сп. National Geographic - Ноември 2018
National Geographic KIDS - Ноември 2018

Боливия (част I)

25.8.2017 г.

Когато тръгнахме от Европа, нямахме намерение да минаваме през Боливия – то нямахме намерение да слизаме до Южна Америка въобще. Но когато пътуваш с една раница и еднопосочен билет, изненадите нямат край.

Когато се оказахме в Колумбия и на няколко пъти срещнахме други пътници, минали през солниците на Боливия, се заинтересувахме и ние. А един ден, след като купихме самолетни билети за Великденския остров, Уюни бе вече в плановете ни.

От град Пуно, Перу, тръгнахме рано сутринта, в посока Боливия. За българи бе нужна виза. Нямах представа за това, забелязах случайно, докато търсех информация за виза за Антилите. При влизане в страната, на границата е 30 щатски долара. Но предварително извадена в посолството не струваше нищо. В Пуно намерихме консулство, та се бях подготвил. Боливия е една от малкото страни, които иска виза за американци. Дали в посолство, дали на границата, струва им 130 долара. Не бих го отбелязал, ако не бях имал вземане даване с американските имиграционни преди половин година. Думи и мисли напират в главата ми, но ще се отплесна... разказът е за Боливия.

Пътувахме през цялото време покрай бреговете на езерото Титикака, и малко преди обед пристигнахме на границата. Аз, както на всяка граница, бях леко нервен. Въпреки, че имах виза, не бях сигурен до последния момент с какво могат да се заядат. Продължавам да се самонавивам да си изкарам холандски паспорт. Пътувам много, и колкото и да ми е неприятно да си го призная, пътуване с БГ паспорт струва повече нерви, пари и ядове. Митничарят погледна визата и без повече да му мисли, направо ми удари един печат.

Изчакахме останалите от автобуса да минат граница, американците да си платят за виза и продължихме. Вече бяхме на боливийска територия. След около половин час бяхме в Копакабана – малко китно селце на Титикака, хората живеят от туризъм и риболов. Спряхме тук за час и половина – обяд и смяна на автобуса. Имахме време да се поразходим из града, да слезем до Тититкака и да направим няколко снимки. От тук тръгваха много лодки към Острова на Слънцето – древни жертвени олтари, руини и множество останки от цивилизацията на инките. Титикака е заемало много голямо място във вярванията им. Но и тук не искам да се отплесвам, в края на краищата Уикипедия е за тези подробности.

Към 13,30 ч продължихме и не след дълго отново спряхме. Трябваше да слезем от автобуса, за да пресечем малкия пролив Тикина. Лодките бяха мънички, за по 10 човека, но каналът бе не повече от 500 метра. Автобусите ги качиха на дървени платформи, задвижвани от извънбордов мотор. Ползваха между 40 и 60 коня. Вятър около 12 възли ги издуха всичките надолу, бореха се с малките вълни, за да се доближат до брега от другата страна на протока.

Три часа по-късно пристигнахме в Ла Пас. В крайните квартали пътят бе кал и чакъл, но като наближихме центъра, асфалт покри улиците. От автогарата хванахме такси за 20 боливианос (3 евро) да ни откара до хостела.

Прекосихме централните улици. Имаше няколко спретнати сгради, но като цяло, лъхаше беднотия.

Бяхме уморени, взехме си по един душ и излязохме да хапнем. До входа на хостела имаше пицария с народни цени, вечеряхме и към 9 вечерта аз бях в леглото. Елена се занимаваше с компютъра. Отделихме следващият ден да поразгледаме Ла Пас. Голям град, много беднотия по улиците, задръстени с престарели автомобили, автобуси и камиони. Бълваха отровни газове като въглищни електроцентрали, как хората живеят тук, само те си знаят.

Ла Пас е симпатичен град по един или друг начин. Не бих желал да остана тук за по дълго, нито да се върна. Но някак ми хареса лабиринтът от тесни и стръмни улици, свързани със скрити стълбища помежду си. Имаше достатъчно паркове и места за отдих в центъра, но според мен бе нужен и противогаз.

В центъра обикаляха зебри – хора, в костюми на зебри помагаха на хора в цивилни дрехи да пресекат улиците. Имаха доброто желание да научат шофьорите на маниери. Тия хора зебри се мотаели по улиците от няколко години, но уви. Пресичането на улицата е руска ролетка. В смисъл, че всеки шести пешеходец завършва в болницата.

Имат кабинков лифт над града. Качихме се до последната станция на т.нар. червена линия. Горе, на височина 4088 метра се разкриваше гледка на целият град, а в далечината се виждаха побелелите от сняг върхове на Андите.

От Ла Пас хванахме нощен автобус към Потоси – миньорски град, където копаели сребро. Тук са се секли монети някога (заради сребърните мини), имаше и музей на монетите. Предлагаха и тур до някоя от мините, но ние бяхме премръзнали и с паднал дух. Мисълта да се върна покрит с кал и примрял от студ ми напомни да не се занимавам с глупости. Само искахме да мързелуваме на този етап. Най-интересното е, че там, в мините, можеш да си купиш динамит. Не се шегувам. Всеки можеше да си купи пръчка динамит. Дали е пръчка, не знам всъщност... Какво ще си я правиш си е твоя работа... странна държава е Боливия. Това е най-бедната държава в Южна Америка и се опитват да изкарват пари от всичко. Най-голямата им индустрия е кокаинът, но пък той е извън контрола на държавата.

Потоси е на 4070 метра надморска височина, студено, облачно и мрачно. Пристигнахме в неделя, и се случи да имат парад. Всички магазини бяха затворени, а по улиците около главния площад обикаляха групи от деца и младежи. Всяка група бе с различни носии, танцуваха, докато минават по улиците. Духов оркестър придружаваше всяка трупа. Всички оркестри свиреха една и съща мелодия, само че отделно един от друг. Искам да кажа, че бе една ужасна какофония.

Възрастта на танцуващите деца бе от 5-6 години, до тинейджъри на по 15-16. Бяха организирани от училищата си. Тази парлама продължи 4-5 часа. Момиченцата от една от групите бяха облечени в къси поли, черни чорапогащи, високи токове, нацапани с грим... абе като абитуриентките ни през последните години.

Какво точно послание носеха тези деца, аз не знам. Но не ми е много трудно да си обясня защо се срещаха толкова много непълнолетни майки.

Хосталът, в който отседнахме в Потоси, бе един от най-неприятните през последните месеци. Стаята ни не бе почистена от предните гости, тайно се надявахме да са сменили чаршафите. Бяхме твърде уморени, когато пристигнахме, за да правим проблеми. В тоалетната смърдеше на цигари, а и навсякъде из хостела имаше фасове от цигари. Включително и в кухнята. Закуската ни бе от изсъхнал хляб. Когато си тръгвахме им казах, че никак не ми хареса престоят ми, а те ми поискаха повече пари отколко трябваше да платим. Казах й на жената, че очаквам да платя еди колко си. Тя се разбуча, заключи вратата (за да не избягаме без да платим). В крайна сметка се обади на началника си, платихме колкото трябваше (около 15 евро, което бе твърде много за тази дупка) и тръгнахме към Уюни, където пристигнахме към 16,00 ч. Малко градче на „брега“ на огромни солни полетa, заради които и дойдохме в Боливия.

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах