докато влачим куфарите по стръмните (както вече стана ясно) улици текат реки, по-сериозни от Перловската при пълноводие. На втората минута спирам да се тревожа за себе си – обувки, дънки, всичко е подгизнало така или иначе, по-мокра не мога да стана. Дано само куфарът не пропусне, че вътре са ми обективите. Има приятно кафене до автобусната спирка, и когато влизаме, момичето, което е и барманка и касиерка за билети, клати глава Mamma mia!”. Не знам даже дали ни е разпознала от предишния ден, но ни предстои да изкараме следващите 3-4 часа заедно, тъй като се отказваме да ходим до Scicli – в този потоп какво да гледаме? При това с багаж! Преобличаме се, сядаме в дъното и пием кафе. После пием аспирин. После – чай с ром. Все пак вече е 9,20 ч. И така си седим тук, аз си пиша и посръбвам ром на гладно. Приятелката ми предлага да извади и шоколада с марихуаната, но отказвам. Засега.
В Сиракуза сиви облаци са надвиснали над главите ни застрашително, но за 5 минути сме вече при мама Лучия, която ни посреща сърдечно, обяснява ни кой ключ за къде е, прави ни убийствено кафе за демонстрация как работи машината, и ни оставя да си починем. И да не сме имали намерение, се налага да го направим, защото навън небето се е продънило, а нямам вече обувки за дъжд. Тези, които имахме, са натъпкани с вестници, и няма да могат да влязат в употреба поне в следващите 24 часа. Към 5 се прояснява и поемаме към мостовете, свързващи континента с острова Ortigia – старата част на града, обект на апетита и домогванията от страна на толкова народи в древността. Заради местоположението, естествената укрепеност, наличието на сладководни извори и плодородната почва тук един след друг идват и воюват за опазването й древните гърци от Коринт, атиняни, римляни, араби, нормани, испанци, французи. Древните гърци са първите заселници, дошли тук, според легендата, заради предсказание на Делфийския оракул. През V в.пр.Хр. те удържат нападението на най-големия си враг – атиняните, но падат след 2-годишна обсада на римляните през 212 г.пр.Хр. Древногръцкият математик Архимед, който е родом от Сиракуза, разработва специално съоръжение, наречено на негово име „Архимедова лапа“, с което закача, повдига и пуска отвисоко корабите на римляните, като по този начин унищожава голяма част от флота им. След падането на града обаче е убит от освирепял римски войник, на чиято заповед отказва да се подчини. До новия мост днес има негова статуя, а един от площадите в Ортиджа също носи името му. Красив водоем досами морето със статуя на млад мъж и жена сред вълни са символ на легендата за нимфата Аретуза, която не желаела кандидата за ръката й Алфей и Артемида й помогнала да избяга като я превърнала в река. Така тя се промушила и изтекла към морето, но Зевс от своя страна решил да помогне на влюбения момък и превърнал и него в река. Алфей слял водите си с тези на Аретуза и двамата се влели заедно в морето. Красиви са тези легенди за богове. Обичам да ги слушам и чета, пренасят ме в приказен свят.
Ортиджа е прекрасно място, изпъстрено с история, пищни барокови сгради, тесни улички с висящи отвсякъде цветя, и заобиколено от всички страни с безкрайно синьо море. Разбирам онези древни народи, отправили се насам. Вечерта се спуска бързо след едва кратката разходка, която времето ни е позволило, но на следващия ден безоблачно небе ни приветства с добре дошли. Мама Лучия ни е оставила върху столче пред вратата домашно приготвен кекс с шоколадова глазура. Трогнати сме и на сутринта кафето ни е още по-вкусно.
Днешната катедрала в Сиракуза е построена през VII в. върху древния храм на богинята Атина. Имал е по 14 колони в дълбочина и по 6 от предната и задната страна. Подобно на храмовете в Агридженто стилът е дорийски. Тези колони, заедно с капителите, са запазени и вградени в новата катедрала и могат да се видят и пипнат, което и правя, онемяла от неповторимия интериор. Вътрешна каменна стена като тази на храма на Конкордия в Агридженто допълва езическия вид на този храм, което нито пищният бароков олтар, нито страничните параклиси могат да променят. Излизам настръхнала. Кръстена е на светицата – покровителка на града св. Лучия, често изобразявана, държаща паничка с очите си. Избола си ги сама, след като нежелан от нея ухажор й направил комплимент за тях. Явно жените в този край са готови на какво ли не, за да се отърват от мъжете, които не са им по вкуса.
Площад „Архимед“ може да не е по-красив от този на Дуомото, но в центъра му има невероятен форнтан на Артемида, който вечер свети в нежно лилаво. Смята се, че богинята Лето, бременна от Зевс, бягала от гнева на Хера, която била заплашила, че ще прокълне всяка земя, където Лето роди. Тя спряла на Ортиджа, родила първия от близнаците си – Артемида, и след това с нейна помощ пресякла морето до о-в Делос, за да роди там по-късно другия близнак – Аполон. Както казах, митологията ме омагьосва. Опитвам се да не се питам защо Зевс, освен че е бил женен за сестра си, е имал връзка и с Лето, която, като представител на предишното поколение – титаните, би трябвало да му е била нещо като леля.
След вечеря пред вратата ни очаква нова изненада. Върху столчето този път има купа с две пъпешчета. Обичам я мама Лучия! Подобно на св. Лучия, тя е нашата лична покровителка на дома. Дано само не си вади очите, ще гледам да не й правя комплименти.

Днес сме в Ното заради годишния фестивал на цветята. Старият град е малък, с една главна улица (познайте как се казва? Ами Vittorio Emanuele II, разбира се!), обрамчена от красиви барокови сгради от жълт камък, Via Nicolaci е покрита от край до край с мозайка от цветя, групирани в пъстроцветни картини. От нивото на пешеходците трудно се добива реална представа, затова се изкачваме на терасата на църквата отсреща. Единственото ми разочарование е какво изобразяват всъщност паната – почти всички са на тема Холивуд и комикси. Не си ги представях такива, не ми се връзва с тежката барокова атмосфера наоколо. Но, без съмнение, е удивителна феерия от цветове, заради която си заслужава разходката.
Катедралата, макар и красива отвън, е от тези, които ме карат да изляза веднага, така че просто сядаме в Café Constanza да хапнем сладолед и да пием кафе, наблюдавайки как пъстро облечена негърка кърми бебето си на съседната маса, докато туристите, на които само до преди малко е предлагала да си купят гривнички от коша й, нагъват сандвичите си безучастно.
На финала, малко преди да хванем обратния рейс, от антикварния пазар си купувам картина с две негърки с кошове на главите си, която ме привлича като магнит, веднага щом я зървам. Спазаряваме се с търговеца, който ми сваля 2 от 10 евро, и я отмъквам, доволна, за 8. Само тя ми липсва в багажа! Но какво да направя – сама ме избра.
Тази вечер няма изненада пред вратата. А можеше – едно шише Марсала например.

Археологическият парк Neapolis сме го оставили за последния ден. За да се стигне до него, се минава през новия град, който, макар да не е нищо особено, не е и чак толкова отблъскващ, колкото го описват в справочниците. Колкото до парка, това са най-зле похарчените 10 евро за цялото ни пътешествие. Римският амфитеатър, дори и само заради това, че е е построен за гладиаторски борби, не ме влече, а е и доста буренясал и запуснат. А древногръцкият театър ни посреща без почти нито един видим камък – редовете са облечени с дървени скари за сядане, на сцената се мъдри нещо, което би трябвало да изобразява полупотънал кораб, а от горната му страна се извисяват прожектори като на стадион „Васил Левски“ по време на мач „Левски – ЦСКА“. От някакъв плакат научаваме, че тези дни дават „Елена от Троя“. Накрая минаваме през Ухото на Дионис – изкуствено изсечено скално образувание – пещера, където коринтските гърци заточили 8000 пленници от атинските гърци след победата си над тях. Знае се, че са били принудени да работят на близката кариера и че никой от тях не е оцелял. Освен акустиката и ехото не откривам нищо друго интересно в това място.
Бързаме да се върнем в Ортиджа. Имаме още 3-4 часа, преди да тръгнем към летището. Кафене до брега. Пием бира, гледаме морето и мълчим. Слънцето най-накрая топли, даже раменете ми се зачервяват. Минаваме по Lungomare – крайбрежната алея, осеяна с уютни ресторантчета. Романтично настроение витае наоколо. Вдигам апарата да снимам няколко лодки с бели платна в далечината, прицелвам се, натискам. С прищракването на затвора чувам, или по-точно чувствам, едно меко „туп“ върху темето си. Без много да мърдам, викам приятелката си: „Мисля, че току-що нещо се изсра на главата ми“. Тя се смее и ме бърше гнусливо, но не преди да ми направи снимка в близък план. Казват, че било на късмет, така че не съм много сърдита на гларуса.
Ами това е. Разцелуваме мама Лучия, теглим куфарите към автогарата и от време на време спирам и поглеждам назад. В дъното на улицата проблясва старият мост и първите сгради на приказния остров.
Sono molto triste…

 

 

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах