сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

Ком - върхове и подножия

27.3.2018 г.

пътепис от Атанас Кръстев

„Оставих ви без горест, о, весели долини,
ливади миризливи и сенчести градини:
високо, към небето стреми се моят кон.“

Иван Вазов „На Ком“

ПРЕДИ ДА ЗАВЪРЖЕМ ОБУВКИТЕ

От март 1879 до септември 1880 г. в гр. Берковица длъжността председател на Окръжния съд се заема от човек без юридическо образование и правен опит. Ето защо, съвсем понятно, той не ни оставя ценно юридическо творчество, а предимно афористични съдебни конфузи като смъртната присъда, произнесена срещу едно куче. Този пишман юрист обаче ни оставя такова художествено наследство, което ни изпълва с благодарност, че е предпочел литературната кариера пред юридическата. Този злополучен съдия е народният поет Иван Вазов.

В Берковица Вазов е написал редица от най-хубавите си произведения, възпял е подобаващо величествения Балкан, вдъхновявал се е от душевността на местните хора. Ще минем за пореден път по неговите стъпки, следвайки една утъпкана планинска и поетична пътека, за да си доставим душевното удоволствие, което е родило у големия творец вълнуващите му творби.

Където Вазов се е изкачвал бавно с коня си по планинската пътека, сега се вие тесен асфалтов път до хижа „Ком“. Оттам нагоре след два-три часа път пеша през смарагдовите сенки на величествените буки, смърчове и ели пътникът се озовава на широка седловина, от която по голия гръб на западния дял на Стара планина леко се достига връх Ком. А оттам погледът хвръква накъдето му видят очите. Нищо не го спира да се рее с крилатите думи на поета:

„О, чудо! О, картина! Кацнал на тез скали -
на тоз престол грамаден на бури и орли, -
аз гледам в далний север, през степите сънливи,

премрежения призрак на Дунава светливи;
на юг се очъртава сред океан злато
на Витоша гигантска сърдитото чело;
зад нея снежна Рила огромни вдига плещи,
а по-далеч се мяркат Родопите зловещи.“

Възторг, усещане за свобода, за небе по-близко от земята. Величествен страх и сладост от вкуса на вечността, която според Еклесиаста Бог е вложил в сърцата ни. Оттук надолу всичко изглежда дребно и незначително – и селища, и хора, и тревоги. Северозапдните склонове на Балкана, покрити с вековни страховити гори падат почти отвесно на север долу до Берковица, която като шепа бели камъчета се е скупчила кротко в дланите на меките хълми в подножието и събужда носталгия по уют и сигурност.

Няма по-дива, страшна, тилилейска планина от Балкана между Ком и Миджур. На някои места в подстъпите й трябва така да вдигнеш погледа си, така да извиеш глава назад, за да съзреш най-горната част там, където потъва в небето, че ако носиш шапка, ще разбереш откъде идва изразът „да ти падне капата“. Невероятна каскада от смърчови стени, стъпващи една върху друга, се издигат почти отвесно на хиляди метри нагоре. А, ако си вече на върха, не ти трябва голямо засилване, за да скочиш и тупнеш насред мегдана на някое от селцата хиляди метри по-долу.

Който е стигнал дотук, може да разбере опияняващата любов на народните певци към гората като към майка закрилница, предизвикателството на върховете й към всяка насилническа зависимост между хората, да усети природата на патоса у Вазов, извиращ също от народната поезия, който навсякъде в творчеството му е почти един и същ – просторен, алпийски, пропастно-върховен, да се стъписа пред непосилното предизвикателство да опишеш въздействието на това шеметно величие върху човешката душа и нейната невероятната способност да жадува свобода с размерите на необятните пространства.

Но, каквото и дар слово да притежваш, тук са неизбежни и многото движения с ръце, отмятания на глава, въртене и притваряне на очи, възклицания и въздишки. Защото този масив, който носи на раменете си втория по височина връх на Стара планина, си остава за мен пръв по неописуема внушителност, страховитост и първичност.

В НАЧАЛОТО Е БЕРКОВИЦА

От София през Петрохан се спускаме, похлупени от гъстите гори на северния склон на планината. По течението на река Бързия, през селото, взело името си от нея и което също се вие, подражавайки на реката, след двайсетина километра стигаме Берковица. От някога оживения град са останали около десет хиляди жители, обитаващи няколко махали, струпани около просторен приветлив площад. Висока и самотна часовникова кула поставя остър удивителен знак в западния му край и превзема категорично центъра. Дори твърде голямото за такова селище ново кметство не може да я смали и подчини. Минало и настояще стоят на разстояние едно от друго малко чужди. Някога хората са строили не толкова за удобствата и престижа, които дава постройката, но най-вече заради красотата и душевната наслада, която тя може да дава. Старите възрожденски сгради не са подчинени на нуждата и леснината, които са толкова откровени в съвременната архитектура. Те съществуват сами по себе си със своя физиономия, лице, очи, снага; въобще – с лично присъствие, ще кажеш – самите те са хора с човешки черти. Такава е и тази часовникова кула, подобна на други в някои от запазените центрове на българските градове от ХVІІІ и ХІХ век. Очевидно най-важната й задача не е била да показва времето, а да го превръща в нещо важно и да му придава достойнство. Трябвало е да покаже най-вече самочувствието на жителите й, стремежа им към нещо не просто по-високо, а и по-възвишено, към свобода и равняване с другите селища, че и народи. По онова време е било много модерно да имаш часовникова кула. Може би е било нещо като днес да имаш мол. Каквото и да е било, моето усещане е, че тази остра каменна стрела, насочена гордо към небето, изразява преди всичко удоволствие от живота и надежда, бодра увереност за случването на нещо хубаво и очакване на нещо още по-хубаво. Като си помислиш, че е строена през ХVІІІ век в Османската империя! Може да ни натякват днес, че нашите деди са били роби, но от това, което са построили и са ни оставили личи самочувствие, което е всичко друго, но не и робско.

Под часовника в Берковица времето сякаш е спряло и нехае за това какво се харесва на тези негови наследници, превзети от суматохата. Цъка си едва чуто, вслушва се в тихите си щастливи спомени и чака търпеливо плахия като гърмян заек живот на северозапада да надникне отново от гъсталаците, да се поогледа, па да се изтегне безстрашно по пейките на площада и да зажуми под сгряващите лъчи на мекото планинско слънце. Чака и излъчва увереност в сбъдването на своята мечта.

Разхождам се по малките, уютни улици на градчето, засенчени от красиви стари дървета. Градският часовник разлива по тях кроткото си време. Всичко е с достатъчни размери, близко, човешко, ухае на непостижимия другаде, камерен уют на малкия български град. През отворен партерен прозорец, притулен от щедро разлистена черница, се дочува радио, разнася се аромат на печени чушки, котка се припича на перваза на метър от случайния минувач. Образ на безвъзвратно изчезващия български малък град, който реши изведнъж истерично да скочи във влака стрела на прогреса, вместо тихо да се радва на пълната си самодостатъчност.

В една такава възрожденска лична къща е музеят на Вазов. Пребивавал е тук, когато градът е бил околийски център с много по-важно стопанско значение. Освен кучета обаче председателят на Окръжния съд е осъдил и мъчителите на българското население от погромите преди Освобождението – Ибрахим бег Пашаджик и Караман бег. Въпреки относително добрата подготовка, по време на Априлското въстание северозадният край не се вдига. Срамуваме се от поведението на хората в района, когато наблизо преминава четата на Христо Ботев и правим какви ли не потискащи изводи. Забравяме, че именно тук се провежда най-организираното и мащабно въстание в модерната ни история – Чипровското, а през 1836 и 1837 г. се вдигат две крупни въстания с хиляди въстаници – Манчовата буна с над четири хиляди въстаници и Върбанпеневското въстание – с над две хиляди участника. За разлика от Априлското въстание се водят успешни сражения с турската армия и неуспехът на тези смели начинания се дължи преди всичко на коварството или лошата организация на външните сили, на които разчитат организаторите – Австро-Унгария и Сръбското кралство.

НА КОМ

След кафе с„Мелба“ в зеленината и бълбукащата прохлада край реката потегляме. Ще качваме Ком. Този път не в спомените, а утре сутринта, след като преспим на хижа под него. Десетки пъти съм минавал по пътя за там, но винаги се наслаждавам сякаш за първи път на преживяването. Това е и една от причините да идваме често тук. Тесният път, предназначен сякаш за смърфове, хобити и други маломерни горски обитатели, се вие под изумителните изумрудени куполи на могъщата букова гора. Сякаш плуваме в зеленото мляко на сенките й. Огромните стволове на яките дървета са сграбчили простора под себе си и не му дават да гъкне. Усещат се плътността, тежестта и кротката мощ на гладките столетни стволове. Наред с насладата от красотата, изтръпването от близостта на главоломната бездна, напрегнатото усещане за опасност, нагнетявано от пропастта и острите завои, превръщат пътуването в приключение.

Излизането горе на открито сред светлите равни поляни пред хижите предизвиква облекчението от приземяването на твърда земя след турбулентен полет. И Вазов, обхванат сигурно със същата еуфория, е запял тук с приповдигнатия си възторг:

 „Аз чувствувам се близко до светлий небосклон.
А ямите бездънни ми зеят под краката
и буките столетни шумтят в дълбочината.
На пътя ми въз върха висок, пустинен, див
бял облак се изпречва кат призрак странен, жив
и движи се, и мърда над стръмнините крути,
като кораб въздушен с платната си надути.“

 Хижата е просторна и чиста. Осигурява базов комфорт. В средата на обширната столова огромна печка на дърва съблича и през януари по тениска. Има кухненско помещение със съдове, прибори, печки и мивки за тези, които искат да си готвят сами. Добра кухня, ако не си носите собствена храна. Попадаме на мащабно увеселение на големи разнородни компании. Хора от различни краища на страната вдигат тостове, вият хора, разказват лакърдии. Стават запознанства, дават се обещания, записват се телефонни номера. До късно цари голямо уважение.

В слънчевата утрин изкачването до върха е леко и не много продължително – около два часа и половина. В стръмното гъстата вековна гора пази от силното слънце. Преди седловината, която като кобилица свързва Малък Ком със Среден Ком, завесата от гора пада и се разстила епичната сцена на север към Берковица. Градчето е в краката ни, а на север в ясно време се виждат отблясъците по синеещата се лента на Дунава. Яхнеш ли вече седловината, пред погледа се разкрива гледка на изток и юг. Случихме красиво време. Снежнобели купести облаци изпълзяват нагоре по северния склон като пълчищата на Осман паша към Шипка. Горе на билото опълченски ги посреща южният вятър и ги навива на къдели с различни форми, дипли ги, после ги накъсва в огромни вълма от захарен памук, отваряйки пролуки към гъстата синева на небето и искрящозелените подножия.

Достигането на върха е прекрасен финал на тържествената алпийска драматургия. Достойна кулминация и фокус на амалгамата от пейзажи, лица и случки, висока поанта на ритми и рими, които спонтанно извират от паметта на душата. Пегасът на Вазов хвърчи насам-натам като отвързан. И моят напира да го последва, подскача, пръхти и – аха, и той да хвръкне:

 

„Но ето ме на върха и вихърът мъгляви
пред мен кат сън премина, простора ми остави.“


„Оттук окото волно прегради не намира.
Вселената пред мене покорно се простира.
Душата гордо диша. От тия планини
умът към нещо светло, голямо се стреми;
и както тез могили без трънье и без храсти,
душата ми е чиста от зависти и страсти
и пълна с упоенье, забравя за светът,
при туй величье нямо утихнува ядът,
и само ветровете – възушни буйни орди,
от връх на връх пренасят напевите си горди.“

Тържествено, но и малко зловещо. Обзема те страх. Страх от високото, от самотата, от Бога. Освен че ни помпа с възторг, върхът поражда и обратна тяга към по-ниското, към човешките обиталища. Напускането им и голямата им отдалеченост носят усещане за ерес. Но може би в това е най-големият чар и смисъл на планинарството – да се изваждаш от обичайното, да се оглеждаш от всички посоки, да се провокираш и изпитваш, да се опознаваш, да цениш вечното и великото, но и човешкото и топлото и така да съставяш една подробна карта с най-ценните ориентири на самия себе си. Да топографираш точките на уюта, добротата, любовта и приятелството. Но и на радостта от приключението, бягството от безличното, тръпката на всемирната поезия, която пронизва цялото творение. Без да навлезеш в опасните му пустини, да качиш страховите му върхове, няма как да завършиш истински поемата на противоречивия ни живот, която всеки иска да напише и да я рецитира от олимпийски пиедестал.

 ***

Заедно с многото си наслада, въпроси и вълнения, оставяме на върха своя въображаем сърдечен венец от благодарност пред паметника на народния поет, рисуваме и своите символични присъствени белези по камъка от сорта на пронизано със стрела сърце и Той + Тя = Л. Слизаме надолу с лекота, сякаш сме оставили горе и тежестта на своите обичайни задръжки и предразсъдъци, съмнения и тревоги. Освободили сме място за лекотата на възторзите, доволството от победата и някакви изненадващо нови и смели надежди. Като едни по-добри и по-смирени вавилонци с помощта на върха сме издигнали дремещата във всеки от нас лична валилонска кула, но не за да се съревноваваме с Бога, а за да се доближим поне малко до съвършенството и абсолюта, с преклонение да вдъхнем за миг от омайния му аромат.

Слизайки, си припомняме Маркес – поета, който ни е зарекъл, че да пътуваш значи да обичаш да се завръщаш, че да пътуваш е да се завърнеш.

 ***

Долу отново се сливаме с хората на Северозапада. Дали са по-добре от времето, когато Вазов гръмовержо негодува от върха за съдбата на македонците, за робството въобще и възпява трагичния героизъм на народа в краката си? Дали са по-зле от хората в големите градове? Признавам си, че и аз бях обзет, пък и все още съм донякъде, от подобни настроения, предизвикани от обективно тежкото икономическо положение на района. Но не мисля, че от турско досега са настъпили само положителни промени. Гледам ги, видимо с нищо не се различават от хората другаде. Всичко изглежда нормално – и дрехите, и израза по лицата, и усмихнатите и киселите физиономии. Започвам да мисля, че хората не живеят по-щастливо или по-нещастно от тогава или от другите другаде. Най-важните неща, които могат да ни направят достатъчно щастливи, никой не може да ни отнеме. Те са ни дадени по рождение. Няма да ги изброявам. Като се замисли повече или по-малко, всеки ще се сети. И може би просто не ценим и не се стремим към истински необходимите и важни неща? Причината да останеш да живееш тук, наред с другите причини, е може би и някакво по-успешно осъзнаване на това несъответствие между мерак и необходимост. Тук са чешити, които не преливат от доброта като превтасало тесто из нощви, но кипят от колорит – остри, чепати, жизнени, корави клинове в жилавата дървесина на трудния бит по тези места. Примирили са се сякаш с превъзходството на чутовната планина и не се борят, а споделят с нея едно трудно, но мъдро и хармонично съжителство. Планината побеждава всичко тук, но дава и пази. Много повече от държавата. Този, който остане или поне се завръща тук знае от какво и защо. Сигурно защото всеки камък си тежи на мястото.

И така, с помощта на дядо Вазов успяхме отново да се издигнем на надморско-надхорската висота на Балкана, а с благодатната помощ на Радичковия калейдоскопичен животоскоп да се порадваме на мистичните подножия. Дойдохме с угризения и съжаления за най-бедните хора в Европа, тръгваме си с угризения и съжаления за нас самите, за нашите предразсъдъци относно истинските стойности в живота. Нашата мегаполисна увереност, че за да си заслужава, животът трябва да е мащабен, шумен, ефектен, манифестиращ напето по наполеоновски, се разсея вследствие на едно невидимо, но все по-ясно доловимо за търпеливия слушател шумолене из повсеместните гъсталаци из този край. Тихо шумолене, произвеждано без съмнение от леко помръдващия, стаил се там, плах като гърмян заек тайнствен живот на Северозапада.

 ***

Да пътуваш, това е да тръгнеш от дома си,
да оставиш приятелите,
това е да се опиташ да полетиш.
Да летиш и опознавайки други клонки,
да пребродиш пътища,
това е да се опиташ да променяш.
Да пътуваш – това е да се облечеш като луд,
т.е. – „не ме интересува”,
това е да обичаш да се завръщаш.
Да се върнеш, ценейки малкото,
да опиташ от чашата виното,
това е да искаш да започнеш отново.
Да пътуваш – това е да се чувстваш поет,
да напишеш писмо,
да искаш да прегръщаш.
Да прегърнеш, пристигайки пред една врата,
скърбейки за спокойствието,
това е да се оставиш да целуваш.
Да пътуваш е да си светски човек,
това е да опознаеш други хора,
това е да започнеш отначало.
Да започнеш да протягаш ръка,
разбирайки силния,
това е да усещаш самота.
Да пътуваш е да си тръгнеш от къщи,
това е да се облечеш като луд,
казвайки всичко и нищо
с пощенска картичка.
Това е да спиш в друго легло,
да чувстваш, че времето е кратко.
Да пътуваш – това е да се завърнеш!

 Габриел Гарсия Маркес „Да пътуваш...“

 

***

Всичко написано и преразказано е измислица.

Тук по заставите на Гранични войски прекарах две трудни години. Юношеската романтика се изпари за дни и остана само затворът и едно от най-големите предизвикателства към смисъла на живота, съдържащо се в легендарното „тези камъни оттука – там и обратно“. Но, очевидно заради  това изпитание, бях неочаквано и богато възнаграден – тук познах величието на българската природа и я обикнах с парливата нотка на отчаяние от непостижимата й свобода, необхватност и смазващо превъзходство. Пребродил съм цялата планина и съм попадал на много места, убеден, че съм първият човек, който стъпва там. Велика пустиня, открита единствено от теб, великодушно допуснала само теб, смазваща подигравка с всяка човешка власт и надежда за спасение.

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах