сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

Рим – храна за тялото и за душата

3.7.2018 г.

На летището приятелката ми вече ме очаква, свежа като краставица въпреки ранния час.
„Хайде, да идем да го видим тоя Рим най-накрая“, подканвам я с нетърпение и поемаме към входа.
В самолет аз винаги спя. Не знам какво ми се случва, но буквално в мига, в който се издигне и изравни, нещо сякаш рязко ме цапва по главата, монотонното бучене на двигателите се настанява някъде на заден план в мозъка ми и клепачите ми просто падат. Няма значение колко е тясно и неудобно. Събуждам се в момента, когато машината започне да се снишава. Така е този път. Тъкмо съм заспала, когато чувам, че наближаваме Ciampino.
Изборът на жилище ми беше отнел много време. Бях проучила всички квартали на Рим с плюсовете и минусите им, отдалеченост от центъра, транспорт и т.н. На финала знаех, че Трастевере е нашето място. Достатъчно отдалечено от туристическата лудница („Далече от безумната тълпа“), достатъчно близо за придвижване, и най-вече – тесни старинни улички с напукана мазилка по фасадите, уютни ресторантчета и арт-магазини до насита. Това беше! Барбара, собственичката на мястото, живее във Флоренция, но ме е инструктирала как да стигнем. Жена от фирма по посрещането на име Милена (не, не се оказа българка) щяла да ни очаква там и да ни настани. С shuttle от летището стигаме до прочутата гара Termini, откъдето трябва да хванем бус 8. Минавам през всички стоянки на плаца с автобусите, но такъв не откривам. Решавам да попитам някого и се насочвам към чернокож мъж, който продава някаква храна в един павилион. Питам го за Bus Nr.8, на което той казва „Bus H спира ей там“. „Не Bus H, поправям го аз, „трябва ми Bus Nr.8“. „Няма bus 8“, отвръща той. „Има“, настоявам аз. „Няма“, изнервя се вече леко той, „Вие ли ще ми кажете, аз живея тук цял живот“. (Ето така срещнах първия кореняк-римлянин в Рим). Оказа се, че произношението на английски на Барбара не е било на ниво. С бус Н обаче правим грешката да слезем 1-2 спирки по-рано от необходимото от страх да не пропуснем вярната. Така, питайки този и онзи, влачим куфарите си нагоре-надолу известно време, говоря няколко пъти с Милена по телефона, която вече е изнервена от чакане, и най-накрая хващаме трамвай номер 8 (имало все пак нещо с осмица) и този път слизаме на вярната спирка, откъдето Милена, вече неиздържаща в квартирата, е дошла да ни посрещне. Стаята ни е страхотна, с излаз на обща огромна тераса с дървени маси и столове, оградена от жив плет от жасмин. Боже, как мирише този жасмин! Май месец е може би най-доброто попадение за пътуване до Рим – по-малко туристи, по-малко жега и навсякъде - упойващото ухание на жасмин.
Както си му е редът, след бърз душ поемаме из малките улички. Приказно е – отвсякъде висят цветя и бръшляни, къщите са във всички нюанси на червеното, оранжевото и жълтото, а кулинарните изкушения дебнат от всеки ъгъл.  В Ristorante „all`Arco di San Calisto“ се случва първото ни обедно замайване с местно вино. Аз залагам традиционно на пица, докато приятелката ми разучава менюто изключително внимателно и подробно, след което води със сервитьора някакъв неразбираем за мен разговор, споменават се ястия, за които не съм и чувала. Даже обсъждат начина им на приготвяне. Когато той се отдалечава, я питам знае ли за какво говори, на което тя леко обидено отвръща „Разбира се. Искам да опитам от..., и от ...“ и пак започва. Оказва се, че докато аз съм се подготвяла за забележителности, квартали и история, тя със същото настървение е научила всичко за римската кухня! Добре че беше тя, иначе щях да си ям пиците и спагетите и да си умра непросветена.
Добре нахранени и напоени, продължаваме бавно през Трастевере. Вече е късен следобяд, и като за първи ден сме решили да се ограничим само до него и евентуално близките части от другата страна на реката. През Тибър минават няколко моста, единият от които води и до единствения остров на града – Isola Tiberina. Приятно място с хубави гледки към реката, на него има голяма болница със същото име и много вкусен сладолед.
Минаваме покрай Устата на истината, достъпът до която за наше щастие е вече затворен. Казвам за наше щастие, защото ако беше отворен, нямаше да има и миг, в който някой турист да не си е пъхнал ръката в нея, и друг, който да го снима. Хората се редят на огромни опашки за това! Отвън е оградена с решетки, но се вижда, така че сигурно съм единствената притежателка на снимка без човешко присъствие. Дори лицето изглежда уморено от върволиците, които му се изреждат ежедневно!
На Форума ще отделя цял ден, но нямам търпение да го зърна поне за миг, затова поемаме към хълма Капитолий, бях гледала, че има някакъв подход и от тази страна. Лутаме се известно време, но накрая го намираме и след дълго изкачване пред нас се открива изумителна гледка. Жалко, че вече се смрачава и не стоим дълго. Минаваме през трапезовидния площад и стълбите на Микеланджело със статуите на Полукс и Кастор и като последна спирка след дългия ден се спираме и на площад Венеция. Монументът на Виктор Емануил II е наистина внушителен, а площадът пред него е точката, от която тръгва всичко в Рим.  Тук е и първата спирка на трамвай номер 8, който ни отвежда обратно в Трастевере за бърза вечеря и заслужена почивка.

Сутрешното двойно кафе на терасата с жасмина ни зарежда с нова енергия. Към 10 вече сме в трамвая на път за еврейското гето, което беше задължителна точка в плана. Макар евреи да са се заселили в Рим още през 2 в.пр.Хр., по-сериозно те налагат своето присъствие като търговци и банкери към края на 1 в.сл.Хр. Но след упадъка на Римската империя и с възхода на християнството и католицизма, отношението към тях се променя и варира във времето в зависимост от действащия папа. В средата на 16 век папа Павел IV наредил всички евреи да бъдат отделени в ограничена територия на десния бряг на Тибър, в района Sant`Angelo, където и без друго живеели много от тях. Издигнал стени около гетото и оставил само две порти, които се отключвали сутрин и се заключвали вечер след залез слънце. Евреите можели да излизат само денем, при това задължително носейки жълти отличителни знаци по себе си за разпознаване. Забранило им се да упражняват други професии, освен нискоквалифицирани като търговци на риба или на стоки втора употреба. Не можели да се разрастват на територия, затова започнали да пристрояват допълнителни помещения към съществуващите сгради по височина, но скрити от погледа отвън. Ниските хигиенни условия и липсата на вода спомогнали през 17 век чумата да вземе за жертва всеки пети евреин в квартала. След победата на Наполеон стените били сринати, но скоро след това отново вдигнати. Едва след обединението на Италия при Виктор Емануил II през 1870 последното еврейско гето в Европа спира да съществува. Тогава са построени и диги покрай Тибър, за да се спрат постоянните наводнения на тази част от Рим. Импозантната синагога, която краси днес района, е построена едва в началото на миналия век. Думата ghetto е всъщност италианска, и идва от наименованието, което венецианците дали на първия такъв район във Венеция. Макар и малък като територия, днешният квартал е истински приятен за разходка - с тесни улички, ресторантчета и пекарни с характерни еврейски хлябове и пити. Дълго търсим някаква конкретна фурна, където от край време пропускали да махнат печивата навреме и винаги били черни и прегорели. И макар че не блестяли с вкусовите си качества, хората се редяли на опашка там, за да си купят точно от техните пити. Наистина не разбрах защо, но и ние като тях се наредихме и опитахме. Из улиците наоколо има и неочаквани скрити тайнства. Изненадваща е например сградата с вътрешния двор на почитаната благородническа фамилия от 15-16 век Матей. Много събрани от тях произведения на изкуството се съхраняват в тази резиденция. Достъпът до двора е свободен и всеки може да се наслади на невероятните скулптури по стените. В същия комплекс от сгради днес се помещават няколко важни институции, сред които Библиотеката на съвремнната история и културният център и издателство Instituto della Enciclopedia Italiana. В непосредствена близост е Фонтанът на костенурките, който е преместен на сегашното си място в близост до резиденцията от член на фамилията Матей срещу ангажимента да го поддържа и да павира площада около него. При първоначалното му изграждане четиримата младежи държали делфини, но при реставрация 100-тина години по-късно Бернини ги заменя с костенурки, като го прави толкова майсторски, че въобще не си личи.
Преди театър Марцел се минава през Портика на Октавия, който император Август построява за своята сестра. През средновековието рибният пазар от Форума се премества тук, където и остава чак до 19 век в рамките на гетото. Търговците ползвали като маси за рибата мраморни плочи от Портика, които слагали по протяжение на улицата. Боли ме сърцето, даже само като си го помисля.
Продължаваме към Campo de` Fiori, където не спирам да снимам. Цветя, плодове и зеленчуци, сирена, подправки, зехтин... Колоритно място, на което можеш да намериш от пиле мляко, особено ако си ранобуден и идеш сутринта, а не като нас - малко преди затварянето му в 2 след обяд. Нищо, ще дойдем пак. Един индиец омайва приятелката ми да си купи някакъв уред, с който можела да реже краставиците по три различни начина. Кеф ти на лентички, кеф ти на резени, кеф ти на кубчета. Показва й няколко пъти с такава скорост, че трябва да си много зорък, за да видиш какво точно прави. Прилича повече на фокусник, отколкото на търговец. Накрая ни обяснява, че в YouTube има клипче с демонстрация, адресът е даден на инструкцията, вървяща с комлекта, и ние си тръгваме с два такива уреда – по един за всяка. Даваше ги за 8 Евро.  1бр. за 5 Евро, 2 - за 8. Там всичко е така – с оферта.
Множеството бели шатри над сергиите образуват почти плътен таван. Дотолкова, че дори не забелязваш статуята на Джордано Бруно. Изгорен през 1600 година точно на това място. Тогава площадът се ползвал за екзекуции на „еретици“. Монументът е с лице, обърнато предизвикателно към Ватикана, като символ на свободата и истината.
В близост е Палацо Фарнезе – един от известните ренесансови дворци в Рим, който сега се използва за посолство на Франция. Алесандро Фарнезе поръчва строежа му още докато е кардинал, а по-късно, когато бива избран за папа под  името Павел III, наема Микеланджело да го довърши. Имало е идея чрез мост над Тибър да се свърже двореца с вила Фарнезина от другата страна на реката. Естествено, и тя е собственост на същата фамилия.
Следват стандартните забележителности, налични във всеки справочник - площад Навона, фонтанът Треви, Пантеонът и Испанските стълби. Макар и на картата да не изглеждат много близо, всъщност всичко е на пешеходно разстояние. Фонтанът с  4-те реки е наистина едно от най-прекрасните произведения на Бернини, а египетският обелиск в средата му се извисява като игла в небето. В Рим има цели 13 обелиска, но от тях само 8 са донесени от Египет, другите 5 са копия, произведени тук. Този на Навона не е от истинските. Без да се усетя, се запилявам да снимам в единия край, преследвайки група монахини, които ближат сладоледи. След малко се усещам, че сме се изгубили с приятелката ми. Търся я известно време безуспешно, накрая й звъня. Пристига след няколко минути със зачервени бузи и широка усмивка. Причината е някой си Антонио, с когото след бързо запознанство последвал забавен флирт и покана от негова страна за излизане на вечеря. Нашата връзка обаче й се сторила по-важна и, макар и неохотно, отказала. Брей, човек да не я изгуби от поглед за малко!
Пред Пантеона група индийци в невъобразимо пъстри дрехи създават настроение и хаос. Самият храм е невероятен и поне засега входът му е свободен.
Фонтанът Треви е толкова преекспониран от филмите, че не очаквах нищо особено. Да, ама не. Изобщо не си го представях толкова красив. Площадчето, на което се намира, е малко, и приближавайки се, само шумът от водата те води. И изведнъж излизаш там и ахваш.  Разбира се, хвърляме монета, нали искаме да се върнем отново.
Продължаваме към Испанските стълби, където преживявам най-голямото си разочарование (освен може би Сикстинската капела, но за това по-късно). Първо, по филмите съм ги виждала целите в цветя, и като сме там май месец, все си мислех, че сме уцелили времето им. Само че са съвсем голи, може би цветята ги слагат само за декор. И второ, никак, ама никак не са толкова стръмни и високи, колкото изглеждат на фотографиите. Да живее приклякването и перспективата при снимането!
Наоколо са бутиците на всички известни „шивачи“, както ги наричаме с приятелката ми – Armani, Dolce & Gabbana, Prada, Versace. Който има интерес към такива неща. Аз обичам камъни. При това старинни. Отляво, в основата на стълбите, се намира стара английска чайна – Babington`s English Tea Room, построена преди повече от 100 години от две англичанки. Както твърди сайтът на заведението, по това време в Италия чай се продавал само като лекарство в аптеките. Не издържам на изкушението и влизам за малко, за да огледам (макар че чай аз пия само когато съм болна, явно има нещо италианско в мене). Атмосферата вътре е във викториански стил – тежка и елегантна. Великолепна по своему. Не смея да снимам, смразена от строгите погледи на присъстващите. Оглеждам близо стоте вида чай и си излизам небрежно, сякаш просто предлагането не ме удовлетворява.
Вечерта сядаме да хапнем в някакво ресторантче в нашата махала – Трастевере. Обслужва ни висок, сух и кльощав италианец на около 55-58 години, който трескаво се върти наоколо, сякаш му е първи ден на тази работа. Поръчваме си червено вино от това на къщата и четем менюто нататък. Той носи каничката, слага я на масата, след което някак успява да я обърне върху мен. Подскачам като ужилена, при което само обувките ми го отнасят, но пък те са нови и бели. Бях ги купила специално за това пътуване предвид ходенето по цял ден, всеки ден. Сервитьорът се втурва да се извинява, носи друго вино, а аз се опитвам да се зачистя, колкото мога. Постепенно, с храната, ядът ми почти минава. Към края виновникът ни носи по една роза. Осведомява ни, че се казва Хуго и пита откъде сме. А откога сме тук? А харесва ли ни в Рим? Е щом толкова ни харесва, защо не останем? Как какво ще работим, ами при него, в ресторанта! Той е готов веднага да ни вземе. Спира за малко, колкото да ни донесе лимончело – комплимент от заведението (не струва колкото Puma-та ми, ама хайде). И заедно с лимончелото носи две бележки – по една за всяка от нас, с телефонния си номер. Свършвал работа в 12, да сме му се обадели, и щял да ни развежда цяла нощ из Рим. Казваме „разбира се“ и тръгваме.

За Ватикана бях запазила предварително билети онлайн. Не защото особено ми се ходеше, но нали казват „Да идеш до Рим, и да не видиш папата...“ Папата нямаше да видя, пък и какво да му гледам. Повече ме интересуваха някои конкретни зали от Ватиканските музеи, Сикстинската капела и базиликата Св.Петър, разбира се. В уречения ден и час сме там, подминавайки множеството „гидове“, които всячески се опитват да те убедят, че не можеш да се оправиш без тях, и влизаме сравнително бързо, преминавайки проверка, подобна на security check по летищата. Имаме карта на залите и знаем предварително, че става дума за две ужасно дълги редици от сгради, свързани на „П“ от страната на Сикстинската капела и катедралата. Залата на Египет, на етруските и тази с географските карти са все на първата редица, така че планът е да минем само нея, после Сикстинската капела и да влезем в Св.Петър. И после - out. В египетската част някаква група индийци (много жени и един мъж) непрекъснато ме бутат, опитвайки се да ме прегазят, и то защо? Мъжът е извадил IPhone си и просто минава с него покрай всички витрини, без изобщо да погледне каквото и да било. Бързо и експедитивно прави клипа си и продължава нататък. Боже, и тези хора са си платили, за да влязат? В залата на етруските няма почти никого. Супер е, че в Индия явно не са чували за тях! В един от следващите дни ще ходим специално до музея на етруското изкуство, чиято експозиция е далеч по-богата и подробна от тази тук. Залата с картите е просто уникална. Сводестият таван свети в мека златна светлина. Но тук вече ме хваща клаустрофобията. Човешкият поток е като река, която те понася в една посока, и не можеш нито да мръднеш встрани, нито да спреш. „Ужасно е! Искам да се махна оттук веднага“, казвам на приятелката ми отчаяно. Двете сме единодушни, че се целим право в Сикстинската капела, без повече бавене, и се измъкваме. Там обаче ни чака изненада. Пускат на групички по няколко човека с инструкцията да не се задържаме, а да се движим направо към изхода от другата страна. И така беше разбита детската ми мечта да видя „Сътворението“ на Микеланджело. Бях чела „Страдание и възторг“ още като ученичка и благоговеех пред гения на този титан, лежал по гръб на скелето под тавана месеци наред и боята се стичала в очите му. И как успяваш да нарисуваш нещо толкова голямо толкова отблизо, и погледнато отдолу да е с такива съвършени пропорции и форми? Така подкована влизам и започвам бързо да се оглеждам. Тук „Сътворение“, там „Сътворение“ – не го виждам. Търся отчаяно почти докосващите се пръсти на Адам и неговия Творец, но напразно. Паникьосана, решавам, че има грешка и всъщност не сме в Сикстинската капела. Очаквала съм сцената с Бог и Адам да доминира над всичко останало на тавана, толкова съществен е този акт за мен. Само че таванът е разделен на 9 еднакво големи сектора, сред които, само по пътя на логиката, че поне трябва да е някъде около средата, най-накрая успявам да различа търсената сцена.Нямам време за по-дълбоки проучвания, тълпата безмилостно ме избутва към изхода. Ами това беше. Не повече от 3-4 минути от входа до изхода. Кой каквото видял – видял! На всичкото отгоре, щом излизаме, масата започва да се връща по другия коридор към втория ръкав на „П“-то, т.е. към началото на музеите. Тук вече аз се заинатявам, прежалвам възможността да снимам онова уникално спираловидно стълбище, спирам и почти със сълзи на очи казвам, че няма да се върна. Искам изход към базиликата и, слава богу, един мъж от охраната се смилява и ни позволява да се вмъкнем под въженце зад гърба му, водещо към таен пряк коридор. Първо се качваме на купола, откъдето се открива умопомрачаваща гледка. После слизаме в самата базилика. Импозантна катедрала, направена с много пари и с най-добрите майстори. Дълго стоя пред „Пиета“ на Микеланджело. Тя малко ми връща добрия вкус в устата след разочарованието от Сикстинската капела. Скулптурата е покрита под непробиваем стъклен похлупак, след като психясал геолог я нападнал през 80-те години. Вън, на площада, който всички сме виждали по телевизията, е и един от оригиналните египетски обелиски. Вече е 3 след обяд и бързаме да се махнем. Като цяло усещаме тези 5-6 часа като загубени. За сметка на това статуите на ангелите от двете страни на моста към замъка „Сан Анжело“ за пореден път ме убеждават в гения на Бернини. Толкова изящни, толкова одухотворени!
Спускаме се към района Монти, където изследваме китните улички и похапваме сладолед в най-известната gelateria на Рим, преди да се настаним, изморени и гладни, в приятна тратория за вечеря. Виното там оглави класацията ни за целия престой. Жалко, че не запомних нито него, нито мястото.

Както всеки знае, Рим е разположен на 7 хълма. На юг от центъра, от дясната страна на Тибър, са рядко посещаваните от туристи квартал Тестачо и хълмът Авентин. Този ден сме посветили на тях, за да си починем от лудницата на туристическите места. Проучили сме, че в Тестачо има известен покрит пазар, към който се насочваме първоначално. Мястото е много приятно, стоки от местни производители се предлагат на специално устроени щандове от търговци, които определено са римляни, за разлика от интернационалното множество на Campo de` Fiori.
По-нататък попадаме на тратория, където опитваме агнешки чревца с ригатони (да е жива и здрава приятелката ми с нейните задълбочени познания за римската кухня). В най-голямата жега правим нещастни опити да открием подхода към хълма Авентин, който изглежда непристъпен с високите си отвесни скали. С питане, казват, и Цариград се стига, камо ли Авентин, така че след малко берем душа по един нескончаем баир, спирайки час по час, за да пием вода. До обителта на Малтийския орден се намира така наречената Портокалова горичка – истински оазис за местните жители в горещи дни като този. Лягам на една от каменните пейки и гледам как ветрецът вълнува клоните на пиниите високо над мен. 
След като сме поотморили, продължаваме по скърцащия под обувките ни чакъл на алеята в посока към Ключалката на Малтийския орден. Бяхме гледали снимки на това скрито римско бижу, но гледката, която се разкрива пред окото ми, ме кара да искам да се наредя на опашката втори път. Поглеждаш през ключалката на портата и виждаш право срещу теб алея, оградена от два реда чимшири, които в дъното се събират в една изумителна светла картина – блестящия купол на Свети Петър! Поглеждам, после се изправям. „Не, не може да е истина, това е някакъв фотомонтаж!“, възкликвам невярващо. После пак се навеждам, и ако не бяха другите хора, чакащи реда си, бих стояла така и съзерцавала като омагьосана с часове. Невероятна приказна картина, която никоя фотография не е в състояние да предаде.
Спускаме се през квартала, който се оказва изключително елегантен и озеленен. Къщите са най-често двуетажни, с големи благоустроени дворове с цветя. Личи си, че тук живеят заможни хора. С приятелката ми играем на играта „Кажи коя къща си избираш“ и така, кискайки се, постепенно слизаме от хълма. Макар и в края на работното време, успяваме да се класираме за Термите на Каракала, които страшно ме впечатляват. Знаели са как да живеят древните римляни! Сегашните SPA-центрове могат пасти да ядат.  Комплексът е съдържал басейни с топла, със студена вода, библиотека, гимнастически салон, и като цяло е служел по-скоро за място за социални контакти, отмора и развлечение. Малкото останали тук-таме мозайки издават едновремешното величие на интериора. За съжаление почти всичко впоследствие е присвоено от богатите фамилии през Ренесанса (като Фарнезе например) и е отишло за украса на техните вили и резиденции. Голяма част от статуите и мозайките понастоящем се съхраняват в Археологическия музей на Неапол.
На свечеряване минаваме през Триумфалната арка на Константин, за да видим Колизея на нощна светлина. Въпросната арка е построена в чест на 10-годишнината от царуването на Константин и е пример за най-ужасното съчетаване на стари елементи с нови. На практика повечето статуи по нея са били на предишни императори – Траян, Адриан и Марк Аврелий, и само главите им са подменени с тази на Константин. Лично аз го намирам за доста долно, а и не харесвам Константин задето мести столицата на Римската империя в Константинопол. Така че я оглеждам възмутено и продължавам.
После вървим по Via dei Fori Imperiali, построена от Мусолини, за да свърже Колизея с Площад Венеция. Улицата върви между Форума и императорските форуми и от нея могат да се видят всички руини от едновремешното величие на империята. Мусолини е бил голям почитател на изкуството и историята и е положил немалко усилия за тяхното съхраняване. Браво на него! Както и на папата , по чието нареждане започнали първите разкопки на почти потъналия под бурените Форум. Добре че се е сетил, че цялото това културно наследство не бива да се оставя в забвение!

На другия ден аз се насочвам към Форума. Приятелката ми казва, че толкова култура ще й дойде в повече, и отива да търси магазина на Intimissimi. Не си бях взела билет предварително, но бях чела в някакъв форум в интернет, че всички се редяли на километрични опашки пред Колизея, а имало каси и на Капитолий, и на Палатин. Особено тази на Палатин била малко известна, така че отивам право към нея. Пред мен има точно двама души и мислено благодаря на човека, постнал тази ценна информация.
Разглеждам до ранния след обяд и накрая минавам край арката на Тит по Via Sacra към Колизея. По принцип той не ме влече, самата функция на подобно съоръжение ми е твърде чужда и нехуманна, но тъй като билетът ми важи и за него, решавам да надникна. Правя само един полукръг на първото ниво и излизам през отсрещния изход, където се запилявам в сувенирния магазин. Продават великолепни книги с възстановки на всички важни обекти в Рим във вида, в който са били по време на разцвета си. Уникални са, разлиствам страниците с интерес, накрая си взимам един магнит с надпис „Veni. Vidi. Vici“ и тръгвам. Приятелката ми е крайно недоволна от собственото си изкарване, макар че си е купила 1-2 сутиена Intimissimi. Забранява ми повече да се цепя от нея, не усещала Рим по същия начин. Смеем се и й предлагам да я водя във Форума, ако иска. „Тъкмо да видиш дома на весталките. Знаеш ли, че са били девствени момичета, чиято единствена задача в живота била да не оставят вечния огън да угасне?“ Това всъщност й се струва интересно, особено частта с девствеността.
Вървим към двореца Квирнал, който днес е официална резиденция на президента на Италия. После продължаваме, за да видим четирите фонтана на едно кръстовище в близост. Точно така, 4-те фонтана, а не Фонтана на 4-те реки на площад Навона. Тук се пресичат улиците Via delle Quattro Fontane и Via dei Quirnale и четирите фигури символизират реките Тибър и Арно, както и богинята Диана (на непорочността) и Юнона (на силата). Улиците, тръгващи оттук, водят все до значими площади с обелиски.
После търсим улица Маргута, която се оказва чудно красива къса уличка, успоредна на Via del Babuino, в самия център, но встрани от човешкия поток. На нея галериите и арт магазинчетата са повече от къщите. Отвсякъде ни мамят витрини с оригинални бижута, класни сувенири и уникални аксесоари. Тук е живял Фелини с жена си – Джулиета Мазина. Има и една страхотна остерия, която си набелязваме за следващия ден.
Продължаваме към Piazza del Popolo, където се намира т.нар. Тризъбец. Оттук тръгват три основни улици, средната от които (Via del Corso) води право към площад Венеция. Портата за влизане в града в единия край отново е дело на Бернини. Тук е и поредният египетски обелиск, при това истински и трети по височина в града. Площадът е наистина красив с правилната си геометрия, множество скулптури и фонтани, и усещането за простор, което създава.
Спускайки се по Via del Corso, на входа на една англиканска катедрала виждаме плакат, че на следващата вечер ще дават „Травиата“ в изпълнение на артисти от италианската държавна опера. Лично аз мразя операта, като заслуга за това има и една моя учителка по музика от гимназията. В продължение на година или две тя задължително ни водеше на всяка възможна опера в София. Така че съм изгледала всичко - като за цял живот. Но никога не ги обикнах. Тук обаче е Рим, а и този спектакъл щеше да бъде в катедрала – и това ако не е изживяване! Освен това билетите бяха само 25 Евро, така че без много мислене се сдобиваме с два за следващия ден и продължаваме развълнувано нататък.
На прибиране минаваме отново покрай Пантеона и фонтана Треви, за да ги видим осветени. Заслужава си. Оживлението е в разгара си, явно попадаме във вихъра на нощния живот в Рим. Музиканти свирят на всеки ъгъл, художници рисуват портрети или абстракции със спрейове на земята, весела глъчка оглася улиците. Определено Рим е град, в който бих живяла. Тук има красота, култура, история, дух. Има храна буквално за всички сетива. Тук духът и тялото ми биха били в съвършена хармония. Такива неща си мисля на заспиване.

Сутринта поемаме без бързане в посока парка Боргезе. Галерията няма да разглеждаме, но искаме да минем през градините на път към музея на етруските. Разбира се, не сме забравили примамливата остерия Маргута, но тя така или иначе ни е в посоката. Лежерно крачим през улиците, спирайки тук и там в някой магазин. Особено за чанти. Италия е меката на чантите. Нали знаете как понякога виждаш една чанта сред многото, и от нея сякаш лъха на пари, на аристократизъм. Не толкова, защото е скъпа (а тя несъмнено е), а защото всичко по нея е класно и истинско. Кожата, обковът, тегелите ако щеш, всичко е пипнато до последния детайл от истински майстор, вещ в занаята, и ти знаеш, че тази чанта със сигурност ще те надживее. Е, в Италия е пълно с такива. Гледаш, пипаш, ох-каш, ах-каш, и се чудиш коя да избереш. Класа!
Минаваме покрай колоната на Марк Аврелий, скрита зад високите сгради на Via del Corso, и след кратък фотосеанс гладът ни насочва към Маргута. Храната там за мен си остава номер 1 в цял Рим. Опитвам някакъв телешки стек, залят с боровинков сос, който ще помня завинаги с умиление. А оформлението на чинията е истинско произведение на изкуството. Наръсена тук-там с някаква зелена подправка, идеално пасваща по цвят с пурпурно-лилавата заливка. Сякаш не готвач, а художник я е приготвял.
В приповдигнато настроение стигаме парка Боргезе, който се оказва огромен и насечен от няколко основни пътни артерии, след които продължава още и още. Прохладно и свежо, с езерца и лодки, сякаш си далеч от големия град.
Музеят на етруските във вила Джулия си заслужава всяка минута, прекарана в него. Особено дълго съзерцавам саркофага със златните фигури на младоженците, оценен на повече от 2600 години. Толкова любов, толкова споделена близост излъчват лицата на тази двойка! Така интимно и топло е полегнала женската фигура в мъжа си! Обикалям го от всички страни, опитвайки се да запомня всеки детайл.
Без да се усетим, следобедът е превалил и почти е станало време за операта. Колкото и да не е моето изкуство, не мога да отрека, че това е преживяване един път. Величествената обстановка на катедралата, акустиката, както и невероятното изпълнение на певците, правят трите часа, прекарани там, незабравими. Пък и как да го забравя някога, когато в момента, в който излизаме, започва да вали за първи път, откакто сме тук. Като казвам „вали“, не си представяйте просто някакъв си дъжд. В Рим, когато вали, сякаш небето се отваря и боговете изливат целия си гняв върху му, опитвайки се да го унищожат. Яростни светкавици прорязват мрака и превръщат нощта в ден секунди преди оглушителният тътен да се стовари над нас. Тичаме до колене във вода в несвяст, аз – приведена на две, за да пазя фотоапарата си да не се намокри, нехаеща за белите си маратонки Puma, които толкова жалих заради несръчността на Хуго. Не можем да изчакваме, тъй като трамваят ни не върви цяла нощ, а перспективата да вземем цялото разстояние пеша не ни е на сърце. Когато слизаме на нашата спирка, дъждът сякаш дори се е засилил, ако изобщо е възможно. Приятелката ми тича, почти без да вижда къде, тъй като няма чистачки на очилата си. Когато стигаме стаята, сваляме течащите дрехи и взимаме здравословен душ, гърмежите са толкова силни, че затварям всички прозорци ужасена. През нощта непрекъснато се будя от страх.  Не знам как Господ не срина Рим със земята тази нощ. Сигурно затова го наричат Вечния град.

Последен ден. Рано утре хващаме обратния полет. Ден за губене из уличките, без посока, без цел. Някъде по пътя вниманието ми привлича страхотно аранжирано кафене на Illy. Над главите на барманите на спираловидно увита метална стойка са наредени чашки за кафе с логото на Illy. Спирам да снимам, но постепенно вътрешността ме увлича и решаваме, че е време за капучино. Взимам си някакъв сладкиш с круша и рикота, който е просто божествен и приятелката ми, веднъж опитала, не може да спре. Отива за още. Възрастен мъж от персонала, в елегантен костюм и типично италианско излъчване, флиртува с нас по онзи неустоим начин, който е запазена марка само за техните мъже. Правим си снимки с него, на което той откликва с готовност.
Усмихнати, продължаваме. Стигаме един от мостовете, откъдето се носи приятна странна музика. Дългокос млад мъж свири на непознат за мен духов инструмент – нещо като дълга дървена тръба. Сядаме на земята срещу него и се припичаме на слънце, наслаждавайки се на настроението, което създава. След малко примерът ни е последван и от други и скоро вече десетина човека са насядали около нас. Жената до мен дори се събува боса и поставя цвете между пръстите на краката си.
Привечер влизаме в Трастевере откъм северната му част, която е най-оживена и атрактивна. Наблюдавам с интерес как една негърка прави превръзка от бял плат около себе си, за да закрепи в нея малкото си бебе. Лека-полека се насочваме към някаква тратория за вечеря. Доста е препълнено, но ни настаняват на една дълга маса с някаква компания. Мъжът до мен е някъде в 50-те си, и макар че е малко нисък, страшно прилича на Майкъл Дъглас. От самото начало проявява интерес към мен, не мога да отрека, че и аз. Говорим си почти цялата вечер, оказва се гръцки пилот на име Хенри, който пътува често до Рим. Останалите на масата са му колеги, които по някое време тръгват, но той остава. Предлага да се разходим заедно, но със съжаление любезно му отказвам. Последната ни вечер е, а и сутринта трябва да станем в 3. Той е твърде интелигентен, за да му проличи, че е разочарован, така че се разделяме с добри пожелания и целувки.
Отиваме да видим за последно Форума. Сядаме на една пейка и съзерцаваме гледката на гларусите, летящи над форума на Траян. Обърнатите нагоре прожектори правят картината малко сюрреалистична и зловеща, но някак си ми харесва.

Остатъкът е ясен. Багаж, такси, security check, спане в самолета. „Наближаваме летище София“ – гласът от високоговорителя ме събужда и ме връща в реалността. Добре че хвърлих монета във фонтана Треви. Дори два пъти – за всеки случай.

 

 

 

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах