сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

3 седмици в Киргизстан и Памир – един разказ за пътя до вр. Ленин – 7134 м – и първото ми спускане със сноуборд от над 7000 м - част II

2.10.2017 г.

Ден 8. Ставаме в 6,00 ч, всички са леко криви от неспане и височина. Не знам кога Ник е изградил импровизирана тоалетна в ледника, която е доста полезна при стълкновението на върха – наричаме я Камчатка и оттук насетне това е кодовото название на всички подобни места. Оправяме раниците, аз загрявам яко краката и колената, защото от леглото се тръгва направо надолу по сипея, коляното вече е много добре, усещам го, но съм сигурен, че ще се оправи за върха. На Юхин оставяме палатките, чувалите и всичкия hardware, защото сме решили, че ще се върнем отново да спим тук вечерта, за още по-добра адаптация. Програмата за деня е отново сериозна и започваме с тая брутална урва, която трябва да спуснем на нокти. Поне изгревът вече ни гали и гледките пред нас са вдъхновяващи. Честно казано, на слизане се изпотихме повече от на изкачване и с бодри подскоци в 8,30 ч сме в С1, точно за закуска. Тя е скромно казано богата. Запознаваме се с още един член на екипа, спомагателния гид Павел, когото ще наричам оттук насетне Паша, за да няма объркване с адаша му. Денят е топъл, няма вятър и веднага използвам възможността да си измия главата с един голям термос топла вода – чувството е като прераждане. Следва почивка, защото в 15,00 ч пак ще тръгваме към Юхин, а нощта едва ли ще е по-пълноценна от предишната. В тия условия е трудно човек да успява да си съхранява силите и мотивацията, но когато усещам, че ги губя, просто поглеждам към Ленин и си представям как карам по северната му стена. Вече съм изучил всеки метър от тези близо 3000 м денивелация, следя снега и условията всеки ден и имам конкретен план за спускането, но да не избързваме, има време да мине, докато тръгнем натам – след като слезем от Юхин утре, сме планирали ден и половина почивка, все пак не сме се спирали от около 10 дена, като броим и пътуването. Аз едва ли ще мога да вися на едно място толкова време и веднага си набелязвам един близък връх – около 4800 м за сноубординг, защото освен за ходенето, краката ми трябва да са във форма и за карането, пък и в крайна сметка за мен то е основната и най-важна част. Последните дни бяха перфектни за атака и спускане на върха, всеки ден е слънчев до към 11,00 ч, когато започват да се формират облаци, а към 13,00-14,00 ч вече се затваря небето и към 18,00 ч вали я сняг, я суграшица. Това вече е типичното време за сезона за изкачване и съм радостен, че онзи кошмар от първите 20 дни на юли е отминал. Сега само се моля тази тенденция да се запази и за нас, когато тръгнем към върха. След якото обедно похапване, пак стягаме раниците, почиваме час и точно в 15,00 ч се отправяме към вр. Юхин за още една нощ. С нас този път е новодошлият Паша, тръгваме бая бавно, все пак предната нощ почти не сме спали, но като позагряхме телата, хванахме добра крачка. Току-що слязъл от Елбрус, Паша е в добра форма, аклиматизиран и си личи, че му се ходи. На около 4700 м всички почваме да си хвърляме щеките като откачени – има статично електричество в изобилие и щеките пукат в ръцете, като че ли има късо съединение. Бих казал, че даже е забавно, но си е и опасно, защото се намираме на голо било и стърчим като гръмоотводи. Вали суграшица и се оказва, че точно тя е причината за този ефект, тъй като ледените топчета, триейки се в небето, създават ток. Така и така не сме в добра позиция, та решаваме да потегляме, няма защо да висим там. Така и правим, времето се сменя буквално през 5 минути, човек да не знае какво да си облече, ту вали, ту духа, ту жега, гръмотевици, от всичко по малко, а понякога и по много. Стигаме до стръмния склон на Юхин, палатките жълтеят в далечината на фона на сивото небе, започваме най-изтощителната част. С Паша се отцепваме напред, защото искаме да се понапънем малко, а и имаме директна видимост с останалите. Изкачваме последните към 400 вертикални метра по супер стръмен терен без почивка. На върха за първи път усещам, че на 5000 м се чувствам истински добре. Правим снимки и след 30-ина минути идват и останалите. Кемпът си е разпънат от вчера и не е мръднал, което автоматично означава, че няма повече задължения за деня, освен да се кефим на гледките и да си направим вечерята. Пак се събираме в нашата палатка шестимата, тази вечер музикалното оформление се държеше от Bruce Springsteen и Creedence, на последните съм голям фен. Навън запуква як сняг и се чудим как ще слизаме утре, ако натрупа, но поне храна има, ако се наложи, ще седим още. Пейзажите отново стават трудни за възприятие, небето се сбръчква от облаци, а под тях се прокрадват последните лъчи на ниското слънце. Хем ти е студено, хем не щеш да се прибереш на топло. Но дори и в палатката не се стърпявах и редовно си отципвах моя вход, за да попоглеждам към Ленин – всяка минута гледката се променя и все имам чувството, че нещо ще пропусна. Всъщност, като се замисля, това е и причината за моето вечно ранно ставане и даване на зор. След като слънцето се е появило, ако аз съм в леглото, имам усещането, че пропускам от живота, че не живея пълноценно и затова винаги се стремя да взема повече от деня. Не мога да седя в леглото, докато навън животът цъфти и нещата се случват без моето присъствие или участие. С експедицията нямам подобни проблеми, защото програмата ни е толкова тясна, че няма никакво време за разтъкаване – досега и за момент не съм почувствал, че сме бавни. ... Та отново бъбрим всички в палатката и ставам обект на всеобща завист, тъй като откак сме пристигнали в С1 аз съм единственият човек с връзка с телефона. И там и в С1 успявам да пращам СМС-и и дори да получавам обаждания безпроблемно. Останалите, с всякакви СИМ карти, включително и местни, а и с модерни смартфони нямат връзка със света. Ха сега да видим кой ще ми се смее на old school телефона :), няма да го сменя скоро, да си знаете! Давам на който иска да си прати СМС до семейството, че сигурно се притесняват. Към 21,00 ч всички през Камчатка, което си е процес и после по чувалите, кой мечтае, кой спи, кой не, но тази нощ аз се наспах добре, което е добър признак за аклиматизация.

Ден 9. Пак имаше малко гърч през нощта, заради камъните, но на мен ми беше добре. Другите ми се чудят как спя само с едно обикновено шалте, след като те имат него плюс надуваемо, ама те не знаят, че аз съм прекарал целия си живот по палатки и къмпинги, и съм спал с месеци където ми падне и на открито, та даже и без никакво шалте, а в хотел съм влизал само по принуда, така че хич не ми дреме от някакви си камъни. Отципвам в 7,00 ч палатката, навън грее слънце и вали сняг, светлината е просто уникална. Хубавото е, че снегът надолу по склона не е много и не би трябвало да имаме проблеми със слизането. Чай, бар, Камчатка, сюрреалистично е всичко днес, събираме целия кемп – палатки, чували, сечива, боклук, котлони, бутилки и т.н. Разпределяме всичко поравно + целия личен багаж, не е леко, а е и стръмно. Към 8,30 ч тръгваме с много предпазливи крачки, че ако се изтървеш, не се знае къде ще се спреш. Аз съм въодушевен, тъй като аклиматизационният цикъл е приключил (всъщност може да се окаже, че има нужда от много повече, но за това по-нататък) и сега следва наистина най-интересното. По-лошото е, че навън вали и времето хич не е ОК, дано това да не е краят на добрия слънчев период. Така и така сега следва почивка, така че ако ще е лошо, сега да е, само да не навали много сняг по върха, че ще ми се усложни живота, пък и спускането. Всъщност, колкото и странно да звучи, аз не искам да вали повече, защото ледникът и лавинната опасност стават по-непредвидими. Предпочитам улегнал сняг и пролетни условия в по-ниската част, където да мога да виждам всички опасности отдалеч, пресният сняг може да крие какво ли не отдолу. Само че нищо не зависи от мен, каквото дойде, това ще е, а то идва як сняг, хубаво, че слязохме навреме, че стана още по-зле после, цял ден вали и даже се усилва, това ме притеснява. Висим си в юртата в С1 и си чекваме алпийската екипировка, която ще влиза в употреба тепърва. Става и студено, веднага се обръщаме към чичо Джак, примесен с вряла вода и какао, светът става по-топъл и по-приветлив поне за кратко. Това можем да си го позволим само днес или в края на експедицията, така че си наливаме по още едно. Правейки сметката и разчета на дните, виждам с облекчение, че ще имаме време за два опита на върха, ако първият е неуспешен по една или друга причина, това дава повече шансове, разбира се. Завалява сняг здраво, моите планове за сноуборд утре леко се изпаряват, защото в лошо време нищо не може да се прави. На преден план се появява Павел с шишето Джак и ми обяснява най-сериозно колко е полезен алкохолът за аклиматизацията, все пак сме на руска експедиция, подсещам се в тоз миг аз, но така и така утре ще е празно, а сега е страшен студ, сядаме всички и почваме да разливаме. Слава богу, шишето е само едно от 1 л, но пък на тази височина хич не ти трябва много. Такъв студ хваща, че за първи път си вадя дебелата високопланинска пухенка (специално благодаря на Митака за която), която в тези условия направо спасява животи. Та като поляхме работата, всичко си дойде на мястото, пяхме какво ли не, но най-вече Beatles, а общата ни палатка бе жълта, досущ Yellow submarine. А като ни свършиха батериите, Павел довлече от някъде китара и продължи с още от старата британска банда с шише водка, но аз спрях до там и към 22,00 ч си отидох, не ща пиянства, въпреки че вече се бях бая зашматкал. Палатката цялата бяла и обледенена, вътре клинч. Слагам си обаче пухените боти, вълнените чорапи и термо бельото и направо в чувала се отнасям във всякакви леко опиянени мисли и страсти.

 Ден 10. Събуждам се в 6 и не съм в оптимална форма, за което малко ме е яд, но поне беше весело определено. Ядът ми се подсилва, като отварям палатката, навън е чисто небе и всички околни върхове са покрити с пресен снежец. Пак се убеждавам, че това време там е откачено, за 5 минути можеш да умреш и от студ и от жега. Както и да е, моите сноуборд планове веднага изскачат на преден план. Излизам в 7 и веднага се обръщам към днешната цел – един връх под върха, чието име е толкова дълго, че не мога да запомня (подобно на 30 години дружба между КГ и не знам кой си), нещо като Хвойнати за Вихрен, само че бая на по-височко естествено, моят склон е с пудра побелял и само мен чака. В 8 закуска набързо и без преяждане този път, в 9 стягам раницата, навличам всичко, Павел ми дава станция и съвети, но все пак сме споко, защото от С1 има директна видимост към горната част на върха, надолу обаче, където е нацепеният ледник, ще съм си сам отвсякъде. Тръгвам страшно екзалтиран, пък и целта ми се струва измамно близо, първо трябва да пресека огромен ледник и да прескачам краваси напълно сам, правя го с известни притеснения и почуквания с щеките на всяка крачка, защото новият сняг е позамазал положението. Добирам се до другата страна, където ме чака стръмен мокър сипей от кал и камъни, тези 50-ина метра ме уморяват сериозно, но в крайна сметка се качвам на билото, откъдето тръгва типичната криволичеща пътечка към върха. Чак сега осъзнавам какъв е мащабът и колко далеч и високо се намира моята стартова точка, а уж днес трябваше да бъде единственият ми пълен ден за почивка... Но това е, тръгнал съм, пък и си искам карането. С добро темпо катеря още час, пред мен остава само един скален праг и съм горе, катеря го и с ръце и съм на върха бая запъхтян, поглеждам часовника – 4800 м, уау! Горе е просто невероятно, накъдето и да погледнеш. Моето спускане вече изглежда голямо и доста сериозно, предвид факта, че целият склон се изсипва в яко начупен ледник, т.е. никакво падане и особено внимателно с лавините, трябва да карам право надолу около 200 вертикални метра, а след това да траверсирам с каране на изток до безопасно място за пресичане на ледника. Седя си горе, правя снимки, виждам и кемпа ни, а пък и там всички са се събрали да гледат и снимат, което си добавя малко напрежение. Почивам, загрявам, оправям нещата, глътка чай с електролити и закопчавам автоматите. Отново страшен адреналин, напълно съм сам в Памир на 4800 м и предстои магическо каране. Стигам до ръба за влизане, правя едно леко закантване, колкото да усетя снега, всичко е наред и с леко дропче влизам в склона, той тече, а аз давам газ, както си знам. Не помня предната зима да съм правил подобни завои, рея се надолу и направо полудявам. Усещам и релеф на цепнатини по склона, което подсилва допълнително адреналина, тръгвам да подсичам на изток, което ми идва на toeside и е толкова стръмно, че просто продължавам да завивам и сърфирам до безкрай. Усещам, че не краката, а ръцете ми треперят, паркирам се на безопасно на вид място в долината на ледника, крещя и ехото се връща при мен. Чувството за пореден път в велико, но на онова място се превръща и в незабравимо, преодолях доста нови за мен неща, изпълних си плана перфектно, карах добре. Като се окопитих, пак тръгнах през ледника, който е сигурно 500 м широк. Не след дълго засичам на огромна цепнатина, има 1-2 естествени моста, но не смея да рискувам там сам, връщам се и търся нов път, намирам, но пак засичам на други краваси, така с лутане, накрая намерих път с по-тесни цепки, които прескачах. Още малко и минах ледника, после още 20 минути и влязох в кемпа, всички там се бяха изкефили също жестоко, получих 5-орка от всички, Павел също бе наблюдавал и сега вече бе спокоен относно способностите ми за евентуално спускане от върха, човекът си е имал своите притеснения, все пак носи известна отговорност за мен там. Трябва да има и хубави снимки, но кога ще ги получа, не се знае. Сега вече си чувствам краката идеално – бързи и пъргави за голямото спускане евентуално. Пак поглеждам към Ленин и ми се струва още по-голям, особено като го сравня с днешното връхче. Суша всичко около палатката, пия си чая и сортирам багажа за утре и следващите 3 дни, когато ще се опитаме да стигнем до С3 на 6100 м, а защо не и до върха, ако сме ОК. Като се замисля, разбира се, че голямата ми цел е Ленин, но честно казано, вече съм доволен и с това, което имам към момента, така че няма излишно напрежение у мен, каквото дойде, ще го приема, може би такова трябва да е отношението ми към планината. Обядва се както трябва и се отдаваме на почивка, защото от утре започва най-тежката част. Вече видях хора, слизащи с усмивки, успели до върха, но видях повече такива с наведена глава, я нямали късмет, я времето ги сварило, я силите не стигнали. Иска ми се да съм от първите, предстои да видим. Чувам и кофти истории – лавина паднала, завлякла 8 човека, но се отървали почти без травми, само загубили 5 раници завинаги (тяхната експедиция приключва), един иранец и един руснак вчера загинали в С3 от мозъчни отоци, просто ей така без нищо специално, в момента други двама са заседнали между С3 и върха и нямат сили да продължат ни за нагоре, ни надолу, не знам какво ще стане с тях, още един се оказва в безсъзнание в С3 и с кислородна маска, но хич не се събуждал. Разбира се, има повече положителни сюжети, но се чуват само лошите. Това, както и в други случаи, не ме обезкуражава, но ще ме направи по-внимателен и по-пресметлив и в катеренето, и в с пускането. С Павел уреждам въпроса за някои багажи, защото аз не мисля да атакувам върха с пълна раница и ако се спусна по северната стена, някой ще трябва да ми смъкне малко багаж от С3 до С1 срещу 30 $ на килограм. За целта уреждаме и втори чувал за С1 за времето, в което ще чакам да ми смъкнат моя. Все пак аз би трябвало да се върна в С1 за около час, а пешаците го слизат за 2 дена. Докато си оправям раницата, виждам че няма как да събера всичко и така и така другите наемат носач за някои неща, аз решавам да си дам чувала, просто нямам къде да го сложа и не искам да се движа накичен като елха, още повече че си нося и дъската, и реално моята раница ще е по-тежка от всички останали. На вечеря правим финален разбор и в 20,00 ч всички по палатките. Трудно ми е да заспя от толкова емоции през деня, пък и навън си е още светло. Все пак умората си казва думата и се унасям в мечти, най-накрая утре вече ще поема във вярната посока.

Ден 11. Алармата звъни в 3,15 ч, но аз съм си буден, защото Нийл се беше мобилизирал от по-рано. Събирам чувала, слагам лещите, излизам, вън са само звезди и кучи студ, всичко е вцепенено. Надявам челника и се старая да извърша всички сутрешни ритуали, тъй като скоро няма да имам тази възможност. В 4 закуска, поръчана от вчера, после слагам дъската на раницата и в 5 часа всички вкупом тръгваме към подножието на Ленин на челници. От всички останали 6 кемпа също мъждукат светлинки, много народ е тръгнал, защото прогнозата е добра. Най-накрая се движа към върха, ходим само по ледник, но е добре замръзнал и отъпкан, така че няма особени опасности, минаваме и покрай гробището на Ленин, където лежат сумати кости и човешки останки и дори не искам да поглеждам натам, достатъчно удивителни имам в главата си. Започва да се развиделява, зад нас оранжавее, а отпред върховете светят. Преди да навлезем в същинското катерене, спираме, за да наденем котките и да се навържем по въжетата, вода, крем, който иска маха по един слой дрехи. Проверявам за сетен път всичко и веднага установявам, че съм си зарязал каската в палатката, ама то толкова неща и екипировка, че в 3,30 ч просто нямаше как да не забравя нещо. Както и да е, нося си дебела шапка от хималайска вълна и си мисля, че ще свърши работа. Така навързани и натоварени яко, потегляме нагоре, трудно е, но и красиво. Веднага започваме да прескачаме малки цепнатини, които хич не знаеш колко са малки, катеренето е бавно, пред нас е пълно с групи, направо си става същинско задръстване, което е леко изнервящо, но поне има много време за снимки, направо се разбивам от гледки. Кравасите стават все по-големи и вече са осигурени с фиксирани въжета, а след първия стръмен пасаж вече има сериозно препятствие пред нас, огромна цепнатина с доста нестабилен естествен мост. Минава са бавно и с изчакване на опашка, като така виждам как всички останали минават краваса. Вярно, закачен си на фиксираното въже, осигуряват те с второ, обаче като видиш тая пропаст под теб, хич не ти е лесно – ако паднеш там, просто имам чувството, че ще отидеш вдън земята, супер красиво и също толкова опасно. Слънцето вече ни огрява, а това може да доведе до резки промени в ледника, колкото по-бързо минем тази част, по-добре. Аз естествено меря всеки метър от склона с аршина на сноуборда, през всичко това на връщане ще трябва да мина напълно сам. Цялото трасе е директно над мен и отново си начертавам хубаво плана, правя и снимки за всеки случай. Моята група от четирима с водач Паша започва да се бави, Аурелио изпитва сериозни кондиционни проблеми с дишане, световъртеж и прочие, поне вече сме минали по-стръмната част, сега обаче следва лавиноопасната зона на около 5000 м, тази под рушащите се сераци и точно от там трябва да се разкараме максимално бързо, наричат го Скаваротка – това е мястото, където лавини са убили десетки хора, включително са зарили и осмината от преди седмица. В този момент отгоре се чуват викове да се разчисти пъртината. Слизаше спасителна акция, която се оказа, че не е такава, ами просто сваляха трупа на руснака с шейна и въжета – адски неприятна гледка, но няма смисъл от негативизъм, поглеждаме нагоре и продължаваме мълчаливо напред. Аурелио обаче страшно сдава багажа, направо си го тегля на буксир с въжето, а той само мести краката, виждам, че не е и много контактен и веднага казвам на гидовете. Така или иначе, трябва да се махнем от там час по скоро и продължаваме. Все пак минаваме успешно и си отдъхвам, минахме може би най-непредвидимата част от маршрута до върха. Колкото по-високо отиваме, по-драматични стават кръгозорите, следва дълъг траверс по ледник с лек наклон, в дъното на който под една скала се намира С2 на 5400 м. Виждат се над 50 палатки, а с приближаването учудването ми става все по-голямо – имам чувството, че съм на море, всички са полуголи и се излежават по гащи на припек, жегата е страшна, не случайно това място се нарича „The Frying Pan”, всичко изглежда доста небрежно и пънкарско, много ми се понрави. Има и разни скиъри, които, като ме видяха с дъската на гърба, веднага се заговорихме. След 6,5 часа бъхтене, опъваме палатки, равним терена, търсим пак камъни, а бе въобще няма мира. По принцип двата гида трябва да правят това и го правят, но не мога да ги гледам отстрани, пък и ще стане по-бързо всичко. Към 15,00 ч сме готови, обаче няма къде да се денеш, навън е адско, а в палатката още по-топло. Пак се събираме в по-голямата палатка за обяд, като създаваме течение и слагаме чувалите отгоре за изолация от лъчите. Пием хубава вода от ледника и хапваме добре. Към 16,00 ч завалява сняг ей така от нищото, а в палатката ми още е пек и си седя по боксерки с отворен прозорец, наблюдавайки зимата отвън, просто безценно. Сега няма какво друго да правя, всички релаксират по палатките, а в това време си драскам и тези редове. Въпреки свръхбагажа, тефтерът и моливът са винаги с мен, хем за да си пиша, хем защото са ми подарък и са заредени с може би най-позитивната енергия, налична в този свят. Макар и да не съм суеверен, тези неща ми слагат усмивка на лицето и ми дават повече сила. Така е и с мартеницата на ръката, и с мидата на врата, а също и с разни други неща, които си нося – всички те, някак си създават един мой си свят и уют в иначе нечовешките условия на тази височина и далеч от дома.

Хубавото е, че на 5400 м и след тези 1000 м денивелация се чувствам просто перфектно и като изключим 1-2 крампи, които матирам с аспирин, наистина усещам, че имам сили за върха още сега и ме делят само 2 дена от него, но развали ли се времето за по-дълго, както е сега, всичко ще отиде на кино и ще трябва да се върнем в С1 и да се подготвим за нова атака. Повечето от групата обаче са тотално попиляни след днешните усилия. Все пак сме се разбрали, че в краен случай можем да се разделим и тези, които имат сили, могат да се опитат да атакуват, така че не завися напълно от кондицията на цялата група. Сега просто се моля да спре да вали, в противен случай утре ще е голяма драма качването до С3 на 6100 м, пък и пъртината към върха ще се загуби и се надам на някой друг да се падне честта да я пробива. Остатъкът от деня минава в мини палатката, в 20,00 ч ядем, Камчатка отново е приключение, има си точна пътека за нея, от която не трябва да кривваш, защото всичко е в краваси, освен това всичко се върши на показ с извинение, но явно на никого не му пука от тая работа. После пак в чувала, този път си слагам и тънкия полар, защото през нощта ще стане як студ. Заспивам в мечтите си!

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах