сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

Неапол – пленителната лудост на Италия

4.6.2018 г.

   

В самолета седалката пред мен се забива в коленете ми. Чудя се как по-дългокраки от мен изобщо могат да пътуват с Wizz Air. Слизаме в Неапол и се отправяме към паспортната проверка. Една жена зад мен така се е засилила да мине пред нас, че успява някак да си премаже краката под колелцата на куфара ми. Тегля го зад себе си, не знам как го постигна. На всичкото отгоре охка и ме гледа укорително. Бусът до центъра не идва по разписание, но все пак сме подготвени да не очакваме твърде много от обществения транспорт в Италия. Карло – хазяинът ни, ни очаква, даже звъни и ни напътства. Оставяме багажа и тичаме за късна вечеря в 11 ч. Ако сме имали притеснения, че няма да намерим къде, те са били напразни – животът в града тепърва започва. Казват, че пица Маргарита е измислена в Неапол, така че първата ни вечеря е тази. Според приятелката ми, която е гурме-специалистът от двете ни, е глетава и прехвалена, но я изяждаме, прокарвайки с червено вино, след което поемаме на нощна разходка. Шумът от кипящия наоколо живот просто трябва да бъде чут – скутери, клаксони, викове, аларми на коли, линейки, полиция – всичко това се слива в единен звук. Деца на по не повече от 10 години се разхождат и се гонят по улиците без никакво притеснение. Младежи с татуировки и девойки с къси кожени поли профучават край нас на скутерите си, накачени по двама-трима един зад друг. Навсякъде се валят боклуци, пликове, натъпкани до горе и преливащи от останки, се търкалят до кофите в безпорядък. Търся място да си загася цигарата, не искам и моят фас да е на земята. Не че има значение.

Карабинери разговарят закачливо с група момичета, едното от които има булченски воал на главата. По-надолу друга подобна групичка с друга булка се забавлява на площад „Плебишито“ – приятелките се бият коя ще хване букета на булката. Може би днес е нощта на булките или какво?

През нощта се спи трудно. Животът няма намерение да утихне, все пак е събота. Към 3-4 часа, когато тъкмо съм успяла да се унеса, започва заря. Първо решавам, че Камората си разчиства сметките, така отекват изстрелите. Следващата ми идея е, че Везувий се е събудил отново (предупреждаваха ме хората да не ходя там). Но не, заря си е, и макар че не мога да я видя от високите сгради наоколо, отблясъците й се отразяват в отсрещните фасади. Това продължава около 20 минути, не като в София. Приятелката ми не помръдва, дишайки равномерно (на сутринта се кълне, че не е мигнала цяла нощ). Слагам си импровизирани тапи за уши от памук и постепенно заспивам.

В 6 сутринта се събуждам от тишината. Остава така докъм 9, когато градът започва да се размърдва. Докато пия кафе на прозореца, гледам как от „Чистота“ минават с малка количка по улицата долу, а един от работниците издухва с маркуч с въздух боклуците от тротоарите върху платното, за да ги засмуче колата. След това е малко по-чисто. Нямам търпение да се изгубя в уличките на Испанския квартал. Много съм чувала и гледала за него, и определено не ме разочарова. Омагьосващ е. Нали за това дойдох – за да снимам пранетата, висящи над главите. Чаршафи и гащи, розови нощници и рокли, търговци, провикващи се да хвалят стоката си, зарзаватчийници с подове, застлани с листа от зеле, скутери, бибибкащи на всеки ъгъл, графити на Везувий, графити на Марадона, графити на Фрида Кало (до последно не разбрах какво общо има Фрида Кало с Неапол, но я виждах навсякъде, включително и върху торта), на всеки ъгъл икони на Богородица под прозрачни защитни похлупаци и свещи отдолу.

Един дядо ни вижда, че снимаме, и ни сочи към края на пряката. Повтаря „Muro, muro“ и с жестове ни праща натам. Откриваме графити на зелено лице, половината от което гледа към едната улица, а другата – към перпендикулярната. За да го обхванеш цялото, трябва да застанеш по диагонал.

Връщаме се и дядото доволен ни очаква с нова задача. Сочи нагоре по улицата и повтаря „Maradona, Maradona“. Действително, на края на улицата, скрита от погледа, цяла една стена на кооперация е изрисувана с Марадона в действие.

На съседната пък виждам впечатляващо женско лице, забулено с було. Цялата фигура е бяла. Предстои ми в следващите дни да видя и оригинала й – изящна скулптура в параклиса Сансеверо. Наблизо трима бродяги седят на припек върху столчета от двете страни на улицата. Струва ми се, че дори се кипрят и позират, когато вдигам апарата си към тях. Толкова са натурални, че е чак болезнено.

Постепенно стигаме до стълби вляво, които водят до криволичещ булевард. От него се открива умопомрачителна гледка към града, залива и Везувий, чиито очертания се размиват в обедната мараня. GPS-ът ми показва, че доста сме се доближили до хълма Вомеро, където се намира замъкът Сан Елмо. Така или иначе смятахме да ходим дотам, но с фуниколаре – зъбчатата железница. Приятелката ми влиза в една катедрала наблизо, а аз се подпирам на парапета и се наслаждавам на гледката. До мен старец си говори на италиански с група туристи, очевидно чужденци, но единият поназнайва малко италиански и разговорът им криво-ляво върви. Питат го на колко години е. Казва, че е на 84 (аз цифрите до 100 ги научих преди пътуването). Явно съм по-добре с тях, защото на групичката дядото се налага да покаже с пръсти. Усмихвам се, а той тъкмо ме е забелязал и се приближава. Говори ми нещо, но аз показвам, че не разбирам, знам почти само цифрите все пак, и някой поздрав. Пита ме аз какви езици говоря, но английски и немски него очевидно не го устройват, а за българския дори не споменавам. Той обаче не се отказва, явно иска да си общуваме. Кимам и се усмихвам разбиращо. Групичката с младежи си тръгва, а аз решавам все пак да попитам стареца за пътя към замъка. По жестовете му разбирам, че при онези дървета ей там тръгвам нагоре. После ми казва, че в Испанския квартал трябва да си крия телефона и особено фотоапарата, което и без друго знам. Питам го мога ли да го снимам, правя му два-три кадъра на фона на града и се сбогуваме.

До замъка се стига по хиляди стълби, стръмни и изморителни. Чудим се как хората, живеещи в къщите наоколо, се справят с пазара, тъй като подход за коли просто не съществува. Сякаш в отговор на въпроса ни застигаме възрастен мъж, натоварен с торби, който час по час спира, слага ги на земята, пухти, пъшка и пак продължава. След цялото изкачване първо гледаме пейзажа с възхита, после си купуваме по нещо за спомен от бижутерийния магазин на върха и сядаме да хапнем и да пийнем. Няма как, трябва ни енергия.

После отиваме до входа на замъка, оглеждаме градината, прочитаме табелите и си тръгваме. Има нещо хем замряло, хем зловещо в замък, който в голяма част от времето на съществуването си е ползван за затвор, пък макар и да е с форма на звезда. Така или иначе тази форма може да се види само от въздуха. А долу, в пулсиращия Неапол, животът кипи. Нямаме време за губене.

Из историческия център, наред с прекрасни площади и невероятни катедрали, попадаме на нещо, което се нарича Palazzo Venezia. Първо ни привлича самият му вид – гиздав двор с неповторимите характерни жълти и керемидени цветове на Италия, висящи цветя, тераса със стълби отляво, тераса отдясно. Плакат отпред гласи, че входът е free, така че решаваме да надникнем. Около час и половина по-късно излизаме, но все още не можем да определим какво точно сме видели. Единодушни сме обаче, че това е най-странното място, на което сме били някога. Къща на два етажа. Различни стаи, във всяка от тях най-разнообразни предмети и декор.

Голям старовремски скрин, върху който са наредени различни модели космати шапки. Снимки в различни формати на италиански актьори от сцени на филми (може би), като общото между тях е, че на всяка някой е с изкривена физиономия – челюст напред, извита уста, нещо такова. Трета стая, в която случайно хванати столове се подредени в извити редове, образуващи нещо като аудитория, а отпред има поставен на стойка неработещ голям модерен телевизор, до него пък е подпрян човешки скелет. Оттук се преминава в друго помещение, където има само закачалки с дрехи, а под прозореца амфитеатрално са подредени обувки. Ама страшно много обувки – като гардероба на Кари Брадшоу. По стените на много места висят картини, закачени за ъгъла на рамката, но празни. А с латекса някой сякаш си е играл, пръскайки различни цветове в произволни посоки.

Надниквам в една стая – полумрак, а няколко души седят на столове и разговарят. Когато се обръщам да изляза, един от тях скача и ме настига, като ме приканва да се върна и да снимам. От този момент, накъдето и да тръгна, той все изниква до мен, сякаш ми е сянка. Роял, покрит с шарена, червено-бяла кувертюра. Голяма дневна с бар в единия край, където от грамофон звучи страхотна музика. Момчето ни осведомява, че това е Pino Daniele, известен неаполски музикант, вече починал. Сядаме на изтърбушени старовремски кресла и снимам отражението на приятелката ми в огромното огледало до нас. Тя снима моето.

Момчето иска да пийнем нещо. Било Happy Hour. Усмихваме му се, докато се поклащаме в такт с музиката. Определено страхотно изкарани час и половина. Много по-добре, отколкото в бивш затвор с форма на звезда.
След като се стъмва и вече сме извили от глад, сядаме в тясна уличка в заведение с един тезгях, предлагащо фунии с морски деликатеси. Препоръчано от Trip Advisor. Взимаме си по една мини-бутилчица с червено вино и се разполагаме на една от шестте празни маси до стената отсреща. След 15 минути всички останали маси са заети. Трябва да ни плащат, че водим клиентела и разяждаме минувачите. Това го установихме и на следващата вечер, когато напълнихме една Gelateria, като седнахме на перваза пред входа да си ближем сладоледа. Майки с деца заприиждаха на мига, скутери с татковци отбиваха, сваляха каските и се втурваха за заветния сладолед, коли, даже джипове спираха с риск от глоба, но решени да опитат. Съдържателят така и не ни предложи процент, но пък ни остави да си седим на бордюра, без да ни изгони.
На улицата пред квартирата ни виждам заслон от кашони. Вътре спят поне трима души, завити с разноцветни одеяла. Втората нощ или градът е бил по-тих, или съм била смъртно уморена. Спя като къпана. И да беше изригнал Везувий, нямаше да го чуя.

Площад „Плебишито“ е внушителен, както на нощна светлина с редуващите се цветове на колоните пред храма, така и денем, преди сутрешното ни капучино в съседното прочуто кафене Gambrinus, за което бях гледала филмче в YouTube. После искаме да слезем към морето, но тръгващата оттам Via Chiaia някак ни увлича и се отклоняваме.

Елегантна улица с арка по средата, но по-важната цел е недоизследвания предишния ден Испански квартал, до който водят преките вдясно. Искаме да намерим първия участък на неоткриваемата на картата прочута улица Spaccanapoli, която е много дълга и разделя стария град на две части – северна и южна, видима с просто око от хълма при Сан Елмо. Проблемът е, че улица с такова име всъщност няма. Това е народното наименование на много улици със съвършено различни имена, които образуват права линия. Отне ми време да го разбера, но вече сме подготвени.

В някой от участъците й огладняваме и се поддаваме на чара на млад италианец, който ни кани да опитаме пицата на заведението. Не съжаляваме нито за миг – пицата тук оправдава славата на Неапол като нейна родина. Едната китка на момчето на практика липсва – има само зачатъци на два пръста. Става ми тъжно, но пък е толкова лъчезарен, че забелязвам това едва към края. След като сме се нахранили, ни черпи с прословутото лимончело. Леко замаяни, продължаваме пътя си към Дуомо-то, където за втори път ставам свидетел на изповед. Момче на около 12 години е коленичило пред изповедалнята, а свещеник с бяло като платно лице слуша внимателно. Не се разсейва, не гледа настрани. Цялото му внимание е в момчето.

Почти на края на работното време успяваме да влезем и в параклиса Сансеверо. Пищен барок струи от стените, подовете и таваните. Статуята на Христос с плащеницата е по-скоро зловеща, но за сметка на това други скулптури по стените ни задържат задълго, онемели от възторг. Едната е женската фигура с булото, която бях видяла вече във вид на графити в Испанския квартал. Всяка гънка на воала е като истинска, и макар че говорим за мрамор, сякаш е полупрозрачна, под нея можеш да различиш чертите на лицето. Другата е на мъж с рибарска мрежа около тялото си, а в краката му има книга. Всяка страница е отделена, сякаш можеш да се протегнеш и да я разлистиш. А мрежата е толкова истинска, че ти се иска да я пипнеш, за да се увериш, че е от камък.
След Сансеверо решаваме, че е крайно време да видим морето и отблизо.

Слизаме право към него, където попадаме на пристанище с лайнери като 20-етажни блокове, но към водата няма никакъв подход. Всичко, което се вижда, е грозен булевард и бетонна стена. Дълго вървим покрай нея, докато оставаме без крака, а вечерта е спуснала мрака си наоколо. Прибираме се за половинчасова почивка преди срещата ни с един българин в Неапол, с когото приятелката ми се беше свързала от някаква Фейсбук-група. Искахме евентуално местен човек да ни даде полезна информация и насоки. За да се познаем, беше казал, че ще е със сини панталони, синьо яке и бели обувки. И ние бяхме със сини панталони и бели обувки. Щяхме да сме като от един отбор. Дойде и започна да разказва за живота на българите там.  Седнахме да пием аперол, но след половин час затвориха, като услужливо ни дадоха пластмасови чашки да си прехвърлим питиетата. Отидохме да си ги допием на пейка, където си продължихме разговора и накрая момчето ни предложи да ни разведе из Неапол вдругиден, когато имал почивен ден. Тази вечер нямам сили дори за душ. Падам на леглото и заспивам на мига.

Поцуоли ни беше част от плана. Трябваше да разгледаме амфитеатъра на Флавий, който е третият по големина в цяла Италия, Rione Terra – останките от древния град и катедралата, вулкана Солфатара, храма на елино-египетския бог Серапис, и рибарското пристанище. От гарата първо слязохме на пристанището, зажаднели за вода и лодки след вчерашния неуспех с Неаполското. Рибарите тъкмо се бяха върнали от морето и вадеха улова. Захласнах се да ги снимам, винаги ме запленяват.

Тръгнахме да търсим Rione Terra, но след дълго ходене напред-назад без успех, влязохме в туристическата информация, където разбрахме, че:
1. Rione Terra не можем да го видим, защото бил отворен само в събота и неделя.
2. Амфитеатъра също не можем да го видим, защото той бил затворен само във вторник (споменах ли, че днес е вторник?)
3. Вулкана Солфатара пък съвсем не сме можели да го видим, защото от миналата година, когато трима италиански туристи паднали в него и загинали, бил затворен за посещения.
Оставаше ни само храма на Серапис, но преди това решихме да опитаме какво са извадили рибарите днес. Докато ги снимах, изглеждаше много добре.

Седнахме в чудно ресторантче до брега, където сервитьорът, на въпроса ми ще ни донесе ли меню, отговори твърдо „не“. На учудените ни погледи отвърна „Аз съм менюто“. Започваше добре. Още по-добре стана с бутилката вино „Solfatara“ - поне като не видяхме вулкана, да не сме капо. Храната беше фантастична, слънцето припичаше благо, и това определено осмисли напълно ходенето до Поцуоли, макар и без очаквания културен резултат. Пък и културата включва и храната и поминъка на местните хора, нали така? На тръгване все пак видяхме храма на Серапис, където трима работници с потници и жълти гумени ботуши избутваха с метли събралата се вода.

Обиколихме амфитеатъра отвън и хванахме метрото наобратно. По пътя от спирката до центъра попаднахме в най-истинската и неподправена неаполитанска лудница. Пазар, сергии, риби и октоподи в легени, огромни чушки, тиквички с цвят и зелен боб, слънчеви очила, калъфи за GSM-и, дрехи, дрехи, скутери с по двама, скутери с по трима, клаксони, мини-коли, баби, подпрени на седянка, мъже с цигари, негри, предлагащи чанти (чадъри не, защото не вали), пране над нас, пране около нас, боклуци в кофите, около кофите... Миризми, цветове, гласове... Това не може да се опише, то трябва да се види, чуе, помирише. И не за ден или за два. За да не избягаш от Неапол на мига, трябва истински да се потопиш в атмосферата му. И тогава, рано или късно, ще се влюбиш.
Тази вечер все пак виждаме и Неаполското море и пристанището. На залез-слънце заливът е фантастичен. Силуетът на Везувий допълва една съвършена картина.

Замъкът dell`Ovo вече е затворен, когато стигаме до него, но трите улички на островчето са осветени от романтични ресторантчета, от които се носи ароматът на морска храна. Улицата пред хотелите отсреща е широка, но странно безлюдна откъм коли. За сметка на това хора в спортни екипи правят вечерния си крос по нея, а други двама просто си стоят на осовата линия и си говорят, разбира се не без участието на ръцете.
В стаята отваряме бутилката бяло вино, подарък от хазяина, нарязваме си сиренца, купени по-рано от пазара на производителите до станция Толедо, слагаме ги на леглото, и пируваме. Утре е ред на Помпей. Дано не е единственият му неработен ден. Иначе ще трябва поне да изпием бутилка вино „Помпей“.

Това е едно много тъжно място. Огромен, красив град, заобиколен от планини, едната от които, макар и много спокойна и величествена днес, е причинила страшната трагедия, за която говорят пустите улици.

Домът на бегълците, както го наричат, е една стъклена витрина, в която човешки фигури са застинали в ужасяващата хватка на смъртта. Смърт неочаквана, нежелана и ненавременна. Екскурзовод до мен обяснява на група туристи, че костта на бедрото на детското телце пред нас е съвсем автентична. Заглеждам се, и наистина оттам стърчи бяла кост. Обръщам се и се отдалечавам. Трагедията на тези хора ми е непоносима.

Иначе влакът Circumvesuviana, който хващаме от Piazza Garibaldi на отиване е много спокоен, даже успяваме да седнем и се чудим защо му се носи такава слава. Е да, има една циганка с момиченце с червен сукман и намазани с шоколад пръсти, която проси. На една от безбройните спирки се качват и трима мургави музиканти, единият от които започва да свири на акордеон, докато „саксофонистът“ минава с обърната шапка за пари наоколо. До следващата спирка са преценили, че сме безнадеждни, и слизат да чакат следващия влак. На връщане обаче нещата са коренно различни. Влакът от Соренто пристига с половинчасово закъснение, а на Помпей вече чакаме доста хора. Не сме предвидени обаче, защото вагоните се пръскат по шевовете още преди нас. Опитваме се да се набутаме вътре. Висим почти на вратата, а до нас има всякакви хора – двама младежи италианци, от които единият е явно женската страна, защото на няколко пъти полага нежно главата си върху гърдите на „мъжкаря“. Момиче на около 20 лежи на земята в прегръдките на гаджето си и двамата дремят в ъгъла, а до тях трима високи чернокожи с огромни бали с незнайно каква стока очевидно отиват на работа за вечерния алъш-вериш в Неапол. Двама други се натискат в другия край на вагона и явно блъсканицата никак не им пречи. Момиче (или жена?), не по-висока от 1,40, с клин и блузка с дантела по края, опъната върху едрия за ръста й бюст (може би все пак е жена), и с обувки 32 номер, се подпира на приятеля си, който със своите 1,60 стърчи с цяла глава над нея. Когато тръгват да слизат и идват по-близо до мен, виждам, че цялото й лице е покрито с лунички, които той нежно целува, докато чакат вратите да се отворят. Друго момиче прави знак на гаджето си, че има нещо в носа. Забавно е. Ако не бяхме попаднали в час пик, как изобщо бихме могли да твърдим, че сме пътували с Circumvesuviana?

Днес сме решили да си вземем карта за целия градски транспорт и да разгледаме прочутите спирки на неаполското метро „Толедо“, „Университета“, „Музея“ и т.н. Остана ни също самият Археологически музей, който няма как да пропуснем, както и каквото друго се сетим като за последния си ден в Неапол. Утре се местим в Соренто. Тръгваме към спирка „Толедо“, за която се твърди, че е най-красивата метростанция в света, дори по-хубава от Московското метро. Ще ме извиняват, но не мога да се съглася с това, след като я виждам. Да, интересна е, модернистична, но на снимки изглежда по-впечатляваща, отколкото в действителност. Игра на светлината прави така, че шахматно разположената мозайка от сини и бели квадратчета изглежда като светещи капки във въздуха. На живо обаче е по-различно. Снимам и се учудвам отново колко по-драматичен е ефектът върху снимките.

 

Университетската станция също играе с цветове и отражения. Огледалата на тавана повтарят разноцветните розови, сини и жълти фигури на гланцовите плочки, с които са облицовани подовете и стените. Впечатляващо е. Бях чувала, че районът около университета е красив, и решаваме да излезем отгоре да поогледаме, преди да се отправим към музея. Над спирката има голям площад с кръгово движение и паметник в средата. Сградите са класически, красиви и поддържани. Докато оглеждаме, към нас се приближава изискан мъж на средна възраст и ни кани да влезем в търговската палата, която е точно пред нас. Имало нещо интересно и входът бил свободен. Макар че не разбираме какво точно се провежда, решаваме да надникнем. Сградата отвътре е ... wow! Голяма зала с колони, фрески по таваните и скулптури в класически стил спират дъха ни.

Господинът, който ни въведе, обяснява на млада жена с бадж на гърдите, че сме от България, на което тя с възторг възкликва, че това е прекрасно, и започва да ни разказва как днес е първият ден на изложението на производители на хляб, вино, сирене, мед, керамика и изобщо на всякакви занаяти от района Benevento, североизточно от Неапол. Всички хранителни продукти се правели по древни рецепти, без химикали, екологично чисти. На първия щанд ни черпят с хляб, натопен в зехтин. Малко по-нататък присъстваме на демонстрация на майстор керамик, който пред очите ни измайсторява на грънчарско колело каничка в етруски стил. След като я е оформил, фино я отделя с конец от глината на колелото и ни я показва гордо.

След него е ред на мандрата за сирене. В метален съд мъж с бяла брада разбърква с дървена лъжица жълтеникава смес. Дава ни да опитаме от готовото сирене, което обръща от кръглата форма на масата пред себе си. Вкусът му ми напомня прясното сирене, което баба ми на село правеше в детството ми. На щанда отляво мъжът, който ни покани, обяснява на други посетители нещо за древните ножове и щитове от римско време. Той се оказва университетски професор, както ни осведомява младата жена. През цялото време тя не се е отделяла от нас – разказва ни, превежда въпросите ни на изложителите и е страшно приветлива и мила. Позволяват ни да извадим ножа от ножницата и да пипнем острието. Разбира се, се редуваме да се снимаме с него. После идва ред на младо и изключително красиво момиче, което е производител на екологично чист мед. Слага ни по една малка чашка, за да вкусим от него. Ммм... След това искаме позволение да я снимаме, тя се усмихва, застанала гордо зад щанда. Накрая, специално за нас, отварят бутилка бяло вино и всички заедно вдигаме наздравица. И майсторът грънчар е дошъл, казва ми, че на италиански „Наздраве“ е „cin cin!“ и се смее. Дава ми координатите си, за да му изпратя снимките. От своя страна ние искаме някаква връзка с милата девойка, която ни обгрижваше, и сме очаровани да разберем, че работи в музеите на Ватикана. Тръгваме си усмихнати и невярващи какво преживяхме най-неочаквано.
После идва ред на археологическия музей, а след това търсим римския театър, който за съжаление е затворен. Така че сядаме да хапнем пица в една от известните пицерии на Via Tribunali. Вечерта се сбогуваме с неаполитанския залив, клатейки крака на перваза над пристанището. Ще се върнем пак последния ден след обяд, преди полета ни вечерта, но някак вече ни е тъжно.

Отново сме в Circumvesuviana, но този път до последната му спирка – Соренто.

Жилището се оказва точно толкова хубаво и на толкова перфектно място, колкото съм очаквала от снимките и предварителната информация. Ключът ни дава Джузепе – тъмен сорентинец с козя брадичка, който ни пожелава приятен престой и настоява да му се обаждаме, ако имаме каквито и да било въпроси или проблеми. Соренто е тих, красив крайбрежен град, разположен върху гигантска отвесна скала. Тук и скутерите са някак безшумни и незабележими, няма ги клаксоните и какофонията, така типични за Неапол. Изгладнели сядаме в първото уютно заведение, изпречило ни се на пътя. В рамките на 5 минути двама от сервитьорите, плюс трети мъж с вид на собственик, се изреждат на масата ни, за да ни поздравят. Всичко е изискано, опънато, мазно, любезно. Туристите – скъпо облечени, класни, бледи, на токчета, с шалчета, говорещи тихо. Немски, английски, френски, италиански. Всичко това е очаквано, разбира се. От Соренто обаче ни е стъпката към крайбрежието на Амалфи, за което толкова сме слушали. След като сме поразгледали града с неговите Marina Grande и Marina Piccola, които са си разменили имената, вечерта сядаме в единствената каубойски изглеждаща кръчма на Marina Grande в непосредствена близост до рибарските лодки, покрити с разноцветни парцали. Съдържателки са 5 сестри, две от които ни обслужват и имат вид на рибарски съпруги – с избелели тениски и невчесани, хванати с ластик прошарени коси, записват поръчките върху кочани като тези от Балкантурист. В менюто, на първа страница, е разказана историята на траторията с нейната приемственост вече от три поколения. София Лорен била тук през не знам коя точно година, май 60-те. По-нататък не се разбира много, защото английският рязко се влошава, сякаш този, който го е писал, се е напушил здраво накрая. На тръгване към къщи забелязваме на балкона на къщата, над ресторанта, едра жена – вероятно третата от сестрите, която не е помръдвала оттам с часове. Може би нейната функция е да гледа някой да не избяга, без да си плати. Четвъртата може би готви, а петата мие чиниите.

За Амалфи се пътува с автобус по много тесен път с безумни завои, виещи над самото море. Като погледнеш от прозореца надолу към отвесните скали, направо ти прилошава, страшничко е. Но и величествено. 30-тината километра се взимат за близо 2 часа. На места, като се срещнат два рейса в двете посоки, става сложно, но шофьорите са толерантни, изчакват се, връщат назад, ако се наложи, и пъпленето продължава. Има дори ентусиасти с колелета. Не мога да повярвам, че някой би дръзнал да кара велосипед по път като този. Амалфи е приятно градче, но го намирам за прехвалено. Има една основна улица и мрежа от много тесни съседни алеи, които водят до сградите на по-задна линия. Керамиката е силно развита и магазините преливат от пъстроцветни чинии, вази, купички, лъжички и какво ли още не. Истинска радост за очите са. Има лимони, известни с продълговатата си форма и по-малък размер, в сравнение със сорентинските, но пък били много сладки (не е вярно, пробвах).

Има и тълпи от туристи, които за наш ужас решиха да се връщат към Соренто по същото време като нас, та чакахме на опашка за автобуса. По обратния път пътеката между седалките е претъпкана от правостоящи. Млада жена стои, подпряна на съседната облегалка, стиска очите си затворени и през цялото време си вее с рекламна брошура на остров Капри. Зад мен някой непрекъснато ми скубе косата, докато се опитва да се задържи да не падне по завоите. Нямам търпение да сляза.

Може би защото някой ми беше казал, че Позитано бил голямо разочарование, не очаквах нещо особено. Отново сме в рейса на SITA на последната седалка. До нас седи семейство с две деца на около 5-6 годинки. Момченцето е право в коридора между седалките и гледа вяло навън, докато всички наоколо охкат и ахкат, прехласнати от суровата красота на крайбрежието. Чудя се какво привлича вниманието ми, нещо ми е необичайно. Осъзнавам, че това е пълната липса на емоция и реакция на момчето. Гледа абсолютно безизразно и апатично, сякаш това навън е съвсем обичаен пейзаж. Поглеждам и към сестра му – и тя не проявява никакъв възторг. Тогава се замислям дали изобщо някога съм виждала малки деца да се прехласват по гледки. Ами не, не съм! По играчки – да, по лунапаркове, животни – да. Но по природа и гледки – никога. Сякаш това за тях е просто даденост, нещо нормално. Разсъждаваме известно време с приятелката ми дали децата се раждат без строги понятия за красиво и грозно, за добро и зло, а едва след това училището и обществото им налагат тези разграничения. Темата е интересна и неусетно пристигаме. Днес пътят не ме е изморил толкова, Позитано е на едва 19 км от Соренто и дори и с бавната скорост, с която се движим, за 40-45 минути сме там. За разлика от Амалфи, където градът е разположен върху изпъкнал склон и рейсът спира в основата му, до самото море, Позитано е точно обратното – къщите сякаш са изсипани в голяма скална фуния, изливаща се в морето. Автобусът върви по горния й широк ръб и спира на две места – в началото и в края на градчето. Някои слизат на първата спирка, и след като разгледат, излизат откъм втората, за да хванат автобуса за обратно. На нас обаче ни се струва твърде стръмно и усойно, и решаваме да започнем направо от втората, където подходът е по-плавен и по алеята има пейки и прекрасни арт-магазинчета. Още със слизането и първия поглед, хвърлен от високото, разбирам, че това място няма да ме разочарова. Напротив, разбирам писателя, който е идвал тук да твори и да търси вдъхновение, и който, по твърденията на самите позитанци, е Джон Стайнбек, но аз продължавам да мисля, че има и друг такъв.

Поне час слизаме надолу, не защото пътят е дълъг, а защото магазинчетата с ръчно изработена керамика на местни майстори ни примамват на всяка крачка. Особено ни впечатлява едно младо, приветливо момиче, чиито сувенири се отличават с толкова артистичност, закачка, цветност и финес, че изкарваме дълго време в магазина й, неспособни да изберем по нещо за спомен. На излизане я питам къде са произведени, а тя ми отвръща: „Тук, това ми е и студиото отзад“. Ахвам, защото освен че е млада и красива, е и толкова талантлива.
Градчето е малко, но всеки негов ъгъл и детайл излъчва финес. Надписите над магазините не са просто табели, най-често са букви, изградени като изпъкнал релеф и покрити с изпечена разноцветна керамична глазура, върху изтривалките на входовете са изтъкани имената на собственика или на обекта. Всичко говори за непреходност и за предавани от поколения занаяти и поминък. Хапваме пица с бира в някаква хитова пицерия в центъра, където за първи път изживяваме практиката, за която само сме чували до момента – да платиш и да чакаш да извикат номера ти. После сядаме за отмора на едни стълби, докато се наслаждаваме на невъобразимо gelato с ягоди. На излизане към автобуса светлината се е променила и морето с неговите изумрудени нюанси, нашарено от белите лодки и корабчета в дъното на фунията с пъстрите къщички в жълто, червено и керемидено по спускащите се скатове, ме пленяват завинаги. Не мога да отделя поглед. Въздъхвам, когато рейсът пристига.

На Marina Grande в Соренто - малкото пристанище с лодките, има още една впечатляваща тратория, освен тази на 5-те сестри – Тратория Емилия, от 1947 г.

Всяка вечер опашка от туристи чака, за да се освободи маса. Това винаги е показателно, така че днес сме там. Изживяването е страхотно. Колона от сервитьори пъпли навътре-навън в такава строга организация, че всичко се случва без никакво забавяне. В дъното на ресторанта забелязваме едра жена в шарена рокля, която непрекъснато напътства другите и сама не спира да върши нещо. Няма как да е самата Емилия, която е основала траторията през 1947 г. Оказва се дъщеря й Ирена, поела бизнеса след смъртта на майка си. Това научаваме на следващия ден, разгръщайки случайно една книга за Соренто. Преяли и доволни, ставаме да се разходим, най-вече защото ни е жал за хората, които все още чакат на опашка. И те трябва да хапнат все пак.

Последният ни цял ден. Нямаме сили за ново пътуване в околността и решаваме да останем в Соренто. Разхождаме се лежерно из стария град, подбирайки магнити за спомен толкова внимателно, сякаш от това зависи животът ни. После слизаме пак на пристанището, където правя последни кадри на рибарите, опънали се на столчета до брега на припек слънце.

Вечерта попадаме на страхотна тратория в самия център, но на задна уличка, и времето тук сякаш е спряло. Само ние и още 3-4 посетители, сервитьорката и накичените по стените плитки с чесън и с лук. Утре трябва да тръгваме. Не искам.

Отново в Circumvesuviana на път към Неапол. Обичам го този влак! Днес имаме последен цял следобед в града преди полета късно вечерта. Ще се потопим отново в лудницата, за да си оправим вкуса от прекаленото спокойствие на Соренто. Даже с допълнение – 1 май е, неработен, празничен ден и народът е по улиците на купон. От единия край на Spaccanapoli като погледнеш към другия, който завършва на високото в Испанския квартал, виждаш само море от глави. До днес явно не сме знаели колко точно може да е оживен Неапол. Музиканти, танцьори, комици, художници, баби, дядовци, деца, крака, крака...

Попивам с всяка пора усещането, което ще пазя дълго, затварям очи и слушам какофонията от звуци, а слънцето нежно гали лицето ми.
На летището сме по-рано и сядаме с по чаша убийствено силно кафе пред сградата. От изхода на пристигащите излиза семейство италианци с малко момче, което изскача навън с боен вик: „Napoli! Napoli!“. Личи, че е чакало с нетърпение този миг. Иска ми се да съм на негово място и сега да пристигам.
Една наша приятелка ни беше казала след нейното ходене в Неапол: „Момичета, Наполи е истинската Италия. Всичко останало е само за декор.“ Сега вече я разбирам напълно.

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах