сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

3 седмици в Киргизстан и Памир – един разказ за пътя до вр. Ленин – 7134 м – и първото ми спускане със сноуборд от над 7000 м - част III

4.10.2017 г.

Ден 12. Спя добре на 5400 м, което си е малко чудо. Сутринта се будя и виждам, че всичко е обледенено, включително кондензацията върху чувала ми и шишета с вода от литър, които са вътре при нас в палатката. Казаха, че било поне -20°С, не съм забелязал, което говори добре за моя чувал, бидейки от синтетика, а не от пух. Събираме палатката и нямам търпение да тръгнем нагоре, напълно съм мобилизиран. Другите обаче изглеждат като пребити и се оправят едва-едва, само Нийл е свежарка, а пичът е на 59 години – respect. Аурелио е тотално зомбиран и съвсем правилно се отказва от понататъшни действия, Павел му намира свръзка за слизане в С1 веднага. Мигел и Влада едва нарамват раниците и се чудя как ще стигнат до С3, но с доста себеотрицание, хората поемат нагоре. Аз съм пълен с енергия и гледам да не го преекспонирам, не е културно, а вече не сме и вързани с въже. Павел ме вижда, че направо подскачам и ми казва, ако искам да си ходя нагоре с моето си темпо. Това и чаках, сам към първия ми 6-хилядник :) Веднага влязох в ритъм и без някаква умора, гледам, че задминавам всички. Това е добър знак за мен, решено е, утре ще се опитам утре да атакувам върха без допълнителна аклиматизация. Тези планове съм ги споделил на много хора още от преди и всякакви гидове ми казаха, че няма начин да успея по този начин, някои се отнесоха с доста сарказъм, други си ме предупредиха съвсем сериозно, получих и куп леки насмешки, но Павел знае формата ми и каза, че имам не малък шанс – аз вярвам на него и на собствените си възможности, никога не съм слушал масата хора, особено такива, които не ме познават. Засичам се с баща и син скиори, които имат сходни планове с моите, и се уговаряме, че можем да обединим сили, защото сам си е рисковано да се спускам, това е допълнително облекчение, пък и те са фит, като ги гледам как се движат. Скоро пак се чува някаква суматоха и отново виждам неспасителна операция, този път трупът е увит криво ляво в 1-2 шалтета и главата леко се поклаща отзад напълно открита – отвратителна работа, няма как да не ти се догади... и този човек го свалят от там, накъдето аз съм тръгнал, отново един голям удивителен знак. Аз обаче съм вече на 5800 м и продължавам да се чувствам перфектно, като се придвижвам нагоре в същия стил, бавно, но с неспираща крачка. Най-сетне стигам до последното било към връх Разделная, огромен склон, който съм сигурен, че ще вземе не малко от мен. Правя почивка с електролити преди последния напън за деня, след което започва безкрайно катерене по супер стръмен терен, а раницата със се дъската натежават като че ли още повече, то и без това са си някъде 20-25 кг със сигурност. Постоянно си гледам часовника, за да разбера колко ми остава 5800-5900-6000! Става ми добре, за първи път в живота си достигам тази височина. Още 100 метра и съм на върха, сам, палатките на С3 изникват като гъби, зарити в снега и нови гледки се откриват от другата страна на планината, поредното незабравимо усещане. Горе духа здраво, а аз съм потен, веднага вадя Gore-tex-а, дебелите ръкавици, шапката. Измежду 30-ината палатки трябва да открия нашата по описание, която е вече опъната слава богу, т.е. от друга експедиция ни предложиха да ползваме техните палатки, за да не опъваме нашите, просто се стиковахме, защото гидовете са си френдове. Не съм ги броил, но се оказа, че съм взел разстоянието от С2 до С3 за 3 часа и 20 мин, което впоследствие Павел определи като забележително. Лутам се в лабиринта, накрая я познах палатката, извиках, а отвътре ми отговори носачът, който бе тръгнал по-рано и вече беше доставил чувалите и си почиваше. Перфектно, пльосвам се вътре, където е даже приятно топличко заради слънцето. Хапнах 2-3 бара, пих вода, починах си и излязох навън да се покефя. Толкова снимки съм изгледал от това място и ето че сега съм тук, и не само това, ами остават броени часове до първия ми опит за връх Ленин. Моля се пак за хубаво време, само още един ден ми трябва. Минават 2 часа преди да се появят Паша и Нийл, последният ме кефи много, защото на 59 е по-добър от повечето в планината, дано и аз да бъда поне така на 60 :) Влада, Мигел и Павел идват след още 2 часа, направо съм учуден, че са стигнали, защото хич не бяха добре, но евала за волята. Те обаче със сигурност няма да се тестват за върха утре, така че сформираме 2 екипа – единият, начело с Паша утре слизат директно надолу, а ние с Павел и Нийл ще атакуваме. В нашата палатка цари страшна възбуда, отново се пренареждат раниците, аз съм най-тегав, защото трябва да оставя всичко, което друг ще сваля до С1, както вече казах. Към 6-7 се организираме за обядовечеря, пак хапваме топли супи и манджи, които идват в някакви руски космически пакети, важното е, че ми понасят добре, а имам и още барове. Разбираме се, че ще станем в 3,00 ч през нощта и ще тръгнем нагоре до към 4,30 ч. Аз естествено напирам за по-рано, но Павел ме отказва, той бая си разбира от работата, така че му се доверявам напълно. Веднага започвам да отброявам времето, сърцето забива по-силно – толкова съм близо вече и толкова съм чакал за това. Павел – най-големият фен на Beatles ever, прави чай и пуска Let it be, няма как да не пеем, просто не е възможно. Тази песен ще ехти в главата ми вечно, повярвайте ми. Естествено за мен, вечерта преди атаката въобще не спя, хем знам, че трябва, хем съм толкова емоционален, че не мога и не мога. Все пак, надявам се до 3 да съм посъбрал 1-2 часа в унес, то и без това там не спира да духа яко и палатката флапери и се тресе нон стоп. Сърцето лумка и пак не мога да разбера, от височината ли е или от вълнение... чакам да стане време.

Ден 13. (докато пиша, виждам, че е точно 13-ия:)) Будим се в 03,00 ч и това е най-тежката част от утрото, в палатката е минус не знам си колко, хич и не ме интересува, но обувките, които вчера бяха потни, сега са просто вкаменени, добре че си нося хубави чорапи. Павел дава зор, защото твърди, че навън времето е уникално тихо, то братче не се седи прав, не знам иначе какво е, но зорът ме кефи максимално, особено като не го давам аз, ми е още по-добре – някой върши моята работа, пък аз излизам хрисим и сдържан :) Нийл обаче си държи на ритуалите, даже и до Камчатка иска да ходи, аз бих стискал на негово място, с тоя вятър на 6100 м не знам как ще се надупиш посред нищото. Както и да е, с 300 зора всички сме в пълно бойно снаряжение за атака в 04,30 ч по план. Наскоро научих, че от край време местните киргизки джигити били толкова смели, че в езика и речника си нямали дума за връщане назад, дори когато трябвало да обърнат конете на 180 градуса те пак казвали „Алга“, което значи „Напред“. Та казвам си и аз, даже на глас, „АЛГА“ и поемам към неизвестното. Първо слизаме надолу към седлото между вр. Разделная и безкрайното било към вр. Ленин. Преди време С3 е бил на седлото, но в момента е много нацепено там и С3 е изнесен баш на върха за по-безопасно. Твърде скоро наклонът се променя в наш ущърб и с много бавна крачка и тежки раници се понасяме нагоре по билото, където се виждат челници и на по-ранобудни от нас. Измежду тях са и двамата скиори от вчера, с които не се стиковах в крайна сметка, може и да е за добро. Още в първите 100 метра разбирам, че ще бъде много тежко, но успокоението е, че цялото небе е в звезди и денят ще е перфектен, това е потвърдено и по станцията вчера вечерта. За пореден път, както съм писал и на други места, времето е с мен, а в случая дори не сме гледали и планирали по прогноза, на която така или иначе не може да се вярва за повече от 2 дена напред. Чувствам се добре, но дишането е тежко, по принцип, за да тръгнеш към върха, трябва да направиш още 4-5 дена аклиматизационен цикъл, да слезеш от 6100 м чак до ВС и да почиваш там 2 дена, чак тогава се смята, че си готов. Аз обаче съм говорил по въпроса с Павел и сме решили, че ние тримата сме в добра форма да опитаме от първия път, пък ако не стане, винаги имаме времето за втори опит. Както вече споделих, това се прие много скептично в целия С1. Е, сега ще видим кой кого, както се казва. На 6300 м Нийл вдига белия флаг и споделя, че смята, че няма шансове да се справи и само ще ни бави. Опитваме се да му вдъхнем сили, но той е категоричен, само той си знае как се чувства. Оставяме Нийл да се връща сам до С3, все пак е близо и вече се вижда. Оставаме аз и Павел, така се случи, че все едно си имам частен гид, който ще се съобразява единствено с моето темпо и прищевки. Освен чистия бизнес, от първия момент, когато ме посрещна на летището в Ош, Павел ми се стори страшен пич и добър бъдещ приятел, което той потвърди в последните 10 дена, така че за мен бе удоволствие да се катеря с него. Започва да се развиделява, на юг първо светват пик Комунизъм и пик Корженевская, а след това и китайският Мустаг Ата, както и още стотици върхове, докъдето ти стига погледът – тези гледки не се случват често в живота и въпреки тежките условия, вадя апарата за няколко кадъра, това просто не се пропуска. Много е тегаво нагоре, уж виждаш някакъв връх пред теб, катериш като изоглавен и хич не се приближаваш. Все пак, изкачваме го и сме на около 6450 м, сядаме за почивка и вода. Това ми стана навик с течностите – искаш, не искаш, спираш да пиеш, че иначе после става зле, винаги разтварям и електролити, за да компенсирам загубите. Следва дълго и високо плато и въпреки че няма голям наклон, пак е много трудно. Павел ме предупреждава, че ще е много тежко и че този връх няма нищо общо с Дамаванд и да се подготвя психически. Минаваме платото и пред нас се изпъчва почти вертикална стена с фиксирано въже, а вятърът я брули яко и я облива в сняг. Аз имам проблеми още от началото с дъската, защото поривите са ми насрещни и мъката е голяма, а губиш и баланс. Тук обаче си става опасно и можеш да се пребиеш жестоко, Павел ми предлага да ми носи дъската на неговата раница, на което аз веднага отказвам – въпрос на чест е да си занеса сам тарабата до върха. Това ми излиза през носа, разбира се, тази стена направо ми взима здравенцето, въпреки че съм закачен на въжето, ползвам пикел и естествено котки през цялото време. На по-ниско не би било проблем, но тук, само да седя на пръсти и да забивам пикела ми костваше много наистина. Изкачвам го успешно и горе сядам, не помня кога съм бил толкова уморен, почиваме 5 минути и разбирам, че на това място му се викало „Ножа“, напълно разбираемо. Вече съм на 6600 м... и има още много, а за моите стандарти аз едва се движа. Павел обаче ми казва, че всъщност съм супер и даже съм много бърз за тази височина, не знам дали не ме мота, но гледам, че позадминахме 1-2 групи от клуб 7Summits, така че явно не сме толкова зле. Една неприятна мисъл витае в мозъка ми в това време, вече се замислям съвсем на сериозно дали ще успея, бая трудно стана, пък и всички критики и насмешки взеха да се въртят в главата ми заедно с труповете, които влачиха надолу. Дали не сгреших, че избързах и сега просто си хабя запасите от сили, питам се? Все пак, вярвам на преценката на Павел и ако той реши, ще слезем, според него обаче се движим по план. След Ножа следва ново плато, каменисто, което пак ми се струва нескончаемо, а в дъното му стърчи нов връх за изкачване и това пак не е Ленин, май съм го подценил тоз връх. Павел казва, че независимо какво се пише, Ленин е супер труден и не случайно успеваемостта на всички експедиции е около 15-20%, а тази година досега е под 10%, т.е. от 100 пробвали, под 10 човека успяват да стигнат до върха – доста тежка статистика. Много бавно и с още почивки изкачваме и този връх пред нас и сме вече на около 6800 м, очаквам поне да видя Ленин отзад, но нищо подобно – огромно ново плато – Парашутистов плата. Много е красиво, но като че ли вече не мога да го оценя, хвърлям сериозни усилия, за да се движа, а раницата направо се впива в месата ми. Тук вече изпитвам още по-големи съмнения за успеха си, редовно вися на щеките, но не спирам да се движа. Пак спираме за бар и вода, като спра ми е добре, но тръгна ли ми се вие свят, а и главата взе да наболява, кръвното го усещам ниско, имам още сили, но се притеснявам за здравето си. Споделям всичко това на Павел, а той казва, че е нормално и че даже надминавам очакванията му. Решавам за себе си, че ако стане още по-зле положението, просто ще се върна от 200 метра под върха, което всъщност е класика в жанра. Мнозина са приключили така, просто освен че е високо, е и много далеч тоз пуст връх и го няма и на хоризонта, поне да те мотивира. В тези моменти обаче е най-важна психиката, а моята идва веднага на помощ. Като се замислих само от кога мечтая за тоя връх, колко пъти съм го карал във въображението си, колко пари пестих, как не си поднових 20-годишната кола и колко други лишения направих, да не говорим, че не си бях взимал и 1 ден отпуск от октомври миналата година (без зимно трипче), лиших се и от морето и доста кайтсърфинг това лято, лиших и фемилито от семейната почивка, тренирах като обезумял от 6 месеца по-рано, направо си изкарвах белите дробове от катерене за време, докато приятелите ми си пият бирата в парка и на морето, възстановявах се супер бавно от тежко падане зимата и минах през 2 операции на Глутеуса (за да не го наричам другояче), да не говорим за екипировката, която с толкова желание избирах и купувах от 1 година насам. И всичко това за този един единствен ден, в който съм на 200 метра денивелация от целта. От друга страна от няколко месеца насам претърпявам сериозна промяна на емоционално и душевно равнище, която не зависи от мен, но ме прави по силен във всяко едно отношение. В тези моменти пред мен са и лицата на хората, които обичам и които седят зад мен сега, а може би те наистина бяха там с мен. Как въобще си помислих да се откажа, това няма начин да стане. В моето съзнание аз бях по-силен и физически, и душевно от този връх и докато премислям всичко това усещам, че всъщност се движа без спирки, без умора, без болка, просто като робот, виждам, че вече сме пресекли цялото плато, дори сме изкачили поредния неленинов връх и пирамидата на самия Ленин седи на 100 метра от мен, вече знам, че няма начин да не успея. Правя последните крачки в екстаз – Успях, на върха съм! Тук вече въодушевлението ме превзема, прегръщаме се с Павел и правим класическите снимки с БГ знамето, а после и с това на VP-то, напълно сами сме. Отне ми 7 часа и 55 мин, което впоследствие се оказа супер добро време, някои се качват за двойно повече. Няма много време за губене, а и горе се мръзне. Павел пак ме пита и аз съм категоричен, че се чувствам добре и ще се спускам с дъската по северната стена, за него следва връщане обратно през всички кемпове. Павел ме води до точката на тръгване, която отгоре е напълно неясна и без него не знам дали бих дръзнал да я търся на такова място. Поглеждам иззад скалата и въпреки липсата на кислород, дъхът ми буквално спира – пред такова чудовищно нещо не съм се изправял никога, близо 3000 м денивелация от 7134 до 4400 м, краваси, сераци, бергшрунди, а под 4400 м ледникът просто се разбива в типичния хималайски пейзаж, още един момент, който никога няма да бъде забравен. Пак ми се разтресоха ръцете, но не от страх, а от адреналин. Прибирам котките, пак оправям раницата (тая раница е втори дом), стягам обувките, маската, седалката. Павел ми дава станцията си, с която ще имам връзка с С1 и ВС, а преди това ги уведомява какво ще се случва, те ще ме следят с бинокли. Въпреки това знам, че ако стане нещо, няма кой да дойде на помощ там или поне не в следващите 48 часа, затова трябва да съм много внимателен. Павел ще ме проследи от върха, но сме си стиснали ръцете затова, че веднъж влезнал в склона с дъската, снемам всякаква отговорност от него за моята безопасност. Той държи да карам с пикела в ръка поне в началото, но аз не мисля, че е толкова зле и не го правя. Затягам автоматите баш на върха, отървавам се от всякакви мисли и емоции от преди малко, имам нужда от пълна концентрация, разглеждам всичко пред мен в детайли и просто пускам дъската напред, започва се главното действие. Правя 2-3 завоя, за да установя, че е супер твърдо и издухано от непрестанните ветрове, движа се по билото, което отива към Скалите на Липкин, разделящо Киргизстан и Таджикистан, така че ако падна по ледения склон надясно, отивам директно в Таджикистан. Целта ми е да намеря един улей вляво, който ще ме отведе до северната стена на Ленин. По фирна и леда се движа идеално, за целта съм разопаковал чисто нова дъска и кантовете са като бръснач. Намирам влизането ми за улея от първи път, въпреки че всичко е около 100 пъти по-голямо, отколкото си го представях в ниското. Давам сигнал по станцията, че влизам в склона и го правя, много е стръмно, а очаквах и по-добър сняг, но условията си останаха същите – бетон. Завивам с лек отскок и контролирам на макс приплъзването, получава ми се и завоите стават верижни, като минах най-стръмното, седнах и за почивка, на тази височина няма как. Вече се озовах на тази необхватна северна стена, за която имах план от къде да мина, но сега го карах на пълен усет и според това, което виждам пред мен. Снегът взе да поомеква и започнах да си джиткам с кеф на около 6500 м, но на места все още имаше ледени петна. Висока скорост не можеш да поддържаш там, все пак безопасността е на първо място, пък и трябва постоянно да планираш и предвиждаш маршрута си измежду всички препятствия, описани по-горе. Изживяването да карам напълно сам на това място е просто уникално и не мога да го предам на никого, просто си завивам и под мен е всичко това. На около 6000 м ми стана топло и се наложи да спра и да сменя пухенката с мембраната, това ми даде още време да осмисля какво правя и къде се намирам – наистина невероятно. После започна великото каране по добре размекнатия слой от слънцето, тук вече си отпуснах душицата и завои, завои...до припадане. След това теренът се поразля, при което направих завоите още по-големи, но пък и релефът на кравасите взе да изпъква. Те пресичаха целия склон, цялата планина, така че нямаше от къде да ги заобиколя и просто давах газ преди всеки от тях и ги минавах с олита, за да не тежа на терена, а после продължавах да си завивам и да се кефя. Стигнах на около 5000 м, защото гледам, че засичам пъртината за С2 и си джиткам около нея, че е по safe, докато стигнах до бруталния отворен кравас, от който няма бягство и който минахме на изкачване не без страх. Свалям дъската, слагам котките, а и има и едни иранци, които ми предлагат да ме осигурят – перфектно, че само на фиксираното въже не е много ОК. За 2-3 дена условията се бяха променили много, дупката бе много по широка, а мостовете се бяха посрутили на по-ниско, та пак шубето, ама на два скока я минах, точно се успокоих и гледам, че има една съвсем нова цепнатина, която преди я нямаше там, явно е било много топло, нея минавам само на фиксирано въже. После пак щраквам дъската и продължавам до 4400 с бая подскоци над по-тесни краваси. Паркирам в ниското, всичко свърши, аз успях, мечтата е тотално материализирана и е толкова екзалтирано състоянието ми, че просто летя, всички усилия, средства, лишения, всичко е възнаградено и то прескъпо. Освободих огромно напрежение от плещите си и имам чувството, че душата ми излиза от тялото. Всичко, което съм искал, съм го постигнал и отново съм благодарен на Вселената и планината, че имах този шанс и късмет, въпреки че в същото време знам, че никога не бих стигнал дотук, ако дори само един елемент от цялостната ми подготовка и екипировка не бе сработил. Толкова съм щастлив и вече разсеян и отпуснат, че само гледам да не се пребия някъде ходейки :) За разлика от Дамаванд, този път смятам, че това е значимо постижение за мен, просто защото нивото и трудността са от различно измерение. Мисля, че и това е първото българско сноуборд спускане от връх Ленин, а и въобще от подобна височина, което си е повод за малко гордост. Ходенето до С1 по ледника е още около 4 км, но краката ми се движат сами, хич не ми прави впечатление. Не съм очаквал никога такова посрещане в кемпа, всички стават, ръкуват се с мен и ме поздравяват, особено силно и искрено го направиха именно скептиците, лично признание получих и от руската легенда в катеренето и алпинизма Николай Тотмянин, който стана и той на крака и дойде да ме поздрави. Все пак успях да кача върха със седмица по-рано, с недостатъчна аклиматизация и със сноуборд обувки и дъска на гърба. Освен това съм първият човек, който се спуска по северната стена тази година, бащата и сина скиори явно се бяха постреснали и се върнаха по пътя на изкачване към С3. Другите от моята група не са в оптимално настроение, но те ще имат време да опитат още веднъж следващата седмица. Като минава адреналина, усещам че тялото ми е бая изстрадало, получавам крампи на всякакви странни места и нямам апетит, което не е типично за мен, но поне душата е свободна и това е по-важното. Много пъти са ме питали „А бе, как можеш да се катериш с часове, за да се пуснеш за 5 минути?“ Ами ето на, сега се катерих едва ли не седмици и се подготвях с месеци за този около час спускане. Защо хората не разбират, че тук времето няма никакво значение, а само това, което изпитваш? Аз не мога да се ускоря до скоростта на светлината, за да спра времето, както е описано в Теорията на относителността на Айнщайн, но това, което смятам, че мога и винаги се опитвам да правя, е да наситя единица време с колкото може повече живот – не е ли едно и също, питам се!? Лягам в 20,30 ч в палатката напълно обезсилен, но с още една мечта в джоба, заспивам от раз.

Ден 14. Будя се в 6 от емоции и хич не мога да повярвам, че случих всичко това вчера, направо ми се струва някакъв сън, но скоро осъзнавам, че е наистина реалност и щастието отново ме обладава. Вече съм свеж като краставица, коремът иска храна и се бушува, въобще повъзстановил съм се през нощта. Излизам от палатката, пак е слънце, Ленин си е на мястото, но вече имам друго отношение към него, познавам го отблизо. На закуска се обсъждат новите планове, моята мисия в планината е завършена и аз лично мисля да поразгледам Киргизстан, че кой знае кога пак ще се върна тук. Имам желание да се прибера по-рано, но разбирам, че няма как да си сменя полетите, а нови билети биха стрували около 1000 евро, които няма как да дам сега. Повечето от групата за моя изненада се отказват от върха, въпреки че имат още цяла седмица време, явно им дойде в повече, пък и някои имат здравословни проблеми, хубавото от това е, че ще имам компания за road trip-a. Единственият проблем, с който аз не успях да се справя, бе стомахът, но поне можех да го контролирам донякъде, за следващата ми подобна експедиция ще взема сериозни мерки предварително. По обед правя един 4-километров трек по ледника с надеждата да намеря сателитен нет в друг кемп, но се оказа напразно, е, поне се поразходих и отърсих краката от сковаността. Днес Ленин се затвори в 11 ч, направо не мога да повярвам какъв късмет имах вчера, все едно времето чакаше само моето спускане. На обяд хапваме и решаваме, че всички, освен Влада (тя решава да се пробва за върха, за което браво), още утре слизаме към ВС, а от там директно към града, без да преспиваме. В Ош имаме контакти с доверени хора, които да организират разни неща за нас и най-вече транспорт. Следобедът минава споко, а с Павел откриваме общи зимни интереси и веднага започваме да кроим планове още за тази зима, пък да видим какво ще излезе. Уж всичко е вече уредено, плановете за утре са нагласени, всички са спокойни и просто очакваме поредната приятна вечер и ето че Павел се появява с шише 7-годишен коняк „Киргизстан“ и казва – Владимир, давай бухать! Няма как да му откажа на тоз човек, пък и вече няма закъде да се пазя. Вадят се чашите и се започваме с традиционни руски тостове, първи бе Павел, после аз говорих прав толкова много, че се разгорещих, а Павел не чака и втора покана, ами вади от някъде второто шише. След моята реч той вече пиеше без граници, викам си „Ние сме побратими, трябва да му се помогне, няма как“. Хич и не знам колко време е минало, цялата палатка пее, пак Beatles, тая банда винаги ме е кефела много, но вече ще имам друг поглед върху нея. Идват още хора при нас и нещата си стават сериозни, в един момент се отваря палатката и готвачът заедно с персонала влизат с торта и свещи и пеят „Happy summit to you” ха-ха-ха. Хората ми направили специална торта, дори вр. Ленин от захар стърчи отгоре. Такова внимание понякога и на рождения ми ден не получавам, а най-важното е, че виждам в очите им, че е от сърце наистина. Вече настава пълна еуфория, а аз така се вълнувам, че не знам колко и какво пия и колко се напивам, краят му е изпуснат тотално. Въпреки това, всички се разотиват към 22,00 ч, все пак повечето имат сериозни планове за следващия ден. Павел обаче е на друго мнение по въпроса и носи поредното шише – изпиваме го и него в руски стил и лентата е тотално замазана. Към 24,00 ч този, който ме изведе до върха и ще му бъда вечно благодарен, го водя под ръка до палатката му – така се бяхме нагласили. Не знам дали някога съм ставал толкова близък приятел с когото и да е за 10-ина дена, но във високата планина някои процеси явно се ускоряват и е по-лесно да видиш кой кой е. Поглеждам към небето и отново, като за първи път, такива звезди не съм виждал и съм убеден, че не е от алкохола, просто кристално чисто – имам чувството, че в пространството има повече звезди, отколкото небе и Космос. С тази гледка си лягам в моята палатка и откъртвам като пън.

Ден 15. Будя се и не ми е много ОК. За първа сутрин краката ми са ледени, въпреки вълнените чорапи, пухените боти и чувала – който си мисли, че алкохолът сгрява, всъщност дълбоко се лъже, дългосрочният ефект е точно обратният. Махмурлукът на 4400 м е гадна работа, особено когато още не съм възстановен напълно от атаката и нямам много съпротивителни сили. Все пак в 11,00 ч трябва да дадем багажа на конете, а после и да слезем по целия 16 км маршрут до ВС. Влизам в люта битка с бордбега, нямам и бегла идея как съм побрал всичко на идване, това постоянно навеждане ми тормози главата и в крайна сметка с някакви страшни пуфтежи му събирам двата ципа и го гледам победоносно, все едно мечка с голи ръце съм убил. Мятаме всичко по конете, позираме всички за финална снимка, прегръщаме се и потегляме обратно. Аз съм освежен, а и бях забравил колко е як този маршрут – препоръчвам го на всеки, който обича планината, дори и да няма амбиции за по-високо, направете този тур от ВС до С1, ще го запомните завинаги. Вървейки надолу, минаваме през 3 сезона, зима, пролет и лято. Миризмата на диви цветя направо омайва след тези 10 дена в пустоща. Взимаме разстоянието за 3,5 часа и сядаме да хапваме в ВС, а там се срещаме и с много други познати. Следобед пристига и нашето камионче, пак същия модел, но без да зацикля. Отново пресичаме през всички красоти, аз си седя на прозореца и си мечтая, пак преживявам всичко от начало. Тази идилия бе прекъсната, защото се оказа, че никой не говори руски и шофьорът нямаше начин да комуникира с останалите без мен. Много приятно мина пътуването този път, към 22,00 ч сме в хотела в Ош, ядем набързо, но и на богато и си взимам може би най-желания и най-дълъг душ в живота, 2 седмици го карах само на мокри кърпи и то при всичкото това потене. Не е приятно, но при онези условия се настива супер лесно и можеш да си провалиш всичко, заради едната суета. Имат си хората правило, никакво къпане преди атаката и аз го спазих. После прекарах време, свързвайки се отново със света и заспах с телефона в ръка.

На другия ден си купих едни сандали от неделния пазар в Ош и трипът започна отначало. Прекарахме една седмица из градовете, селата, пътищата и дивата природа на Киргизстан, отдадохме се на туризъм и приятни занимания. Има много какво да се каже и напише, но мисля, че не му е тук времето и мястото, тъй като фокусът е тотално различен и няма смисъл да размивам основната тема.

Както вече вероятно сте усетили, за мен лично този връх и спускането от него означават ужасно много. Освен че това е една сбъдната мечта, вр. Ленин ми показа (а и мнозина потвърдиха), че аз имам сили за много и с правилна подготовка и аклиматизация границата от 8000 м не би била невъзможна. Въпреки че подобно начинание би изискало още повече от мен откъм време, усилия, средства и пр., аз нямам намерение да пестя от тях и вече съм вперил поглед в някои евентуални цели. Надявам се за пореден път късметът, животът или ако искате съдбата и Вселената – всичко да се стече в моята посока и поне да имам шанса да опитам, пък в крайна сметка каквото сабя покаже. Казвал съм го и преди – вярвам, че човек в живота си получава точно това, което най-силно обича, за което най-искрено се бори и мечтае. За съжаление на някои по-практични хора около мен, в моя случай аз винаги съм се стремял към придобиването на нов опит, към позитивните емоции, към личностното израстване и опознаването на нетленната природа на човека и като че ли всички те при мен минават през планината и сноуборда, морето и кайтсърфа, дивата природа и въобще цялостната ми любов към Вселената. Това са ценностите и качествата, които никой не може да ми отнеме и които никой не може да купи. Тези неща ме правят истински богат и докато ми е отредено, ще продължа в същата посока.

Дължа благодарности на Сергей и още повече на Павел от mountainguides.ru, които свършиха страхотна работа и надминаха всички мои очаквания. Скъсах се да търся нормална агенция, която да отговаря адекватно на въпросите ми и която да се съобрази с „нестандартната“ идея за сноубординг там горе и наистина не сбърках.

Най-силно искам да благодаря на всички, които стоят зад гърба ми и винаги са стояли, тези, които ми треперят и ми стискат палци до посиняване, които ме обичат и аз обичам – без вас финалните метри на върха може би нямаше да са по силите ми и този пътепис би изглеждал по съвсем друг начин.

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах