сп. National Geographic - Декември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

Лаос: Един ден в живота на Капитан Хук

29.9.2018 г.

С близо 7 милиона жители Лаос наброява над 100 етноса, които могат да бъдат обособени в 4 основни групи, всяка от които говори свой собствен диалект и има свои собствени обичаи и религиозни възгледи. Въпреки че много туристически агенции организират посещения в различни селища на местни племена, реших да потърся по-автентично, по-малко туристическо преживяване. Местни хора ме насочиха към Бан Кок Пунг Тай, село на племето Кату, на 90 километра източно от Пак Се, втория по големина град в Лаос. Знаех две неща: селото се намира в близост до плантация за кафе, заобиколено от красива природа; при пристигането си трябва да потърся капитан Хук. Това, което ме чакаше, беше културен шок.

Приключението започна в 8,00 часа на рецепцията в хотела, в който бях отседнала, в Паксе. - Трябва да вземете автобус от местната автогара – обясни ми рецепционистът. - Местната автогара? Не е ли една за всички? – прекъснах го. - Разбира се, че не – отвърна той развеселен, – имаме две автогари – една за туристите и една – за местните.  Нарамих 15-килограмовата си раница, излязох на улицата и спрях първото тук-тук, което видях. След 20-минутен спор с шофьора, който се опитваше да ме убеди, че бях заблуден турист, който няма какво да дири на местната автогара. Най-накрая се предаде и ме закара до това толкова неприкосновено за туристите място. Още не бях слязла от тук-тук, а вече усещах вторачените в мен недоумяващи погледни на местните пътуващи. 

„Хайде“, каза шофьорът, след като видя объркания израз на лицето ми. Без да се замисля, го последвах като малко дете майка си. Промушихме се измежду щъкащите хора до разхвърляните като детски играчки малки, стари автобуси. Спряхме пред един от тях. „Татенг. Качвай се“, каза той. Докато се усетя вече бяха метнали раницата ми на покрива на автобуса. Платих билета, сърдечно благодарих и се качих. Последва едно безметежно чакане. Хора се качваха и слизаха, гледаха ме с любопитство и ми се усмихваха. Оставяха чували, кашони, кафези с живи пилета, зарзават, стари чанти, куфари и какво ли още не. Непътуващи жужаха около автобусите с надеждата да продадат я манго, я ананас или пържено пиле на качващите се за из път. Когато не бе останало незаето с хора или багаж място, тръгнахме. 

След тричасово пълзене по черен път на отворени врата и прозорци, от където влизаха кълба прах и пръст, стигнахме до пазара в Татенг. Тук трябваше да ме посрещнат.

 - Валерия?

Към мен плахо се приближи младо момче с мотопед.

- Да –  с радост потвърдих.

- Капитан Хук те очаква – каза той и продължи. – Нали не те е страх да се возиш на мотор?

- Имам ли друг избор? – шеговито отвърнах аз.

- Може да ходиш пеша 10 км – абсолютно сериозно каза той.

Качихме се на мотора.

Когато асфалтираната улица се смени с калдъръмена, и прасета и кокошки невъзмутимо започнаха да препречват пътя ни, знаех, че сме близо. Спряхме пред ограда, където с блажна боя пишеше Къщата на Капитан Хук. Разходки из плантацията за кафе.

Животът в селото

Бях посрещната сърдечно с кафе в малка бамбукова чашка и предложение да пуша домашен тютюн със захарна тръстика от автентичен бонг, също направен от бамбук. Приех кафето и учтиво отказах бонга за по-късно.
Няколко минути след това осъзнах, че всички около мен пушат, дори и децата. „По дяволите! – помислих си – Дали току-що не наруших важна социална привичка?“ Нямаше нищо по въпроса за „социалните норми сред местните племена“ в моя Lonely Planet guidebook, затова попитах. Лий, роднина на капитан Хук и един от малкото, които говореха или разбраха английски, ми обясни, че „пушенето на тютюн“, както го наричат (по-късно вечерта разбрах, че „тютюнът“ всъщност е смесица от марихуана и захарна тръстика), помага за две неща – гонене едновременно на лошите духове и на комарите.

Седях в ъгъла на малка дървена маса и чаках капитан Хук да се върне от дневната обиколка в кафеената плантация. Всички около мен се занимаваха с обичайните си дейности, необезпокоявани от моето присъствие.

- Та, разкажете ми нещо за селото – най-накрая наруших тишината.

Исках да науча повече за хората, с които щях да прекарам нощта. Лий, който в този момент печеше кафе на огнището, се изправи и се приближи до мен.

- Ние сме хора от племето Кату. „Ка“ означава планина. „Ту“ означава река. „Ка-Ту“ – хора, живеещи в планината край реката. Ние имаме собствен език, различен от официалния.

Лий рецитираше като първокласник стихотворение пред горди родители на училищно представление.

- Ние сме анимисти. – продължи той – В селото следваме определени правила и ако някой наруши някое правило, пренасяме в жертва различни видове животни... според провинението. 

- Чакай, чакай, ани- какво? – прекъснах го аз.

- Анимисти! Анимизмът е най-старата религия. Ние вярваме, че всичко на Земята има дух. Скалата има дух, тревата има дух, къщата има дух, всичко – продължи той.

- Всичко, дори и неодушевените предмети? – попитах аз.

- Да. – повърди той.

Очевидно за тях нямаше ясна граница между физическия и духовния свят.

- Ами животните? Защо ги убивате?

 - Ние извършваме жертвоприношения, за да прогоним лошите духове. Когато се наруши правило, лоши духове застигат селото. За да ги изгоним, трябва да принесем жертва.

Що се отнася до социалната структура, Лий ми обясни, че три важни фигури управляват селото: шаманът, гуруто и медиум жената. Използвайки западна терминология, предполагам, това съответства на лекаря, кмета и свещеника (посредника между човешкия и духовния свят).

Бях възхитена от нивото на владение на английски от Лий, тъй като разбрах, че формалното образованието не само че се пренебрегва, но и се смята за нещо лошо, лишаващо хората от възможността да работят на полето или в кафеената плантация. Лий бе научил английски само чрез комуникация с туристите. Доста впечатляващо! Неговата мотивация? Изненадващо беше мързел – било много по-лесно да научиш английски език и да говориш с чужденците, отколкото да вършиш работа на полето. Тъй като посещаването на училище е рядкост, мнозина смятат, че Земята е плоска; че камерите крадат души; че белите хора са бели, защото не работят и пият много мляко; че чрез ръкостискане може да се прехвърли черна магия; че правенето на план за бъдещето ще привлече лошия късмет.

Именно защото бяха затворена общност, повечето от тях никога не биха се осмелили да отидат по-далеч от покрайнините на село Бан Кок Пунг Тай.

Бан Кок Пунг Тай  

Около 700 жители живеят в малко над 30 къщи в селцето без инфраструктура Бан Кок Пунг Тай. Това е средно по 23-ма души на къща, като най-голямата е дом на 69 души! Това не е изненадващо, тъй като полигамията е обичайна практика и децата се женят още на 16–17 години (преди на 8–12 години). „Теглят“ чертата на 5 съпруги на мъж. Като казвам 69 души, които живеят заедно, не става дума за огромно имение със 30 спални, дневни и трапезарии. Напротив, къщите са скромни и бедни – дървени бараки с размери от около пет на седем метра, изградени два метра над земята. Пространството под къщата се използва за отдих през горещите месеци, а през дъждовния сезон то предпазва къщата от наводняване. Вътрешното пространство е преградено от завеси и обособено в една или две спални с общо помещение за хранене и посрещане на гости.  Домашното обзавеждане включва постелки и одеяла за спане на пода, мрежи против комари, посуда от няколко тенджери и чинии за готвене и хранене. Липсва канализационна система и няма почти никакво електричество. Тъкмо си мислех, че бях в средата на нищото, когато пътешественици започнаха да пристигат, търсейки капитан Хук.

Кой е капитан Хук?

Г-н Хук или капитан Хук е на възраст някъде между 32 и 35 години. Самият той не е съвсем сигурен, тъй като хората от племето Кату не следват Грегорианския календар. Вместо това те измерват времето, използвайки естествените знаци (като преминаването на сезоните), за да определят идването на новата година.

Той е интересен герой, ренегатът в малката му общност. За най-голямо разочарование на родителите си е сред малкото, които са напуснали селото. В края на юношеските си години той отива да учи във Виетнам. За нещастие не успява да завърши бакалавърската си степен, тъй като родителите му го прилъгват в уреден брак. Казват му, че баба му е на смъртния си одър и трябва да се прибере вкъщи незабавно, за да се сбогува. Когато се връща, го посреща съвършено здравата му баба, булка и сватбена церемония.

„Бях хванат в капан. – сподели капитан Хук с малко съжаление в очите, – Успях да се измъкна от два уредени брака. Първия път убедих брат ми да се ожени за момичето. Втория път – братовчед ми. Третия път – спря той, – нямаше изход.“

Той се оженил за жена, която не обичал, и в същото време тя била лудо влюбена в друг мъж от селото. Една история, бих казала, сравнима със сюжета на латиноамериканска сапунена опера.

Щастието на родителите му не траело дълго. Свободният дух на капитан Хук го кара да предприеме няколко пътувания до Виетнам, където се забърква в афери с други жени. Според законите на селото това било престъпление от ранга на убийство. Когато гуруто разбира за изневярата, семейството му трябва да плати най-високата цена: да пожертва един бивол, едно прасе и едно пиле, за да прогони лошите духове от селото. В резултат на непрекъснатото му „лошо“ поведение семейството му остава без животни и на него му се забранява да напуска селото без разрешение и придружител.

Желанието му да общува с чужденци, съчетано с нежеланието му да работи като всички останали в селото на полето, довежда до раждането на Captain Hook Coffee Plantation Homestay and Tour.

„Знаеш какво казват, ако планината не отиде при Мохамед – той замълча за секунди, после продължи с лукава усмивка на лицето – тогава Мохамед ще отиде при планината.“

Въпреки раздразнението на съселяните си, капитан Хук бе поставил малкото селце Бак Кок Пунг Тай на туристическата карта и обиколката из неговата плантация за кафе бе започнала да печели популярност сред хората, които посещаваха платото Болаван.

Обиколка из плантацията за кафе

Обиколката включваше разходка из селото, кафеената плантация и околната гора. Очевидна бе дълбоката връзка, която хората от племето Кату имаха с природата. Имаше подходящо растение за всеки повод – от третирането на ухапвания от комари и болки в стомаха до измиване на косата и подсвирване под прозореца на любимата. Кафето е основният източник на доходи за общността. Капитан Хук ни запозна с целия процес по отглеждането и обработката на кафето. За съжаление Лаос не разполага с ресурсите да се рекламира като производител на кафе. Поради тази причина кафето се изнася първо за Виетнам, а по-късно и в Япония и Европа, брандирано като виетнамско. Един килограм органично кафе се продава само за 20 хил. кип (или 2,02 евро). Капитан Хук сподели, че семейство от 30 души живее със средно около 6 млн. кип или 617 евро годишно. Когато стигнахме до гората, той ни предупреди да следваме само отъпканите пътеки, тъй като земята все още е замърсена с неексплодирали боеприпаси от бомбардировките на Лаос през 60-те и началото на 70-те години на миналия век, наричана „тайна война“ на Съединените щати. Бомбардировките унищожават много села и принуждават стотици хиляди цивилни граждани да напуснат домовете си, което прави Лаос най-тежко бомбардираната страна на глава от населението в историята. Една трета от тези бомби са все още функциониращи и взимат жертви и до днес. Сега разбрах леко враждебните погледи на някои местни – за тях идеята за „нация“ беше непозната, те свързваха бялата ми кожа с американците, а за тях това бяха лоши хора, унищожили тяхната земя.

Западът среща изтока  

Беше късно следобед, когато завършихме обиколката. Малкото туристи, които бяха дошли специално да видят плантацията, купиха пакет кафе и пакет „тютюн“, скочиха на мотопедите си и потеглиха по пътя. Аз останах. Съпругата на капитан Хук (една от тях) ми показа моята стая. Имах частна колиба, точно до дървена барака на капитан Хук, в която живееха над 30 души. Когато видя, че ще пренощувам, Мари, дъщерята на едно френско семейство, събра смелост да попита родителите си да я оставят да пренощува в селото, заедно с мен. Те се съгласиха. Когато слънцето залезе, се преместихме в къщата, за да вечеряме. На килим на пода в пространството, което беше едновременно дневна и спалня, бяхме насядали около бамбукова кошничка пълна с ориз, две купички пилешка супа със зеле и чиния с риба. Пилето беше купено специално за нас от пазара. Докато ядяхме, хора идваха и си отиваха. Някои се присъединиха към нас за вечеря, докато други търсеха уединение зад завесите, които разделяха помещението. Когато ни видяха, Дойн и Ейм, роднини на капитан Хук, се залепиха за нас като пчели на мед. Дойн – наперено момиче с красива дълга тъмна коса. Ейм – момче, жадно за внимание, с игриви очи и голяма усмивка, и двамата – около 12-годишни. Те не говореха много английски, но бяха склонни да опитат да говорят с нас. - Обичаш да носиш червило – казах, сочейки червените устни на Ейм.- Да. – отвърна той, като се усмихна –  Харесваш ли?- Харесва ми. Откъде взимаш червилото?- От туристите. Моля ги да ми вземат от пазара. Всеки иска в селото, но само аз имам –каза той, поглеждайки към Лий и Дойн. После продължи – Обичам червено. Червеният е любимият ми цвят. След вечеря беше време за бонг. Не знам на какво се дължеше – на близостта от кръга, на отпускащото усещане, което пушенето на марихуана носи, или на спокойствието, което залезите водят, но започнахме да обсъждаме въпроси, свързани с щастието и смисъла на живота. Независимо от всички културни и социални различия, някои от нашите основни желания бяха еднакви – семейство, общност, любов. Всички искахме да принадлежим към това.  Имахме обаче едно голямо несъгласие – значението на образованието. За тях (с изключение на капитан Хук) то бе неудобство, препятствие за работата на полето. Това не означава, че хората от племето Кату не са любопитни. От това къде живеем и какво ядем, до това как изглежда снегът и колко е висока най-високата ни сграда, те не спираха да ни задават въпроси цяла вечер. Просто образованието все още не бе станало обществено приемливо. Преди да си легна, отидох в колибата и изрових от раницата си червеното червило, което носех със себе си. Дадох го на Ейм. Радостта изписана на лицето му беше трогателна. 

Всичко зависи от гледната точка  

Два дни по-късно в моята хотелска стая с горещ душ и удобно легло, говорех с майка ми по скайп. Тя не можеше да повярва, не само че съм останала да пребивавам в такива скотски условия, но и че съм си платила за това. - Защо се забута в това село? – попита тя смутено. - Предполагам, че търсех приключение – отвърнах не съвсем убедено. Така е. Обичам приключенията. Изпитвам огромно удоволствие в опознаването на различни хора и култури. С моите дълги пътувания сама до далечни дестинации се опитвам да разширявам все повече границите на зоната си на комфорт. Този път обаче имаше и друго. 

Пропътувах 8000 километра до изолирано село в Лаос само за да видя какво е да живееш в общество, лишено от постоянните очаквания на другите. Хората от племето „Кату“ не познаваха нашия свят. Те бяха необременени от натиска за преследване на високопоставена работа, слава, перфектен партньор – социални норми, с които ние сме захранвани от детството. Не очаквах да открия обаче, че техния свят се ръководеше от различни социални норми – работа на полето, женитба на 16-годишна възраст, пребиваване единствено и само в границите на селото. Това бе техният еталон за пълноценен и успешен живот. И всичко различно от него бе понякога осъждано и винаги гледано със съмнение.  

Тогава разбрах. Навсякъде, където и да отидем, ще има очаквания и обществени норми, които да оказват влияние върху изборите и начина ни на живот. И в това няма нищо лошо. Те са там, за да дават насоки и да улесняват обществото да живее заедно. Това не означава, обаче че е единственият и винаги правилният път за всеки.

Капитан Хук ми показа, че няма нищо страшно в това да не се вписваме в традиционния социалния шабон. Това, което е от значение, е да бъдем верни на себе си, да удържим смело на критиките на другите и да действаме въпреки всичко.

Валерия е любител пътешественик, отдаден да промотира красотата да пътуваш сам. Повече за нея и нейните приключения на www.daretotravelalone.com

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах