сп. National Geographic - Август 2019
National Geographic KIDS - Август 2019

Виетнам и Кралство Камбоджа (октомври-ноември 2018г.)

28.12.2018 г.

Всеки пътешественик всъщност е човек със свои емоции, усет за ситуация, реакция – с ум или с душа. Затова едно и също пътешествие, изживяно от група хора, ще бъде пресъздадено по различен начин. Аз съм от тези, които заобикалят фактите, сухата статистика – за това си има Wikipedia, но запазвам в сърцето си всеки детайл, който ме е докоснал. Мисля, че това се получи с цялата ни група с усмихнати и изключително приятни хора – всеки тръгнал със своята нагласа за Виетнам. Забравихме за нагласите в момента, в който се потопихме в ефирната енергия на перлите на Индокитай.

От къде започва едно пътешествие във ВИЕТНАМ?

Столицата Ханой, където, за да си в тон с времето, трябва да пообиколиш старите квартали с рикша – така хем не се налага да изпиташ стрес от нашествието на моторите, хем може спокойно да вдигнеш поглед и да се любуваш на елегантните сгради във френски колониален стил.

Все още, предимно само тук, на север, може да се видят толкова много прекрасни, елегантни, грациозни, красиви жени с типичната виетнамска носия – ао дай. Край теб се нижат като пъстър гердан рикши и много ръчно бутани каручки или колела с красиво подредени свежи цветя, екзотични плодове и дори домакински принадлежности и украси за дома. Тук моторчето е свято нещо. Имам чувството, че моторчетата тук са специална серия – могат да носят като мравката тегло и обем в пъти повече от собственото си, включително и цялото семейство – мъж, жена, две-три деца, накачени с гръб, с лице и въобще в някакъв странен пъзел. Ханой – близо 8-милионен град с близо 7 милиона скутерчета. Виетнам е втората в света страна по брой на моторчета след Индонезия.

И ето ни в буса към Халонг бей – номиниран за едно от седемте нови природни чудеса в света. Има защо – заливът се отличава с богато биоразнообразие, а сюрреалистичната природа е била декор на множество филми – „Индокитай“ с Катрин Деньов, „Винаги ще има утре“ (Джеймс Бонд) с Пиърс Броснън, „Островът на черепа“ със Самюъл Джаксън, „Пан“ с Хю Джакман... Била съм много пъти из заливите на Халонг, но не спирам да се удивлявам, да попивам ненатрапчивата красота и хармония от това магнетично място. Обичайната процедура – качване на кораба, бързи снимки наоколо, инструктаж за предстоящата обиколка с лодка около островчетата. А ние се превърнахме в участници във „филма“ наречен „удивителните места по нашата планета“.

Тръгвайки от България имахме една идея – всеки да носи народна носия, блуза с българска шевица, с която да си направим снимка в залива на Дракона. Колко приятна – до напираща в гърдите гордост беше изненадата, че всички се бяха постарали да вземат по една българска блуза с шевица, а някои и цели носии. Снимахме се малко преди залез. Много, много истински и красив момент. В този миг се получи и спонтанната спойка на групата. Почувствахме се благодарни и щастливи, че точно ние, точно на това място сме първите, които ще слеем красотата на българската шевица, втъкала мистика и легенди за нашите земи, с легендата за Дракона майка, слязла от Рая с малките си дракончета, за да помогне на виетнамците да спрат набезите на нашествениците. Обичам красивите легенди, обичам красивите места. Казват, че Бог е там, където има красота, ако е така – Бог определено е тук!

Лодките минават покрай плаващи рибарски къщички, на понтони, които изглеждат спретнати, с веранди, на които са опънати безброй рибарски мрежи и задължително едно или две кучета, готови да отблъснат неканени гости. Късно вечерта имахме и жалки опити за нощен лов на калмари, които с бамбукови пръчки и кукички без стръв трябваше да наловим. Хора от екипажа, кротко пушейки от широки бамбукови тръби (какво ли беше това, което пушеха :) ), през цялото време ни наблюдаваха с твърде широка усмивка, което леко ме навежда на мисълта, че са били наясно, че калмари няма да хванем, но какво пък – нека се забавляваме.

Няма как да пропуснем и визитата в мидената ферма, където видяхме как се зараждат прекрасните перли. Жените, които обработват мидите, не спираха своята работа, докато надничахме любопитно в ръцете им. Понякога се питам – едно не дотам красиво действие – имплантиране на камъче –дразнител, как може да роди след няколко години такова съвършенство като перлите – бели, розови, черни, кремави. Следва мигът, за който копнее всяка жена – търговската зала – и всеки отнася със себе си перла за спомен от Залива на Дракона – Халонг.

И ето ни отново на път – към Хюе, старата столица на Виетнам, управлявана от династията Нгуен (най-популярната фамилия във Виетнам) в началото на XIX век. Кралският дворец е построен според практиките на Фън Шуй, както и почти всички други исторически обекти в Азия, а днес е под егидата на ЮНЕСКО. Дворецът на върховната хармония носи дълбок философски смисъл и отразява хармонията между „ин“ и „ян“, между човека и природата.

Видяхме и гробницата на последния и силно недолюбван крал Каи Дин, който за да си спретне силно впечатляващ дом за отвъдното е увеличил данъците на населението и почти е пресушил държавната хазна. Пръснатите тогава от амбиция средства, днес пълнят бюджета на Виетнам, защото хиляди туристи са привлечени от възможността да разгледат като нас този пищно инкрустиран и много красиво разположен с великолепна гледка мавзолей. В автобуса, благодарение на нашия гид, който се оказа талантлив певец, разучихме песничката „Виетнам-Хо Ши Мин“. Сега е времето да спомена, че тази песничка е добре да се пее в Северен Виетнам – там всички ще я пеят с вас, но не така стои въпросът с Южен Виетнам, където искахме да покажем с гордост, че знаем виетнамска патриотична песничка и запявахме дружно – е, не намирахме подкрепата в хоровото ни изпълнение от южняците.

И така пеейки „Виетнам – Хо Ши Мин“ пътуваме на юг.

Кратка спирка в малка фабрика за изработка на мраморни изделия.

Знаете ли как се изработват мраморните статуи, някои много по-високи от човешки ръст, от цели мраморни блокове? Трудно, много трудно. А и не всеки има право да изработва статуи, които имат сакрален смисъл. Условието е: да си будист, да работиш с чисти мисли, посветени на божествените закони, да не правиш секс, докато завършиш творението. На кого му се правят статуи? Само няколко месеца отнемат. :)

Хой Ан – отново сме в обект на световното наследство на ЮНЕСКО, с красиви храмове и френски колониални домове. Пътят на копринените изящни шалове и рокли – от черничевия лист, симпатичната буба, която жертвоготовно твори красота, жълтите пашкули, боядисани в цветовете на дъгата, нишката, изтъкана на плат до шала, галещ раменете. Всичко това в една фабрика за коприна в Хой Ан.

Дананг – модерен град по средата на модерното и колониалното, плажовете, които са номирани за едни от най-красивите в света (според класация на Форбс). Модерното летище на града, обслужващо хиляди жадни за красота туристи от цял свят, в миналото е било секретна авиобаза, служеща на американците в недалечната позорна война, за която ни напомнят много емблематични филми –„Апокалипсис сега“, „Взвод“, „Коса“, „Добро утро, Виетнам“.

В Дананг видяхме моста на Златния дракон, дълъг 666 м символ на стремителния икономически растеж на страната. Близо до историческия музей има малка квартална пагода. Красива, както всички пагоди, с богата каменна и дървена украса, позлата, огромна статуя на майката на Буда и, както във всички храмове – централно място заема символът на слънцето – свастиката с пречупения кръст, която за съжаление все още повечето хора припознават като символ от друго недалечно минало. Не ги бъркайте – нямат нищо общо, това обяснявам всеки път, но винаги се намира някой, който да ме упрекне, че показвам такива неща. Ама моля – информирайте се. Свастиката е символ от векове и единственото, с което трябва да се свързва е слънцето, светлината, безкрайността!

Е, отскочихме за няколко дни след едночасов полет и до На Чанг, острова – перла на Виетнам, до който се добрахме по най-дългия надморски лифт в света (поне до скоро е държал този рекорд). Какво ни предложи ривиерата на Южнокитайското море – 6 км бели пясъчни плажове, пъстроцветни живописни рифове, където няколко гмуркача от групата, ни зарадваха с „находките си“ – корали и морски звезди (които върнахме в морето). Рибарско селище с няколко ресторанта, аквариум, плажче и масаж на крачетата. Дори намерихме и няколко часа време за прочутите кални бани и природните горещи извори. Точно нас, българите ли, които сме специалисти по кални бани (не в буквален смисъл), няма кой, как и с какво да ни вземе акъла. Дори с много красивия и чаровен комплекс – спа на открито. Първо гореща вана с кал, после басейн с естествена минерална вода. Под строй. Всеки ден може да бъде усмихнат, ако му подариш пръв своята усмивка.

Отново едночасов полет и ето ни в Хо Ши Мин, или Сайгон, както обичат да го наричат местните жители. Ханой е административна столица на Виетнам, след обединяването на Юга и Севера, но Сайгон е най-големият, 10-милионен град на Виетнам, най-модерният и въобще най във всяко отношение.

Музеите – това, което заслужава да се види е „Музеят на войната“. Силно въздействащ със своите стотици фотоси, направени от репортери по време на американо-виетнамската война. Там, както каза и нашият гид – няма какво да се разказва. Там се преживява, осмисля – разтърсващи с уловените мигове на трагедията на тази безсмислена и позорна война, трагедия и за победени и за победители. Признавам – не издържах до края. Разплаках се и излязох.

Как най-романтично-драматично може да се разгледа Сайгон? С вечеря на круизен кораб, който обикаля около огромния град по едноименната река. Отразените светлини на небостъргачите в реката и пищността на тази впечатляваща архитектура е нещо, което наистина респектира. А за по-палавите или в същност „по-послушните“ има и нощен клуб след вечерята.

Нощен клуб в Сайгон – по високите етажи на небостъргачите. Забравих да спомена, че клубът, в който пихме отбрани вина на фона на як саунд и гледка на нощен Сайгон от птичи поглед, е включен в листата с най-добрите нощни клубове в света. Бодигард на всяка маса, който се грижи да не бъдем обезпокоявани, докато танцуваме, пали цигарите, свети с фенерче, за да се получи добра снимка, носи столче, ако му се видиш уморен, абе грижовен човек с тяло на кунг фу боец, стилен черен костюм и дискретна слушалка в ухото.

Какво е Южен Виетнам без плуване с плоскодънна лодка до делтата на Меконг?

Но първо, преди да се качим на лодките, се разходихме из овощната градина на крайречно рибарско селище. Овощна градина с помело, джак фрут, ананаси, нони, кокоси, банани, хибискуси, жасмин. Градините на Меконг, реката майка, която се ражда в Тибет, минава през Китай, Мианмар, Лаос, Камбоджа, Тайланд, с последна спирка Южен Виетнам. Над 4000 км пътешествие през 6 страни.

Пихме зелен чай, поднесен с пчелно млечице и прополис, добит в селището, видяхме как се приготвят сладки от кокос, по-смелите си метнаха на врата за снимка един няколко метров питон – домашен любимец, попяха ни самодейни певци и певици от рибарското селище, почерпиха ни отново с плодове и чай от джинджифил, хапнахме и пържена риба в близост до моста на маймуните, където ако силно те напира да се жениш трябва да минеш с колелото си на гърба.

За какво са кръстопътищата? За да се кръстосат пътищата – на нашата група и група виетнамски католици, с бели шапки и китарист, на които се натъкнахме, разхождайки се из градината. Спонтанната ни среща бе придружена от много смях и музикален поздрав от виетнамската братска група. Защото знаем, че щастливите хора са добри:) Решихме учтиво да отговорим на братския поздрав с единствената песен, която разучихме от гида ни в Ханой – познатата „Виетнам – Хо Ши Мин“ – eто, това имах предвид, когато по-горе казах, че трябва да се пее само на север – тук само мълчаливо ни изслушаха – с две думи не ни се получи.

Приключението Меконг:)

Лодкарката, която с радост ми показва скромния си дом, в който с мъжа и, също лодкар, отглеждат 4 дечица. Най-силните и важни уроци получаваме, когато сме на път. Обикновено те са ни поднесени в картина, дума, реакция. Пътуването е вихър на всички сетива, торнадо, което отвява воала на всяка маска, заблуда, его. Уроците са ни поднесени по най-убедителния начин – собствено преживяване.

И полет – този път до Кралство Камбоджа

От днес в приключението Индокитай се включва активно и Кралство Камбоджа.
Естествено с лотоси, усмихнати личица, бира Ангкор, пържени вкусотии като жабки, ларви, паяци и други подобни неустоимо „привлекателни“ гурмета. И масажи, които не само са много яки, но и става голяма веселба.

Трудно ми е да разказвам за Камбоджа. Толкова емоция, толкова силно въздействаща красота, а толкова малко думи.

Точно когато пиша тези редове ми звънна телефонът. Една жена иска да я посъветвам къде да пътува. Как къде – Виетнам и Камбоджа, казвам аз. „Ама Камбоджа ми звучи много страшно“ отговаря тя. А какво знаете за Виетнам, за Камбоджа, за Мианмар? Защо според вас те се наричат перлите на Индокитай? Не трябва ли да се информираме повече, преди да предприемем пътешествие?

А пътешествие до Камбоджа не е просто пътешествие – НЕ трябва да се квалифицира като такова. Това е пътешествие до друга възхитителна и причудлива планета – в буквален смисъл!

В миналото Ангкор е бил столица на Кхмерската империя. От IX до XIII век империята се е простирала от Виетнам до Бенгалския залив и е била една от водещите сили в Азия. Хипотезите относно причините за изчезването на Кхмерската империя обаче се разминават. Това, което се знае със сигурност е  че около XV век районът на Ангкор остава пуст. Чудесата му са в неизвестност за външния свят до 1860 г., когато по случайност французинът Анри Муо се натъква на това скрито в обятията на джунглата съкровище. Един съвършено конструиран и построен свят с необяснима за времето си технология, съобразен с геомагнитните, физически, космически, математически науки, технология, недостижима дори за съвременните архитекти. Думите не стигат да се опише мащабността на Ангкор Ват. За строежа са използвани 5 милиона каменни блока с тегло между 2 и 10 тона, докарани от кариери на десетки километри от това място, а богато инкрустираните с барелефи стени с дължина над 1,2 км включват над 11 000 фигури – гледка, прехвърляща човешкото въображение. С много тъга камбоджанският гид ни показва обезглавените и осакатени статуи на Буда, чиито части са отнесени от китайците за продан на колекционери по време на режима на червените кхмери на Пол Пот и Йенг Сари. Благодарение на Англия, която откупува от антиквари 3 статуи на Буда срещу 3,5 милиона долара, днес те отново са в храма. Монаси в оранжево изкачат пред погледа от някой коридор и потъват в друг. Колко са красиви на фона на сивите, позеленели от времето стени на Ангкор Ват!

Океан от история, традиции, природа и архитектура бе погълнала съзнанието и чувствата ни. Езерото с лотосите, в което се отразява с величествена строгост храмът; сергията на безръкия художник, от когото си закупих картина – рисунка на храма (вече е в офиса), поднесена ми от неговото красиво 2-3 годишно момиченце; гривната амулет от червен конец, която ми върза на ръката будистка на достолепна възраст; пъстрите хора от цял свят; компасът, който доказва съвършенството на гения на древните архитекти; Луната, която знае точно къде да застане по време на пролетното и есенното равноденствие, като очертава сакрален ореол около храма; 360-годишната смокиня, застинала в силна прегръдка с руините, (познати ни от филма с Анджелина Джоли), а тази прегръдка е завинаги, защото отпусне ли я вековното дърво, храмът ще рухне; целувката, която ми подари Буда в този ден, един от 200-те усмихнати Буди в храма Байон. Запазен е и най-големият плувен басейн в света –  700 х 400 м от 1181 г. на крал Джайвараман (името му означава Бог на победата), двете му законни жени Джаджа деви и Индра деви и неговите 1000 наложници (започва да ми се вижда малък този басейн...).

Посетителите на Ангкор Ват и неговата столица Ангкор Том наброяват до над 2 милиона годишно, включени са в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО и са едно от чудесата на света.

На сутринта бяхме готови (с нежелание) за път към аерогарата – посока България.

Спряхме за половин час до едно крайпътно „заведение“, състоящо се от маса с мушама и тухла огнище, върху която в очукан тиган една сръчна камбоджанка приготвяше местните гурмета – препържени жабки, бръмбари, ларви, тарантули. Вкуснооо! Така поне каза нашият камбоджански гид:) Тайната за оцеляване на азиатците – яде се всичко, което лети, пълзи, плува и ходи. И още една кратка спирка в много симпатична фабрика за коприна – за последни покупки за спомен и фреш от ананас.

Летище, полет, завръщане, две седмици незабравими емоции! Въпреки че не обичам клишето „незабравими“, те наистина са такива.

Както обичам да казвам – диамантите са завинаги, но завинаги не е за всеки! Искрено желая на всеки, чиято душа е жадна за пътешествия – пътувайте, пътувайте до близката река, планина, село, но пътувайте! Това дава смисъл на тялото и мотивация на духа да се чувства в кондиция и вечна младост.

Мечтата е първата и най-важна стъпка към едно осъществено пътуване!

„Правиш или не правиш. Опитвам се – няма!“

Диана Маринова

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах