сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

3 седмици в Киргизстан и Памир – един разказ за пътя до вр. Ленин – 7134 м – и първото ми спускане със сноуборд от над 7000 м - част I

30.9.2017 г.

През март 2016 г. ви разказах за моите снежни емоции в Иран, които в крайна сметка кулминираха в изкачването и спускането с дъска на най-високия връх в Близкия Изток – Дамаванд, 5671 м, което разпали у мен една стара искра за високи върхове. В края на всичко казано тогава ви споделих, че мечтите и силите ми съвсем не свършват там, а напротив, насочвам ги към по-високи цели и естествено планини.

И ето че след година и половина дойде време да се отправя към следващото ми голямо предизвикателство с не малко странното име вр. Ленин7134 м (преди вр. Авицена), намиращ се на границата между Киргизстан и Таджикистан. Идеята е всъщност доста стара и датира от повече от 7 години по мои спомени, но както често става, за всичките тези години съдбата бе приготвила други изненади и преживелици. Не съжалявам ни най-малко за това, първо защото прекарах времето си пълноценно и второ, защото едва ли някога съм бил по-добре подготвен за тази експедиция от сега. Тя – съдбата май си разбира от работата и понякога е по-добре да не й даваме зор, което за мен винаги е било трудна задача, но се старая. И тази година пъзелът на живота не се подреди, както очаквах, но повечето части в средата паснаха и реших останалите да ги намирам и подреждам в движение, но за това по-нататък. Сега тръгвам на 3-седмична експедиция, която изглежда съм чакал твърде дълго.

Ден 1. Стягането на багажи по списъци от една седмица насам явно бе успешно, защото, незнайно как, събрах цялата екипировка в моя 190-сантиметров бордбег и в 70-литровата ми раница, която даже успях да мина навсякъде като ръчен багаж – тез jурските много ги тача, задето никога не са ми се заяждали за какъвто и да е свръх багаж и ще продължа да си ги ползвам. Вкъщи, бързо сбогуване с любими и сънливи хора (все пак е събота 07,30 ч), които определено са по-уплашени и объркани от мен, заради всичко неизвестно, което предстои, но всички знаят отлично, че няма смисъл да ме разубеждават за пореден път, моят инат е непобедим. Фадъра набързо ме метна по необикновено изпразнения Малинов, на летището без драми и ето ме вече, залепен на прозореца в самолета в очакване животът да ме връхлети с пълна сила. Ама пък и аз не му оставам длъжен, бутам му се откак се познавам, на някои не им се харесва, но за мен друг начин няма. Повечето хора обичат да пътуват и всеки знае какво е усещането в онзи момент, но за мен е много по-специално – чакал съм с години и съм хвърлил усилия и средства, на които няма да се спирам в ден 1. Главата ми е леко объркана, последната седмица в София е 35°С, но мозъкът ми пресъздава зима, а краката неволно се готвят и тръгват да завиват със сноуборда на сухо, всички, които карат знаят как е :) Отделно от това, човек трябва да позареже семейство, ваканции, проблеми в работата, лични вълнения и емоции – всички те някак се лутат в съзнанието, но като че ли се изпаряват досущ като белите облаци под мен, само най-силните остават и с тях ще трябва да се живее през цялото време. На летището и в самолета си говорих с бая народ, но всъщност съм напълно сам, или поне във физическото си състояние. Никой не искаше да си жертва лятото за тази цел, пък и тая работа не е за всеки, не е като да свирнеш на някой да ходите да покарате. Не се надувам, просто наистина малцина са тези, които биха се подготвили и тръгнали на подобно нещо, камо ли да се уцелим в един и същи момент. Един от тези малцина бе моят френд и riding buddy Сашо, с когото спуснахме миналата година Дамаванд и който даже си купи билети, но неговият пъзел хич не пасна за сметка на други важни житейски събития, които, сигурен съм, не го правят по-малко щастлив. За мен обаче не остана друга алтернатива, освен да тръгна сам, не можех повече да го отлагам, а и имах усещането, че това е моят шанс, моето време. Не виждам причина да изпитвам самота, защото душата ми не е самотна, чувствам се напълно самодостатъчен, а знам също и колко хора стоят зад мен във всеки един момент. Освен това, още утре ще се присъединя към международна експедиция с хора от цял свят, които не познавам хич, но определено съм позитивно настроен, само тайничко се надявам на нехъркащ съпалатковец (дали има по-подходяща дума? :)) Тези редове ги пиша от летището в Истанбул, където ще си отвися около 10 часа, но така съм по-сигурен, че няма да ми затрият багажа, а това е меко казано важно, защото утре имам вътрешен полет в Киргизстан с друг превозвач. Всичко тече нормално, гледам си залеза от джама на летището, а след няколко часа забелязвам и изгрева, към който се движа с около 900 км/ч – гледките от оранжевите азиатски степи са умопомрачителни, вратът ми се схвана на тоя прозорец начи, спане няма.

 Ден 2. Кацам в Бишкек, половината самолет е пълен със съмишленици, явно тая държава посреща много планинари и това ми харесва. Летището лъха на соц, даже разни трактори се мотат по пистата, която беше толкова неравна, че имах чувството, че ще изпусне някой амортисьор на кацане. За сметка на това пък хората бяха супер приветливи, за пореден път се убеждавам, че по-простичките условия на живот изграждат по-добри човеци. Пращат ме за виза, която става готова за около 10 минути и струва 50 долара. Всичко е минало по план, багажът си дойде непокътнат, което е голямо успокоение (като знам какво има в тоя бег, направо ще получа инфаркт, ако не се появи на лентата), но сега следват нови 8 часа чакане за вътрешния полет, слава богу има нет, четец и на какво да пиша. А пиша и за други неща, които може би ще излязат наяве някой ден – думите просто извират. Докато чакам на домашния терминал, ставам свидетел на какво ли не, за 8 часа животът просто минаваше пред мен, но най-силно впечатление ми направи един традиционен дядо, който изпращаше всичките си около 8 внуци нанякъде. Човекът, облечен в скромен костюм и с истинска местна шапка, бе наобиколен от тази сюрия деца, но вместо да подскачат и крещят, те бяха сериозни и го гледаха право в очите, докато той им даваше заръки и вероятно житейски уроци, които нямаше как да разбера. Зачудих се, дали на Запад, в „развития“ свят все още може да се открие такова уважение към възрастните хора и дали те самите са живели така, че да го заслужат. На гейта пък с мен се запознава първият ми киргизки приятел и ми дава разни съвети и добри места за посещение. Качваме се на вътрешния полет в самолет, какъвто не съм виждал досега и леко съм недоволен, защото си букнах място до прозорец (това за мен е задължително, всичко друго е неприемливо:)), а такъв липсва до мен. Казвам си, че явно така трябва да бъде и точно в този момент до мен сяда един дядка, досущ като онзи – изпращача с костюма и шапката, който се оказа не прозорец, ами цяла веранда към Киргизстан. За пореден път – за всичко си има причина. С дядото се снимаме, той ми подарява шапката си, а аз си споделям храната и чая с него, смятам, че такъв човек може да се нарече мой приятел, макар и трудно да се разбирахме с моя импровизиран руски. Още не съм излизал от летища и самолети, а вече тази държава все много да ми харесва. Полетът отнема около час, който мина като 5 минути. Кацаме на писта, достойна за офроуд, наистина не знам как гумите въобще имат сцепление. За първи път слизам от самолет като от градски транспорт, няма гишета, няма проверки, просто си слизаш и си отиваш. Багажът също е наличен, едва се измъквам от тълпата, крещяща „такси“ и се запознавам със свръзката ми и основен гид на групата – Павел, супер споко типче, малко уморен, че току-що е слязъл от Мустаг Ата, но ми хареса веднага. Мятаме се в някаква кола с десен волан (оказа се всички там са така, пък движението си е нормално) и след 30-ина минути сме в хотела. Останалата група ни чака за вечеря, така че мятам всичко в стаята и въпреки тези около 40 часа път и умора, излизам да вечеряме. Групата се състои от двама испанци – Аурелио и Мигел, един американец – Нийл, одрал кожата на Ерик Клептън, ама не свири като него за съжаление, и една латвийка полуадашка – Влада, аз и гида Павел. Доволен съм от компактния състав, а и всички изглеждат фит и надъхани, всичко това е добре за скоростта на изкачване и въобще за цялостната динамика в предстоящите седмици. Най-накрая се хапва читава храна и пием грузинско червено винце, всички са капнали от умора от пътуването. Към 23,00 ч сме си в хотела, лягам с много мисли и емоции в главата си. От утре започва истинското пътуване към планината, отново се приближавам максимално към мечтите си. Заспивам като отсечен след късния душ.

Ден 3. Най-сетне се спи и то цяла нощ. Сутринта бърза руска закуска, последно чекване на нета и отново с целия багаж се мятаме в един огромен бус Мерцедес, който следва да ни закара до Base Camp (BC) на 3600 м височина дълбоко в Памир. Веднага щом излизаме от града, красотата на Киргизстан излиза наяве – безкрайни зелени килими, разсичани от корита на огромни реки, а отстрани стотици юрти, напълно автентични и хиляди коне на воля, докъдето ти стига погледът, също всякакъв домашен добитък. Личи си отвсякъде, че този народ от хилядолетия разчита основно на и се препитава от конете и в днешно време много от тях все още продължават по същия начин, дори дрехите им изглеждат непроменени – мисля си, че фадъра би си умрял от кеф тук. Хора и животни си живеят в пълна хармония сред дивата природа, а в далечината стърчат първите 4-5-хилядници, вероятно повечето без имена. Пътищата са учудващо добри, дизеларката ръмжи и ние стремглаво се приближаваме към целта. Влизаме все по-навътре измежду върховете и гледките стават все по-драматични. Първо пукаме гума, а после камиончето взе много да се задъхва по стръмното – на едно подобно пред нас директно му изтекоха водите, спряхме да помагаме, но май нямаше с какво. Малко по-нагоре направо спряхме да се движим, имахме проблем с трансмисията, седяхме 5 минути на едно място, но накрая зацепихме и само на първа, и молейки се всички вкупом, изкачихме целия предел с връхна точка 3615 м. След 6 часа път се отбихме от асфалта и започна як офроуд през едно високо плато на 3000 м, в дъното на което вече се виждаха бели 6-хилядници – страшна красота, но и 30 км с 10 км/ч си е тегава работа. Бусчето се запичаше все по-редовно на всяка височинка, а все пак трябва да се доберем до 3600 м и то по чакъл, трева, кал и пр. След още 2-3 часа, много гледки, юрти и стотици фриволни мармоти (тия животинки щъкат навсякъде по зелената морава и ме накараха да се чувствам като в анимационен филм), най-сетне съзираме палатковите лагери на BC – пристигаме, леко вали дъжд, но грее и слънце, навън е около 8°С, малко странно след 35°С в Ош. Настаняваме се в стационарните палатки, аз ще съм с Нийл и съм cool. Общата кухня и трапезария са направени от 2 юрти в традиционен стил и си е доста задушевно. Сядаме да ядем, заобиколени от върхове, а навън започва да вали сериозен дъжд, което е леко потискащо в тези условия, пък и аз имах желание да се поразтъпча след 8 часа в буса, но нямаше как. Ситуацията приема още по-мрачен вид, след като се срещаме с групи, слизащи от планината, всички преуморени, изгорели, с наведени глави и, както се казва, с обесени цифки. Тяхната информация е, че върхът е непревземаем, от 20 дена не е спряло да духа и да вали сняг, всеки ден се прокарвали нови пъртини, тези които се добрали до Camp 3 (C3) на 6100 м, останали без палатки, защото вятърът им ги разрушил, от началото на сезона до върха са успели да стигнат само двама души и то някакви си супер силни легенди в алпинизма. Всичко това направо разбива на пух и прах целия ми ентусиазъм, нещата изглеждат наистина сериозно, а и всички останали потвърждават информацията. В погледите на хората се чете някакъв особен сарказъм, имам чувството, че ми казват „ха-ха-ха, сега ще видите накъде сте тръгнали“. Павел обаче е напълно непоклатим и заявява най-авторитетно, че след като толкова дълго времето е било лошо, то сега не му остава нищо друго, освен да се оправи за нас. Пием по чаша вино за това, само че после, лежейки в палатката, върху която се изливат тонове вода, тази идея ми се струва леко далечна и нереална. Все пак надеждата остава, но не заспивам с най-добрите чувства.

Ден 4. Първи активен аклиматизационен ден, време е да се захващаме за работа. Слава богу, палатката ни е суха, навън още капе, но се разчиства. Обилна закуска в 8 ч и към 9,30 ч, облечени като за лятна планина, се понасяме към вр. Петровск, около 4900 м висок, но нашата цел е да се доберем до снежната шапка на около 4300 м, където да прекараме известно време или както се казва да си вземем височината. С раздвижването на краката ми става къде къде по-добре, слънцето се попоказва, а двамата иберийци не ги стърпява и започват да пеят – настроението генерално се оправя. С изкачването пейзажът става все по-вдъхновяващ, десетки езера, безбрежни зелени поля на север и бели 6-хилядници на юг, в долината под нас жълтеят като пчели нашите палатки. Групата е супер, всички се движим безпроблемно и без умора по острото било сме горе само след около 2 часа. Чувствам се перфектно на 4300 м, нямам главобол, сърцето работи равномерно, имам сили направо да тичам, но и знам, че трябва да си ги съхранявам за после. Другите също нямат проблеми, така че имаме зелена светлина още утре да тръгнем към Camp 1 (С1) на 4400 м, откъдето реално няма да се връщаме до края на експедицията. Гидът Павел е също много доволен, защото никой няма здравословни проблеми. Връщането отново бе приятно и към 13,30 ч се прибираме в ВС за обяд, пак се сръбва винце, всички са се разведрили, после се отдават на почивка, докато мен отново не ме свърта и тръгвам на леко самостоятелно трекче из високото плато, сядам си срещу върховете и си записвам всички тези неща. В този момент като по поръчка и вр. Ленин излиза измежду облаците и освен че е красив, изглежда ужасно висок – това е респектираща гледка. Мащабите са от друго измерение и всички снимки, които бях гледал по-рано, някак си нямат нищо общо с реалността. Знам, че съм силен и подготвен, но не мога да не кажа, че изпитвам известни съмнения и дори лек страх, най малкото защото никога не съм бил на подобна височина и не знам как ще се чувствам там горе. Другото ми голямо притеснение са цепнатините в леда – кравасите, през които вероятно ще трябва да се спускам сам, ако не си намеря другарче в следващите дни. Поне знам, че горе е валяло много в последния месец, така че ледникът би трябвало да е добре запълнен. В никакъв случай не съм обезкуражен, просто инстинктът за самосъхранение работи, а това вероятно означава, че обичам живота си и не съм склонен да го давам току-тъй. Отдавна съм решил, че спускане по северната стена ще има само при перфектни условия на снега, ледника, времето и физическото ми състояние. Бая неща трябва да се наредят, за да сработи всичко, но аз вярвам в себе си и в късмета си. Ако нещо не е наред, план Б е да се спусна с дъската по пътя на изкачване до С3, а после и на долу през C2 до C1. Ако върхът хич не е възможен, дори и само до С3 на 6100 м да стигна, това пак ще е подобрение на всичко, което съм правил досега. Седя си на това място на около 3700 м сам и се моля времето да е благосклонно в следващите 12-13 дена и най-вече за последните от тях, от които ще зависи атаката на върха. Връщам се към ВС към 18,00 ч и докато се пооправя, става 19,00 ч, което ще е и официалното време за вечеря от тук насетне. Не мога да повярвам колко много и добра храна се сервира, очаквах да е много по-зле, но всъщност яденето е топло и вкусно, а освен това можеш да ядеш колкото искаш, което не е маловажно. Винаги се сяда и с шише качествено винце, това било традиция при тях, пък и според Павел, спомагало за добрата аклиматизация. По време на вечеря той прави и кратко интервю с всеки от нас относно здравословно състояние, алергии, лекарства, предишен опит в планините и честно казано излиза, че направо сме за параолимпиада – всеки е с някакъв сериозен проблем. Аз лично нямам далак, а за останалите мисля, че не е редно да го споделям тук. Следва измерване на концентрацията на кислород в кръвта и пулс, от цялата група съм с най-добри показатели 97 кислород и 70 пулс на 3600 м. Хич и не знам какъв е стандартът, но съм доволен. Останалите също са в граница, така че утре сутрин тръгваме към С1 на 4400 м (някои го наричат още ABC, но за да няма объркване, ще се придържам към С1), от където няма да слизаме. Това ми се нрави, защото повечето експедиции слизат да почиват в ВС. Навън пак заваля яко като по часовник в 18,00 ч и това отново не ни влияе позитивно, особено като отгоре надойдоха още хора  със старите вести на нов глас. Така и така сме тук, ще направим всичко по възможностите и силите си, пък в крайна сметка докъдето стигнем. В 21,00 ч всички сме по леглата/палатките, там се заспива много бързо, правя го след 2-3 СМС-а веднага.

Ден 5. Будя се към 5,30-6 ч, не се чува дъжд по палатката. Нийл вече е станал и излизайки почти се разкрещява – навън няма нито един облак. Наскачаме като сурикати и най-накрая всички гледки навред се откриват за нас, включително и вр. Ленин в далечината, направо е умопомрачаващо – истински памирски Хималаи. Багажите се прекомплектоват за целодневен трек със сравнително леки раници – 7-10 кг, а бордбегът следва да бъде транспортиран до С1 на 4400 м с кон, което не ми е много ясно как ще се случи, но важното е, че няма да го влача аз до горе. Трябва да изкачим 800 м денивелация и да изминем около 16 км през разни дефилета и премки, за да се доберем до началото на ледника на Ленин и по него и до самия кемп. Подготовката отнема време на всички, трябва да си разфасоваш целия багаж на поляната и след това отново да опаковаш. В 8 сядаме на закуска и макар че имам проблеми със стомаха, изяждам някакво несметно количество храна, поне знам, че апетитът е хубав признак за добра аклиматизация. След това идват магаретата и конете, които трябва да пренесат целия ни багаж, храната, палатките, въобще целият ни катун до С1. Хората идват с везна, ние сме си предплатили за 20 кг в посока и всяко кило над това ще се таксува по 3 долара, което е смешно евтино, моят е 24 кг. Целият багаж излиза 475 кг, всичко това се натоварва на 7-10 животни, а моят бордбег един джигит просто си го мята пред него на уестърн седлото, перпендикулярно на движението и си потегля ей така без въжета, без нищо, но се доверявам – тези хора се занимават само с това всеки ден по цяло лято и били най-богатите в региона. Разбираемо, 500 кг Х 3 $ = 1500 $ за един курс, а те правят всеки ден, понякога и не по един – това са доста пари за хора, живеещи в юрти, но си ги заслужават напълно. Преди време клановете даже са воювали помежду си за бизнеса, но впоследствие са се разбрали всеки да обслужва само определен лагер и така сега са в мир. Конете, потеглили нагоре и на фона на тези бели мастодонти, представляват идилична гледка. След тях, омазани в крем, тръгваме и ние. Първия час се движим по високото плато, което просто не спира да ме удивлява, навсякъде див лук, пеперуди, птичи гнезда с пилета, еделвайси, мармоти – много изобилстваща природа, която обаче ще трябва да загърбим. Хидратираме се и влизаме в тясно ждрело, което води към Путешествеников Пас на 4200 м (отсега се извинявам, но не знам дали всички наименования на руски език се пишат така, както аз съм ги отбелязал). Там ходенето става по-трудно, има кал, страничен наклон и търкалящи се камъни. След още час сме на най-високата точка и като стъпвам отгоре, върховете пред мен като че ли са се приближили 1000 пъти, направо можеш да ги докоснеш с ръка, никога досега не съм бил на подобно място, а тепърва навлизаме. Почиваме и слизаме 200 м по стръмен чакъл, паданията са леко нежелателни, надолу си е пропаст към ледника. Следва тясна живописна пътека, която ми е трудно да ви опиша, но се движим успоредно на огромен ледник, в който от върховете се изсипват десетки реки и над който тегнат два 6-хилядника и Ленин. Мястото е опасно и въпреки това е трудно да си гледаш в краката при тези чудеса отгоре. Движим се супер, задминаваме бая хора, всички са доволни и след още около час минаваме още една премка и слизаме към ждрелото на основната река. Там отново чакат коне, които срещу някой долар прехвърлят хората от другата страна на реката. В противен случай ще трябва да се посъблечеш и събуеш и да я минеш сам, което не си е оферта на 4200 м. В предходните 20 минути се опитвах да убедя всички, които искаха на връщане да яздят кон до ВС, че това е пълна лудост по тези урви и трябва да са ненормални, за да го предприемат. Познавайки донякъде природата на коня, това никога не бих го направил, чудя се как въобще са минали през всичко това с багажа, но онези хора са буквално родени на кон. Та слизаме ние в ждрелото, а долу висят тез с конете. Аз съм от първите в групата, смесваме се с животните и настава суматоха. Изведнъж зад мен се чува страшен тропот и цвилене на озверели и уплашени коне. След още миг получавам страшен къч в дясното коляно и виждам кон, отдалечаващ се от мен с двата задни крака във въздуха пред лицето ми. Крещя от болка, обръщам се назад и виждам още два коня как връхлитат върху Влада и Нийл. С някакъв нечовешки адреналин и въпреки болката тичам по сипея нагоре. Едно обръщане назад ми показва как кон с гърдите си събаря Влада, тя на свой ред събаря Нийл и двата коня минават през тях, мачкайки ги с копитата. Ако не бях се покатерил по сипея, тези коне щяха да минат през мен също точно след 2-3 секунди. Не мога да повярвам какво ни се случва на тази височина. Болката е брутална, панталонът е скъсан, тече и кръв, ударът е под капачката и не мога да си стъпя на крака около пет минути, добре че в момента на удара го бях вдигнал, иначе щеше да ми се обърне коляното. За секунда помислих, че всичко приключи, просто не си чувствах крака въобще. После обаче разбрах, че ще ме носи и не е толкова чак сериозно, просто здрав удар в костта. Нийл и Влада обаче са още на земята и те също се превиват от болка. Вдигаме ги веднага, на Нийл коляното също е поразбито от удар в камък, а Влада е стъпкана от кон по прасеца и лакътя, боля я много, но стиска зъби и е готова да продължи. Така или иначе, пак трябва да пресечем реката и то пак с тези коне. Хората се качват зад ездачите, кой по корем, кой по задник, кой виси надолу с главата, страшна гледка. Хванах там един и му обясних, че баща ми има 30 коня и да вземе да ми даде един, че да си пресека сам. Онзи отиде при главатаря и веднага ми връчиха кон. Минах без проблем и бая се понадух (ха-ха-ха-ха), въпреки че ръцете ми още трепереха здраво от адреналина преди малко. Хората ни се извиниха за случката, а групата взе да гледа с други очи на конете. Половината ранени и в тегаво настроение се добутахме до С1 след още час излизане от ждрелото и ходене по лунен терен, всеки се чуди дали му е сериозна травмата и дали това няма да му развали целия трип, аз също. Посрещат ни радушно и всички там са много любезни, а това не е маловажно, защото там ще ни е основният лагер занапред. Моята първа работа бе да намеря кислородна вода и да си дезинфекцирам раната, а и тези на останалите. Един датски ветеринар ни попреглежда всички и раздава ибупрофени, ама аз такова не пия, мразя лекарствата и ги пия, само ако ще се мре наистина. Като изключим стомаха, който не спира да бълбука, на 4400 м съм като у дома. Непонятно за мен, багажът е пристигнал невредим. Ядем и отиваме да опъваме палатки, даже бързаме, защото следобедните облаци вече са ни захлупили и прехвърча суграшица, поне дъжд вече не би трябвало да има. И това не е леко след такъв ден, мъкнем камъни за укрепване на всяко въженце, борим се с вятъра и травмите, но към 17,30 ч сме готови. Следва ново разставяне на багажа, пак мъкнене и подреждане, на дъската й намирам място в някакъв импровизиран склад. После излизам да търся обхват, защото в кемпа няма и ето че отново катеря до някакво било, поне хващам една черта и СМСирам. Вече съм още по-близо до целта, Ленин е точно над мен, мисля си, че и коляното ще издържи, макар че вече се подува яката, травмата изглежда повърхностна. Навън пак вали здраво, но ми се струва, че времето ще се оправи, ще видим това. Вечерта обаче коляното ми направо се вдървява, като ставам от масата си куцам като сакат, настроението ми се скапва, също като времето навън, вече вали обилен сняг, добре че опънахме навреме. В 21,00 ч лягаме всички и на 4400 м, сърцето го чувам как бие в ушите ми, усещам и леко безпокойство, което ми пречи да спя, но това е нормално за първа вечер на тази височина. А и това коляно ме мъчи, най-вече психически, там не мога да не съм на 100%. Заспивам някак.

Ден 6.  Цяла нощ се въртя в някакъв унес, а и отдолу си е твърдо и някакви камъни ме ръмбят, но днес ще ги разчистя. Разсънването е бавно, ала навън е отново слънчево. На тази красота не можеш да се наситиш. Едва излизам от палатката, коляното е много зле и аз го очаквах, всяка травма е най-болезнена на първата сутрин. Всички имат по някакво неразположение, но при мен хич не е розово – с тоя крак и тоя корем хич даже и до тоалетната не може човек да отиде. Веднага вадя моят скалъпен монокъл (от разглобен бинокъл) и започвам да изследвам терена за спускане, заедно с всички възможни краваси и сераци. Гледам и местата за влизане от върха, защото съм набелязал 3-4 точки, от които ще си избера впоследствие, в зависимост от условията на място. Всички склонове са с изпопадали лавини, има големи и по пътя за С2, и се вижда, че пъртината е зарита, дано да не е имало хора (но е имало за жалост, поне са оцелели). Виждам и много следи от сноуборд и ски между С2 и С1 и всички изглеждат добре, което е позитивна новина, но няма нито една следа, слизаща от върха – нормално, след като само двама са успели да се качат досега, откак е отворен сезонът. Иска ми се направо да тръгна веднага натам, така ми се кара, но знам че не съм аклиматизиран и само ще си проваля истинското изкачване. За днес планът е да се качим на близък връх Home Peak на 4750 м, където да постоим и да се върнем за обяд. Закусваме обилно, някои може и да нямат апетит, но аз изяждам каша от овес, 2 яйца, отделно омлет и 11 мини палачинки – трябва да имам сила си мисля. Мажа крака с някакво руско чудо, стягаме раниците и потегляме. Навред е пълно със заснежени върхове, а нашият изглежда като сух сипей, яд ме е, защото ми се кара, но няма как, групата е само пешеходна, не мога да се цепя. За час и половина сме на върха с бавна крачка и горе какво да видя – от западната страна, досега скрита, всичко е в сняг и не само това, ами е просто перфектен склон за раздвижване на тялото и загрявка за първи път от зимата. Започвам да се чувствам ужасно, задето не си взех нещата, направо не ме свърта. Групата иска да седим на върха около 30 мин, не издържам и се разбирам с Павел, че тръгвам да си взема дъската и ще се върна да покарам. Слизам на някакъв куц бегом с щеките и за 0 време се озовавам в кемпа, нахлузвам панталона и обувките за каране, мятам дъската и каската на раницата и потеглям отначало. За 1 час се качвам за втори път на 4750 м, горе-долу колкото Mont Blanc. Моите хора ме чакат и даже са се заредили за снимки. Оправям се на върха и без да се замислям, се изстрелвам на пълна газ (по-хубаво бързо, че си е пак ледник), страшен кеф върху бърз пролетен сняг с твърда основа – пълен контрол и уникални завои. Спуснах около 400 м денивелация за отрицателно време и съм в тотална нирвана – това бе моето първо спускане в Памир. Направо летя в небесата, а освободеният допамин заличава почти напълно болката в коляното. Минавам пеша през страшна пустош и към 13,00 ч съм обратно в С1, този път със съвсем друг поглед върху живота, коляното, планината и всичко останало – оптимизмът ме завладя напълно, то май всеки път така става, като карам :) Другите и те пристигат и сядаме да обядваме, откривам на едно място и обхват за тела, което е още една добра новина, няма да се катеря за СМС-ите. Пристигат още добри вести – още хора са успели да стигнат върха в хубавото време, а всички местни твърдят, че рядко са виждали северната стена на Ленин толкова добре запълнена със сняг. Следва почивка и ново сортиране на багажа за утре, когато ще трябва да изкачим връх Юхин на 5100 м, да изградим кемп и да спим горе. Късният следобед минава в истинска почивка, след тези 2 изкачвания и карането, аз съм точно приятно уморен. Донесоха ми и руски лекарства за стомаха, така не щях да ги пия, но в случая нямаше как, просто защото се обезводнявам. Вечерта кроим плановете за утре, а и отново мерим показателите си, аз отново водя с 93 кислород и 76 пулс на 4400 м. След това продължаваме играта, която предложих вчера, а именно задаване на лични въпроси, въобще заформя се доста приятна комунка, но няма как да е иначе, когато всички са скупчени вечер в общата юрта или палатка, а навън вали сняг. Към 21,30 ч се отправяме към палатките, а отзад, огрян от луната, Ленин седи в някаква неземна украса от памук и сребро – такова нещо никога не съм виждал, не мога да го опиша, но и никога няма да го забравя. Лягам, чета малко Елин Пелин и заспивам.

Ден 7. Спя по-добре и отново към 6,30 ч съм буден, навън е пак страхотно. Още с излизането от палатката, усещам, че кракът ми е по-добре. Това е супер, защото днес трябва да стигнем до 5100 м и то с бая багаж на гръб, чували, дрехи, шалтета, всичко за два дена. Закусваме отново обилно, а към нас се присъединява първият помощник на Павел – Ник, който изглежда бая уморен, а неговата задача е да изнесе нагоре палатка, храна, котлони, лопати и пр. обща екипировка. Влада отива на лекар с Павел заради някакво общо неразположение. В 10 ч се отправяме с бавна крачка, мислех да взема дъската, даже я бях закачил на раницата, но след разговор с Павел се оказа, че няма много къде да се кара там и само ще ми пречи, та реших да не си давам толкова зор, пък и трябва да се пазя за голямото катерене впоследствие. Катеренето минава през Home Peak и после се насочваме към един хребет, който изглежда почти вертикален, теренът е каменист сипей, по който лъкатушат серпентините на тесни пътеки за нагоре. Със сноуборд обувките щеше да е много тегаво тук, така че правилно решение за дъската. Нагоре си става леко трудничко, пък и височината е нова, движим се с равномерна крачка, но твърде бавно. По едно време с Нийл се отцепихме напред и установихме наше си темпо до горе, чак до връх Юхин. Стъпих на едва втория си 5-хилядник и даже не се бях изпотил, сила имам много, а и ще ми трябва, не я прахосвам. Мятаме се баш отгоре на снежната шапка и се радваме на невероятни гледки от всички страни. На запад със снега контрастират зелените полета на Алайската долина, а на изток е Ленин, заобиколен от още куп върхове и ледници. След снимки и гледки, веднага се залавяме с палатките и по-скоро с изграждане на платформи за тях. Това вече ни поумори, след цялото катерене, изнесохме не знам колко кубика камъни и скали, равнихме с пикели и лопати в замръзналата земя и накрая опънахме на този почти отвесен склон, като в долната част при краката дъното на палатката направо си висеше във въздуха, поне укрепихме всички въжета добре. Другите трима решиха да си изкопаят полог в снега, което бе по-малко трудоемко, но и по-студено през нощта. Към 15,30 ч най-накрая всичко е готово, Влада и Павел също са тук, нищо й няма на нея, готвим със сняг някакви руски височинни супи и манджи на прах, които са леко отвратни, но поне са топли, а и друго няма. След час-два пристигат още 2 групи с цел да се аклиматизират като нас и разпъват баш отгоре на купола на върха, където ние не искахме заради вятър и гръмотевици, каквито има всеки следобед, но то няма и къде другаде да поставиш палатка, нямат и време за нови платформи. Към 19,00 ч изглежда всички бяха решили, че партито е в нашата палатка и не знам как в палатка 3+1 се събрахме 11 човека. На 5100 м се пееше Marley, Rolling Stones, Manu Chao, Beatles и какво ли още не, а на всички краката се преплитаха в центъра на палатката. По-добра компания не съм си и представял, тези хора наистина се оказаха страхотни, всички до един. Решихме и, че ще ядем в същата формация, което вече направи нещата сложни, когато всеки си извади съдини, прибори и пр. Но когато има желание, има и начин. Така до към 21,30 ч, когато вече трябва да се ляга. За вечерните гледки от това място не ми се говори или по-скоро не знам какво да кажа, все си мислех, че няма как да стане по-красиво, а то все така ставаше. Оставаме да си спим четиримата, ама то тва спане ли е, на 5100 м, отдолу скала, гърбът ти става на попара, а вътре сме се наредили като сардини в консерва. Меко казано неудобничко, но на приливи и отливи аз успях да поспя малко. Целта на всичко това, разбира се, е да се аклиматизираме отново, по възможност без да се преуморим. Избрали сме този връх вместо да ходим до С2 на 5400 м, като така не рискуваме двойно повече през всички краваси и лавиноопасни места по маршрута между С1 и С2 – спестяваме не малко време, усилия и рискове. Отново мерим телесните показатели, от 11 човека, 4 от които гидове, моите данни са отново най-силни – 90 кислород и 78 пулс на 5100 м. Чувствам се силен и вече нямам търпение да тръгнем към заветната цел, но ще трябва да почакам още. Заспивам на най-високата точка, на която съм спал досега.

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах