сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Боливия (част II)

28.8.2017 г.

...Tръгнахме към Уюни, където пристигнахме към 16,00 ч. Малко градче на „брега“ на огромни солни полетa, заради които и дойдохме в Боливия.

От автогарата прекосихме няколко улици и малък парк, за да намерим хостела си. Посрещнаха ни много топло. Отбелязвам го, защото и в Боливия, и в Перу, мнозинството бяха намусени хора. Не искам да слагам хората под един знаменател, но след като прекосихме 14 държави до момента, нямаше как да не направя разлика. В Перу, Боливия и Никарагуа са едни от най-сърдитите на обществото хора.

По традиция, оставихме раниците в стаята и излязохме да поразгледаме наоколо. Както и да си намерим туроператор, с когото да посетим солниците. Цените на дневните екскурзии варираха между 120 и 200 боливианос или 15-25 евро. Това бе транспорт и обяд, всички имаха едни и същи условия. Бяхме се навили на 120, но първо искахме да си намерим автобус за Чили. Малко преди автогарата ни спря една женица с няколко зъба в устата. Бузуте й бяха издути, като на хамстер, единият от няколкото й зъба се подаваше над долната устна, а лицето изразяваше цялата глупост и простота на света. Обикновено бих се отдръпнал, ако подобно същество ме спре на улицата. Имала две свободни места в колата, за дневен тур и ни ги предложи за по 100 боливианос. Условието бе да не коментираме цената с останалите пътници. Елена не можеше да се реши, но аз приех офертата и се записахме. Скептицизма на Елена идваше от визията на жената, както и офиса, в който ни покани. Строшени прозорци покрити с картон, изтъркано бюро и столове, изтърбушена кушетка. Разбирах много добре притесненията й, но аз съм малко по-наивен. Платихме й, а на излизане тя ни упъти към две от фирмите превозвачи до Чили.

Следващия ден закусихме и в 10,30 ч бяхме пред офиса в очакване на гида и колата си. Времето на 3500 метра надморска височина освен че е студено, има и различна дължина. И в Перу, и в Боливия не бяха фанатици, времената бяха само ориентировъчни. Случваше се да са навреме, но рядко. Към 11,15 ч пристигна и нашата кола. Вътре вече бяха две момичета от Барселона, една филипинка и младеж от Сао Пауло, Бразилия.

Първо ни закараха до гробище за влакове. Нито аз, нито Елена, а предполагам и повечето от туристите слабо се интересуваха от ръждясали влакове, но бе част от екскурзията. В покрайнините на града десетки локомотиви и вагони се излежаваха под студеното слънце. Металните търбуси на парните локомотиви тънеха в ръжда. Тълпи от туристи се катереха нагоре и надолу по изгнилите метални кокали, покрити с графити. Някак си ми приличаше на гавра със спомените за гордите дни на тези машинарии. Направихме по някоя снимка и продължихме. Спряхме пред къщата на шефа на туроператора (предполагам), за да натоварим в багажника тенджера с ориз, шницели, салата... обяда. Преди да влезем в солниците ни спряха за сувенири. Не се бавихме много тук, никой не прояви интерес... флейти, пончота и др... от Колумбия насам се продаваха едни и същи неща.

Влязохме в солниците. Карахме по огромно поле, покрито със сол. Според гида, това бяха 12 000 кв.км сол, сол и пак сол. Приличаше на сняг, само дето не бе нито сняг, нито лед. Минаха около 20 минути докато пристигнем в сграда, построена от сол. Стените и подът бяха от сол. Върху маса от сол, ни сервираха обяда, а ние седнахме върху табуретки, направени от сол. Отвън, накъдето и да погледна, всичко бе бяло. Огромни полета от сол, само някъде в далечината се подаваха върховете на Андите. И те бяха побелели, но от снежната покривка.

Имахме време да се помотаме и да направим по някоя снимка. Пак от сол бяха построили монумент, изобразяващ бедуина – символа на рали Париж Дакар. Последните години ралито се провежда в Южна Америка и минавало оттук. Тук също бяха забити и няколко пръта, на които бяха закачени стотина флага от различни държави. Туристи от различни националности ги бяха донесли. Бях приятно изненадан да видя и българския трибагреник.

Качихме се отново в колата – Тойота Ленд Крузер, и тръгнахме из белите полета. Нямаше нито знаци, нито път, тук-там се виждаха следи от гуми. За ориентир, шофьорът ползваше хълмовете на хоризонта. След час и половина стигнахме до ръба на солника, до село Кокеса, където ято фламинги се разхождаха, а главите им бяха забити постоянно в плитките локви, останали от последните дъждове. Какво намираха за ядене, само те си знаеха. Цветът на перата им бе наситено розов, което ми навява мисълта, че бе пълно с ракообразни.

В Кокеса оставихме бразилеца и двете испанки. Те се бяха записали за двудневна екскурзия. На следният ден щяха да се покатерят по вулкана, който бе на ръба на селото. Продължихме само Елена, Джун – филипинката и аз. След още около час през солника пристигнахме до малък остров, подаващ се над солените полета. Бе осеян с кактуси, достигащи до 4-5 метра височина. Размерът на острова бе 500 на 500 метра, може би малко повече, височина около 50 м. Платих 30 боливианос, за да се кача до горе, Елена и Джун останаха да се разхождат долу. На върха духаше леденостуден вятър. Нямах ръкавици и ръцете ми се вкочаниха, докато държа камерата. Накъдето и да погледнех се простираха безкрайни бели полета. Пейзажът не бе странен. Бе нереален. Като от фантастичен филм. Живот имаше само на острова, който бе един измежду още 75. Из солните полета не вирееше нищо. Никой не можа да ми каже колко са дебели точно. Из интернет намерих малко информация – били няколко пласта сол с дебелина между 1 и 10 метра всеки от тях. Отдолу литий и други минерали, както и вода, на дълбочина до 130 метра. Природата не спираше да ме изненадва с формите, цветове си, с флора и фауна, с всеки един кадър минал пред очите ми.

Малко преди да излезем от солниците спряхме да наблюдаваме как слънцето се спуска над белите полета. Небето мина през 50 нюанса оранжево и 50 червено. На 15-ина метра от нас имаше огромна клокочеща локва. Мехури с газове извираха от недрата земни. Слънцето бавно се скри и наблюдавахме и 50-те нюанса виолетово.

Прибрахме се в Уюни намръзнали и с пълни очи и души. С това Боливия бе към края си. На следната сутрин в 6 ч, бяхме в автобуса за Калама, Чили. Прекарахме 6 дни в Боливия и да ви кажа честно не бих се върнал.

На качване в автобуса за Чили попитахме дали има парно. Да, има, няма страшно... Едва не си загубих пръстите на краката. А от носа ми виснаха две ледени висулки. Пътят до границата минаваше на около 4000 метра надморска височина. Между покритите със сняг върхове на Андите се показа слънцето и към 9 ч лъчите му започнаха да ни галят и леко се поразмразихме. Пътят бе черен, нямаха пари за асфалт. Малко преди да стигнем Чили, планината се намуси и разсърди, един от вулканите забълва пушек. Не бях виждал действащ вулкан. Ако това нещо се ядоса истински, нещата биха загрубели. Към 9 и половина пристигнахме на границата. Наоколо нямаше нищо. Само планини и влакови релси. Една барака, където бе митничарят, а на около 1 км нататък бе чилийската част. Нямаше много хора. Няколко джипа с туристи, както и двама велосипедисти... луди! Бързо ни дойде реда до боливийския митничар. Дадохме му паспорти и хартийката, която ни бяха връчили на влизане (която се оказа критична – един човек в автобуса я бе загубил и глобата му бе 30 долара)

Митничарят ни поиска по 15 боливианос. Бяхме предупредени, че няма изходна такса, и че ако някой ни иска пари, то е за да ги прибере в собственият си джоб. Бяхме минали доста граници, обиграли се бяхме. Любезно казахме на човека с униформа, че са ни били казали, че няма такса за излизане от Боливия и затова не носим с нас. Имах боливианос, но не възнамерявах да му ги дам. Той ни изгледа за няколко секунди, предполагам разбра, че няма да мине номерът. „Вие с автобуса ли дойдохте? – Да, с автобуса. – ОК, с автобуса може.“ Би ни изходен печат и ни върна паспортите. С това Боливия остана само в спомените ни.

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах