сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Колумбия (част II)

25.7.2017 г.

За повечето хора Колумбия е свързана с кокаин, Ескобар, наркокартели и т.н. Така бе и за нас, преди да я обиколим надлъж и на шир.

Отделихме един ден да се мотаме из града, а на другият ден си организирахме екскурзия до парк Тайрона. Диви джунгли и не много високи планини, завършващи с красиви плажове на карибско море.

Рано сутринта хванахме автобус, който ни свали в Калабасо, където бе един от входовете на парка. От тук се започна едно двучасово изкачване по горски пътеки, прекосихме няколко потока в сърцето на джунглата, докато стигнем Pueblito – малко индианско поселище с 10-ина колиби със сламени покриви. Хората живееха така, както прадедите им са живеели преди 500 години. Деца се разхождаха боси, облечени в туники. Надникнах бегло в една от колибите. Нямаше мебелировка, легло от слама директно на земята и няколко тухли, които според мен се ползваха за сядане.

От селището пък започна едно час и половина слизане от планината. Целият път надолу бе скачане от камък на камък – бели и заоблени морени с размери до 10, а може би 15 метра в диаметър, най-големите. Огромен великан ги бе изринал с огромна лопата по склона на планината. Между камъните зееха процепи, чието дъно се криеше в тъмнина и човек лесно можеше да изчезне, ако падне. Реших да не се замислям много-много какво още се криеше там долу. Всякакви гадини живееха наоколо. Малко преди селцето една змия се бе приплъзнала на пътеката, точно под носа ми.

Като кози подскачахме по камъните, докато слезем до морското равнище. Пресякохме малък ручей и след още стотина метра през джунглата се озовахме на плажа Cabo de San Juan.

Бяхме направили проучване и очаквахме някой друг турист наоколо. Но определено не очаквахме подобна гледка. Първо минахме покрай къмпинг с около 50 номерирани палатки. Бяха не повече на 2 м една от друга. На около 30 м от палатките, до самия плаж бар-ресторант с много маси и около всяка маса хора, много хора... седнали или правостоящи около заведението с бира или бутилка вода в ръка.

До ресторанта – малък плаж с 200 човека по пясъка и още толкова във водата. Отдясно рекичка (тази която пресякохме по-рано), а до нея скала с дървена беседка – наблюдателен пункт отгоре и стъпала водещи до там. Хора по стълбите, пълзящи и в двете посоки, на мирадора хора и камери и телефони, насочени във всички посоки. След скалата малък залив с тясна пясъчна ивица дълга около 200 м. Навсякъде хора, хавлии.., .иврит, английска, немска, испанска и португалска реч. Вавилонско стълпотворение... хиляди хора бяха наоколо.

Бяхме вир вода от пот. Метнахме се в морето да се освежим и набързо продължихме нататък. След 15-ина минути стигнахме до плажа Piscina, който за щастие бе по-малко населен. Това е лагуна с приблизителни размери 500 на 1000 м. Риф и скали, подаващи си главите над водата, разделят лагуната от Карибско море. Поплувахме и тук. По плажа имаше едва 20-ина човека. И бе по-красив. Предполагам бе по-рядко опоменат в туристическите гидове. Вече бе към 3 следобед и нямахме много време за мотане. Изходът от парка бе далеко, а последният автобус за града бе в 18 ч. От тук до изхода минахме покрай полите на планината – вървяхме сравнително по равно. Още около 2 часа през джунглата. По пътя маймуни на няколко места ни пресякоха пътя. Скачаха от дърво на дърво в търсене на... не знам! Въпреки че са ми братовчеди, слабо съм се интересувал от проблемите и навиците им. Докато си говорим с Елена и разсъждаваме как точно са докарали строителни материали за няколкото къщи и заведения наоколо и горе в планината, тъй като пътища няма, пред нас мина и отговораът Насреща ни се зададе керван от 10-ина коне и мулета, натоварени с чували и пакети. FedEx express на четири крака.

След някое време излязохме на асфалтиран път и цивилизация. Коли и микробуси чакаха пътниците си. Качихме се на едно от возилата да ни закара до изхода на парка за по 3000 песо. Спестихме си още един час ходене. От тук веднага хванахме автобуса за Санта Марта. На седалката пред мен седеше индианец от племето коги. В бяла туника и бели панталони, а от торбата му се подаваше дървена пръчка. При възмъжаването си коги получават така нареченото попоро – нещо като хаванче, в което с дървената пръчица разтриват листа на кока. Получената смес е далеч от кокаин, но им помага да преборят глад и сън, когато се налага. Живееше някъде горе в планината, може и да бе от Пуеблито. Индианците коги са често споменавани, когато се говори за кока. Използват растението при ритуалите си.
Не си усещахме краката. Едва стигнахме от спирката до хотела. На идния следобед се качихме на нощния автобус за Меделин. Разстоянието от близо 800 км ни отне 16 часа и 30 долара. Автобусът бе супер луксозен. Седалките лягаха почти хоризонтално, без да безпокоят пътника зад теб, имаше малка ръчка, с която се вдигаше нещо като табуретка за краката. Две тоалетни и интернет по-бърз от някои от хостелите, в които бяхме отсядали. Модерна работа. Пристигнахме разбити от път. Елена бе готова да търси градския автобус, но не й оставих много време за мислене. Намерих едно такси, което ни закара до хостела за 3 долара. Такситата в Колумбия са евтини, а особено когато сме двама, често излиза по-евтино от градски транспорт.

 

Меделин е огромен град, няколко милиона живеят тук. Разположен е по долината на река Medellin а заобикалящите го планини през повечето време бяха покрити с облаци. Блокове, къщи и бараки се простираха във всички посоки.

Пабло Ескобар е отраснал и живял тук, тук е върлувала и бандата му. Под върлувала, имам предвид, че направо им е разтакала фамилията на местните жители. Едно от момичета в хостела ми разказа спомен от детството си. От терасата видяла как долу спира автомобил, от него излизат няколко човека с автомати и започват да стрелят по всичко, което се движи. И не става въпрос за гангстери, стрелящи по други гангстери или полиция, а по най-обикновени хора. Без особена причина. Пабло бил обявил награда за всеки застрелян полицай или войник. В имението му имало басейн с крокодили. Бая народ е бил превърнат в храна за крокодили. Хора са били убивани, жени насилвани... било е много „приятно“ място. Стотици, може би хиляди хора са убити от Пабло Ескобар и приятелчетата му. Болници и училища е започнал да строи, след като решил да влезе в политиката, а не защото е бил филантроп. Да, успял е да се вмъкне в политическата система на Колумия. По една или друга причина, извън страната си е приеман едва ли не като колумбийския Робин Худ, само че когато за пръв път отворих думата, момичето в хостела ми каза, че тук е забранено да се говори за него. Хората, които са живели преди 93-а година, не искат да си спомнят за миналото.

С метрото слязохме до Сан Хавиер, откъдето с въжения лифт се качихме до квартал Аврора. С кабинката минахме над гето, натъпкано с колиби и къщи, никой нямаше двор, хора живееха в мизерия. До много от бараките не можеше да се стигне с кола, само по тесни, стръмни и кални пътеки. Изрично ни предупредиха да не излизаме от станцията на лифта. Направихме няколко снимки и се върнахме до Сан Хавиер, където в момента е сравнително безопасно. Качихме се до квартал, наречен Комуна 13. Днес улиците и къщите бяха украсени с графити или боядисани в ярки цветове, което го е превърнало в туристическа атракция.

Изкарахме още един ден в шматкане по улиците не Меделин преди да се засилим към Гуатапе. Селото е полегнало на брега на язовир Пеньол, и отвсякъде е заобиколено от планини. Автобусът ни стовари на малекона (крайбрежната улица), а тук бе някаква лудница. Бе неделя, цялото село бе по улиците. Също така съседните села и градове бяха тук. По малекона се продаваха сувенири, напитки, емпанади, грилове на всеки 15 метра. Над езерото, по дължина на малекона минаваше зип лайн. През половин минута се чуваше свистенето на колелцата и силует в седалка ни задминаваше над главите. Десетки лодки, джетове и няколко лазера и оптимиста пореха водите на езерото. Толкова много живот, в едно толкова малко място. Нямаше празно място по улиците, слаломирахме с раниците си в стремежа да не се сблъскаме с някого. Подминахме едно семейство, облечени и малки и големи с дънки и моряшки тениски. Таткото и синът имаха шапка със символа на Батман. Водеха малък пинчер на каишка, а пинчерът също бе облечен с дънки и моряшко елече.

Бавно подминахме лудницата, пресякохме малък мост и след няколкостотин метра след малък баир се озовахме в хостела ни. Разтоварихме багажа, сложихме джапанките и слязохме обратно към лудницата.

Най-сетне бяхме излезли от големите градове и се озовахме в Колумбия, така както съм си я представял. Надали бях виждал по живописно градче до момента. Къщите не бяха просто боядисани, бяха изрисувани. До най-малкия детайл бяха оцветени в светли бои и шарки. А фасадата на всяка една къща бе осеяна с така наречените zocalos. Барелефи, изрисувани, и повечето от тях бяха идентични, подсказвайки кой живее тук. Например шивачът, ще има шевна машина на фасадата си. Пред една къща бе паркиран стар камион Додж, а на фасадата бе изграфиран същият камион. Местният музикант имаше пиано и китара, и т.н....Огромен труд бе положен, за да направят селцето така приветливо.

На следният ден тръгнахме пеш към Piedra del Peñol. Вървяхме около час покрай главния път, докато стигнахме до една бензиностанция. От тук още 20-ина минути по стъпала и доста стръмен баир, докато се озовахме в основата на една канара, висока 200 м. Нагоре се издигаха безброй стъпала. Платихме по 6 долара за вход и потеглихме – 700 стъпала само нагоре. Не знам защо, но съм запомнил, че има по 18 стъпала на етаж... това прави 40 етажа. Но стъпалата бяха по-високи и тесни и направо ни се разказа играта докато се изкатерим. Пристигнахме почервенели, облени в пот, с изцъклени очи, изплезени езици и в общи линии едва мърдахме. Така изглеждаха почти всички, успели да се доберат до горе. На върха на скалата бяха построили нещо като кула, с магазини за сувенири и бар. Продавачите трябваше да се катерят всеки ден, завалиите.

Качихме се на кулата, и под нас се разстлаха хълмове и планини, и реки и езерото, и всичките му ръкави и пътят, и други пътища, гори и ливади, покриви на къщи и целият свят на километри пред нас. Хора като мравки се грижеха за хорските си работи. Нямам представа как са покачили материал за кулата и бара и каквото още се намираше тук горе. Не видях нито асансьор, нито лебедки, нито нещо подобно. Докато се катерих нагоре подминах един младеж с огромен чувал на гърба си. Качваше стока нагоре. Слизането бе къде по лесно, прибрахме се отново пеш до Гуатапе. След дългия преход, катеренето и цялата жега, която ни обливаше, решихме, че сме заслужили по един сладолед.

Отделихме един ден и за разходка до Сан Рафаел. Река Гуатапе минава покрай селцето и образува множество малки езерца и каскади. След като пристигнахме, кръстосахме площада два пъти и слязохме към реката. Легнали по гръб върху гладките скали поглъщахме жадно слънцето и слушахме ромоленето на реката. Няколко къщи бяха изградени до самия бряг. Какво повече би му трябвало на човек. По пътя към селото един чичко продаваше сок от захарна тръстика, смесена с лимон. С нещо като мелничка, изцеждаше сока от тръстиката и към него добавяше лимонов сок. Почерпихме се с по чаша сок, а чичкото не спря да говори. Като разбра, че сме от Европа, държеше да ни каже колко германци и французи живеели тук и ако някога решим да си купим земя в района, да го потърсим. И извади една карта и започна да ни обяснява къде имотите били по-изгодни и къде не. Не знам колко пъти му напомнихме, че не сме тръгнали да пазарим къща, но той си знаеше неговата. Изглежда, че докато не продава сок на улицата, бе агент по недвижими имоти.

Хазяйката ни спомена селце, на име Саленто – намирало се в zona cafetera... отглеждало се много кафе и било muy lindo. Решихме да се засилим и до там. Потеглихме към 9 сутринта, сменихме автобус в Меделин и пристигнахме в 9 вечерта. В автобуса имаше Wi-Fi, та по пътя запазихме две легла в един от хостелите. Бяхме разбити от път, хапнахме набързо и се хоризонтирахме.

Следващите два дни бяха епически разходки. Първо по един черен път слязохме в долина, минахме покрай десетки ферми. Всички гледаха кафе и всяка ферма предлагаше обиколка с обяснения как се прави и пече кафе, и т.н...Ние си карахме по пътя. Тук цел нямаше, разходката по заспали пътища, горски пътеки и кафеени плантации бяха на дневен ред. По едно време се озовахме на кръстопът. Докато умуваме накъде, съзряхме малка сергия – женица предлагаше шейкове – ако не бяхме единствените клиенти днес, то със сигурност бяхме от малкото.

След още около час излязохме на асфалтиран път, откъдето се качихме до ферма Санта Рита. Платихме по 5000 песос за вход и оттук ни бяха нужни около два часа, за да прекосим няколко хълма и реки, докато се озовем до водопад Санта Рита. Аз очаквах едни ми ти води и реки и скали и едва ли не умалена версия на Виктория. Разбира се, пред нас малка рекичка се изливаше от 6–7 метра върху няколко скали. Но пък разходката до там и обратно си струваше труда. С единствената подробност, че не можех да си стоя на краката, като се прибрахме. Бяхме навъртели около 30 км този ден.

Cocora park бе следващото ни приключение, което започна още при потеглянето ни. Транспортът до парка е с Jeep Willys – ако не греша, това са автомобилите ползвани от американската армия през втората световна. Има места за 10 човека, но колумбийците не са фанатици, когато става дума за цифри. Седалките бяха заети и аз и още две момичета стояхме на по една релса отзад, като се държахме за рамките на покривалото. На правите участъци караха с 60 може би и повече. Ако се изтървеш, съмнявам се да се разминеш само със синини. След 20-ина минути пристигнахме – оттук започна двучасово катерене нагоре, през средата на джунглата. Качихме се на около 3000 м надморска височина до къщата на колибрите, където ни посрещнаха с горещо какао и сирене. Къде бе общото между сиренето и какаото в кулинарен аспект не мога да кажа...но и сиренето, и какаото ги правеха тук горе, във фермата. Колибрите... бяха навсякъде – видях три различни вида – зелени, едно черно бяло и няколко синкави с дълги опашки. Имаха хранилки и до голяма степен бяха свикнали с хората около тях.

Дотук с автомобил не можеше да се стигне. Всичко бе докарано с коне, магарета и на ръка. Предполагам. А къщата си бе къща, и то доста голяма. Не е било лесно.

 

От тук се върнахме 10-ина минути назад по пътя, по който дойдохме, за да хванем отбивка с табела Estrella de Agua. Катеренето бе почти вертикално. Тук не се разминавахме с други туристи и нямахме идея колко път ни чака. След 20-ина минути, и двамата, с изплезени езици излязохме на открито място, където успях да се свържа със сателит – телефонът ми показваше една доста голяма извивка – близо 20 км, преди да се върнем до входа на парка. Появиха се две момичета – според мен германки. И те не знаеха какво и колко ги очаква. Следваха табелата за Estrella. Освен че пред нас имаше 45 градуса баир, нямахме представа как ще се измени след изкачването. Нямахме храна, нито много вода, освен това имахме само по едно горнище на анорак с нас... не бяхме подготвени за подобни премеждия. Върнахме се по пътя, който бяхме изкачили и намерихме друг път, който ни отведе до друга ферма, от където пък черен коларски път слизаше плавно от планината. Не след дълго се озовахме в Долината на палмите – високи палмови дървета, посадени от хора, така и не си направих труда да разбера, кой и защо се е захванал с този проект.

Палмите се издигаха като обелиски по склоновете на околните хълмове, навсякъде бе постлано със зелена трева. Някой се грижеше ливадите наоколо да не бъдат завзети от джунглата. Щастливи крави и коне пасяха. Бавно се спуснахме до долу, където бе и изходът от парка, за да си хванем джипка, която да ни върне обратно в Саленто. Вечерта в хостела две момчета ни разказаха, че минали по пътя, от който ние се върнахме. Бяха тръгнали в 6,30 ч сутринта, върнаха се към 18 ч вечерта. Според ГПС картите им, бяха изминали 37 километра. Пеш!!! Изглеждаха доволни, но напълно изцедени.

Бяхме планували оттук да се придвижим до Villavieja, където е пустинята Татакоа. Semana Santa имаше други планове за нас. Всички хостели и хотели бяха предварително запазени за Великден. Шанса да спим по пейките бе голям, решихме да играем на сигурно. Останахме още един ден в Саленто, да обмислим понататъшното пътуване. Докато го умувахме, в една малка уличка намерихме кафетерия Дон Хуан – честно ви казвам, не бях пил по-ароматно кафе от много дълго време! Идваше от една от фермите в района - Сиркасия. Там го отглеждат, събират, пекат и пакетират. Ако не ме очакваха още няколко месеца път, щях да купя два пакета за вкъщи. Минахме през много страни, където кафето заема голям дял от индустрията. До момента само колумбийското кафе ми направи впечатление със силен вкус и аромат. Но хубаво кафе не се предлага навсякъде. На улицата и в квартални бараки е негърска пот... в повечето хостели бе силно и ароматно... с някои изключения разбира се.

Измислихме и понататъшен план. Сутринта хванахме автобуса за Армения, от където сменихме друг, който ни отведе в Кали. Намерихме евтин хостел, La Pinta Boogaloo. За 7 долара на вечер, със закуска, басейн, билярд, нинтендо, уроци по салса... Единственият проблем бе, че бе на 15–20 минути от старият център. А около хостела нямаше нито магазини, нито бар, нито ресторанти.. Но пък бе тихо и спокойно. В Кали няма кой знае какво за правене. Има един хълм с 3 кръста, който туристите обичат да катерят. През Кали минават реките Cauca и Cali. Покрай брега на едната са сложили цяла дузина котки от фибростъкло, в размерите на тигър. Всичките са с еднакъв размер и форма, различават се по цвят и декорация. Не навлязох в подробности защо тия котараци са посадени, имаше нещо с поверията на древните индианци.

Вечерта, бяхме поседнали на масата с чаша ром с кола, когато се появи едно момиче и ни покани на салса урок. Кали е нещо като салса център на Колумбия, и много хора идват тук да танцуват салса. Разбрах го, когато от Панама летяхме за Картахена. Срещнахме един южнокореец, който летеше от Панама до Кали, специално заради салсата... Та решихме да се пробваме веднъж. Аз съм си дърво за тези работи, дори и след някоя чаша ром. Но научихме че салсата има 6 основни стъпки, ние научихме две от тях. Раз, два, три, cuatro, cinco, seis...

Оттук тръгнахме към Сан Сиприано, което бе част от план Б. В хостела ни имаше американка, на име Ерика, която живееше в Богота и работеше като учителка по английски. Имала седмица отпуска заради Великден и също искаше да отиде до Сан Сиприано. През Юбер, Ерика извика една кола, която да ни свали до автогарата, но още преди да потеглим наговорихме шофьора да ни закара направо до Кордоба. Излезе с няколко долара на човек по-скъпо, но пък бе по-удобен транспорт и се придвижихме много по-бързо. Освен транспорт, получихме и урок по колумбийски идиоми и жаргон. Основно мръсни думи, които ги няма в нито един учебник. Към 13 ч бяхме в Кордоба, откъдето хванахме местния транспорт за Сан Сиприано. Някога от тук е минавал влак. (Един младеж по-късно ни каза, че влакът все още минава веднъж на няколко седмици, за да докара провизии. Не всекиму може да се вярва в тази страна. Според мен ни моташе, за да придаде важност на мястото. Или себе си...)Та днес влакът не минава, или не е много редовен. Транспортът... представете си огромна лагерна количка (читатели на 35–45 години знаят за какво говоря), дълга около два и половина метра и широка малко повече от релсите на влака. Лагерите са монтирани на широчината на железопътните релси, по два във всеки ъгъл. По-малки лагери от всяка страна, монтирани хоризонтално от вътрешната страна на релсите, държат устройството да не излети от пътя. Задвижването е с мотореттка, монтирана на две парчета винкел. Предното колело е обездвижено на платформата, а задното е на релсата и движи количката напред.

Пътниците са седнали на малка дървена пейка, която се маха, ако количката се ползва за карго. Раниците отидоха между седалката и мотоциклета. Безопасността не бе никакъв проблем – просто не съществуваше. Аз знаех какво да очаквам. Пътувах с обувки и дрехи с дълги ръкави и крачоли – ако се наложи да скоча от това нещо, в случай на опасност. Наричаха ги brujitas – вещици. Движението бе само в една посока. Изчаквахме да пристигнат тези от Сан Сиприано, преди да потеглим нататък. В Гуатапе срещнахме швейцарец, който ни разказа, че когато минал по този маршрут, брухитата не се изчаквали, а когато се срещнали с насреща идващата, двамата шофьори се скарали, кой да отстъпи. В крайна сметка по-леко натоварената, трябвало да свали товара край релсите и да свали и брухитата, за да се разминат.

 

Сан Сиприано е селце с население от около 500 човека, заобиколено от джунгла, покрай река със същото име и още няколко потока. Жителите са тъмнокожи, потомство на роби предполагам. Повечето живеят в дървени бараки, в доста първобитни условия. В търсене на квартира, надникнахме в няколко. Супер мръсни матраци, стаи с улуци между дъските, за улеснение на мишки и паяци, паяжини навсякъде... Намерихме едно хотелче за 60 000 стаята с две двойни легла. Стаята бе много малка за трима човека, но нямахме голям избор. Цените бяха вече надути заради Семана Санта. Имахме още няколко часа дневна светлина, обядвахме и се качихме нагоре по реката, откъдето отбихме вляво и влязохме по една горска пътека в джунглата. Пресичахме поточета и малки водопади, на няколко места се топнахме в реката. Водата първоначално се усеща хладна, но след като веднъж се потопихме изцяло, бе приятно. Една вечер тук ни бе достатъчна, но на следната сутрин не бързахме да си тръгнем. След закуска наехме по една надута вътрешна гума от колело на камион, качихме се около 40 минути нагоре по реката. По пътя ни последва едно дребно кученце. Като намерихме удобно място, хвърлихме гумите в реката и се метнахме отгоре им. Кученцето реши да ни последва, но течението ни отнесе към един бързей. Кучето отиваше към беля. Аз и Ерика (американката) загребахме усърдно към него, за да му помогнем. Ерика се оказа по-бърза, грабна го за врата и го издърпа от водата. Постави го в скута си и продължиха заедно надолу. Момичето нямаше нищо против, въпреки, че на брега избягваше контакт с кучето – мисля, че се страхуваше от бяс или въшки.

Минавахме през бързи и по-плитки участъци или забавяхме, където бе дълбоко. Със задници забити в отвора на гумата, и крака във водата се носехме надолу по течението. Надали мога да сравня този ручей с Мисисипи, но Хъкълбери Фин ми влезе в мислите, докато гумата ми пореше меката вода. От време на време моето дупе обираше някой камък, а на няколко пъти течението ме изхвърли на плитчини, където се наложи да стана и да мина няколко метра по камъните с гумата в ръка. Ерика пътува почти през цялото време с кученцето. То бе или отгоре и, или на гумата. Ако гумата се въртеше, кученцето подскачаше от едната, на другата страна на ринга. Не му харесваше да пътува с муцуна, насочена назад. На една плитчина малко преди селцето, Ерика го пусна във водата, а то доплува до брега. Мисля че пътуването му хареса, не по-малко от нас. 40 минути пеш нагоре, се оказаха около час и половина спускане.

Върнахме гумите, събрахме си раниците и към 12 ч тръгнахме обратно към Кали, където изкарахме още една вечер. Ерика остана, ние потеглихме към Попаян. Тук всички хостели и хотели бяха заети, цените бяха надути, но аз успях да намеря стая за около 22 долара на вечер. Не знаех какво ни очаква, преди да пристигнем. Улици пълни с хора, магазини, барове и ресторанти пълни с хора, площади и църкви пълни с хора... Половин Колумбия бе тук. В Попаян се провежда голяма процесия по случай Великден, и всеки себеуважаващ се католик трябва да е тук. Най-отпред в процесията са барабанчиците. На всеки пет секунди около 50 тъпана, ударени в синхрон, наподобяваха гръмотевичен тътен, и гонеха къде що са останали гълъби по покривите, а по-малките деца започваха да плачат. Останах глух за около 15 минути след като отминаха. Последваха ги около 20-ина платформи. На всяка имаше двуметрови статуи, изобразяващи Христос в последните моменти от живота си. А това бяха Юда и целувката му, Пилат Понтийски, който съди Исус, наказанието на Исус, мъкненето на кръста, заковаването за него с пирони, вдигането на самия кръст и т.н. Всяка платформа бе носена от 8 човека и не изглеждаха никак леки. Носачите бяха облечени в сини тоги и обути в сандали. Платформите бяха на разстояние от около 50–100 метра една от друга, между тях имаше хора със свещи, хорове, духови и струнни оркестри, гвардия, деца, просяци и пияници, бездомни кучета и няколко котки. Все поклонници. Продължи няколко часа. На втората вечер бе абсолютно същата схема, музиката бе същата, оркестрите и хората бяха същите, само че платформите бяха различни. Този път изобразяваха свалянето на Исус от кръста, повиването, полагането му в пещерата (не, платформа с пещера нямаше, но ми се иска да я бяха помъкнали) и т.н...Тук-таме се появяваха Мария Магдалена или Мария, божията майка...

Последната вечер, церемонията не се промени особено много. Освен че музиката от погребална се превърна в радостна, тъпаните звучаха игриво, а върху платформите бе изобразено възкресението на Исус... и носачите бяха облечени с бели тоги.

Раздаваха се флайери с указания кога и къде ще минава процесията всяка вечер, а също така се умоляваха гражданите да се държат културно – да не говорят, да не пушат, да внимават, защото има много полиция, имаше предупреждение за външен вид – в смисъл пънкари, кожени якета и флешове по ушите не бяха желателни. Нямаха никакъв проблем с полуголи жени.

Като говоря за пънкари, тук на местните никак не им е лесно. Полицията и правителството не ги обичат, ама никак. Носене на кубинки или подобни обувки от неоторизирани лица е забранено – подобни лица се приемат за членове на ФАРК. Някой ми разказа как преди време, младеж (турист) се разхождал по улиците на Богота с черни Мартинси. Полицията го спряла на улицата и го накарали да ги събуе, а след това да се съблече гол. Изхвърлили му дрехите в контейнера и го отпратили да се прибира. Днес може би няма да те съблекат, но все още ще гледат с много лошо око на теб. В хостела в Кали имаше две момчета, които работеха там и го играеха „различни“. Татуси, флешове, кубинки и тениски с деткор банди или там каквото бе... черепи и кости и голи жени, яздещи дракони... Заговорихме се за пънк рок с едното момче. До преди 2 години ако се появи така, както изглеждаше днес на улицата, щели да го приберат в полицията веднага. И за полицията ще ви разкажа нещо – когато навърши 18, всеки младеж се задължава да си изтегли „чопа“. Няколко лимки в различни цветове в една торба. Ако изтегли черната, отива в армията, ако изтегли червена отива в полицията, а ако изтегли бялата си отива вкъщи. Имат право да се откупят от служба. Ако нямат пари или не чакат деца, 1 година ще служат на народа. Та ако ти се случи да си на улицата и те нападнат крадци, не очаквайте помощ от 18-годишен полицай, който няма никакво желание да носи униформата... аз не бих се наврял между шамарите. Разбира се имаше и редови офицери.

Попаян е наричан още белия град. Всички сгради в централната част са боядисани в бяло.

На два пъти, колумбийци на улицата ни помолиха да се снимат с нас. Предполагам не се появяват много европейци наоколо. Аз лесно мога да мина за аржентинец. Това е заради акцента ми – в Испания ме мислят за италианец. Аз дори и за местен мога да мина, ако си държа устата затворена. Но Елена е висока и руса, а тук такива не виреят. През деня имаше много пазари със сувенири, също фолклорни фестивали, изложби и на всеки ъгъл нещо се случваше. Хората празнуваха с пълна сила. Ден година храни... в случая цяла седмица, на гърба на Исус.

В Неделя потеглихме отново – този път за Сан Августин. Хипарливо селце, запокитено из планините. Автобус ни свали до отбивката за Сан Августин, откъдето се качихме в каросерията на една камионетка, която ни свали в центъра на селцето.

Причината да се насочим насам бе археологически парк, в който са изложени 130 каменни статуи. Хора, жаби, гущери и змии издялани от камък. Датираха от преди 3000 години и доста малко се знаеше за тях. Още по-малко за хората, сътворили ги. Археолозите предполагаха за значението и ролята на статуите. През целия ден, докато бяхме в парка, валя дъжд. Разбира се, когато излязохме от там, дъждът спря. Билетът, който ни издадоха, важеше за още две археологически местности в района. Но за да се стигне до там трябваше да наемем кола или коне... прогнозата даваше още дъжд, решихме че 130 статуи ни стигат и на следната сутрин се качихме в каросерията на пикап тойота хайлукс, който ни отведе до Питалито. Тук сменихме автобуса за Мокоа. Целта бе Пасто, но пътят бе много за един ден и останахме в Мокоа за една вечер. Бяхме все още в Санта Марта, когато Мокоа се появи в новините. След обилни валежи, лавина от кал се свлича по коритото на реката, прелива и помита къщите, които са около бреговете. Първо придошла водата. Мостове и улици изчезнали под нея. Последвала лавина от кал, а за да бъде нещастието пълно, водата помъкнала канари до 3–4 метра в диаметър. Коли изпомачкани, много къщи бяха унищожени напълно или наполовина с липсващи стени от страната на реката. По улиците бяха разлепени снимки на липсващи хора – предимно деца. Над 500 човека бяха загинали или безследно изчезнали. Когато пристигнахме, бяха минали вече 3 седмици. Сградите около автогарата, която е в по-ниската част на града, бяха все още пълни с кал, камъни и клони. Река Мокоа е една от всичките, които се вливат в Амазонка... и беше побесняла!

Наехме стая в евтин хотел в центъра. Слязохме да пием по бира в кафенето до входа на хотела. На една маса се бяха разположили 3 канадци и един еквадорец – заговорихме ги. Работеха като доброволци в помощ на Мокоа – тяхната работа бе да картографират мястото, където реката бе преляла. Преди два дни пожарникарите и армията спрели с търсенето на изчезнали – от тук шансът да намерят някой все още жив, бил 1%. Изчезналите са затрупани под скалите или отнесени надолу по течението. Тела ще изплуват едно по едно в близките седмици и месеци.

От Мокоа продължихме към Пасто. Прекосихме Андите, минавайки по Trampolin del Diablo – един от най-опасните пътища не само в Колумбия, но и в Южна Америка. Пътят е хлъзгав при дъжд, има опасност от свличане на кал, а ако някое от колелата излезе от пътя, пропастта е няколкостотин метра. Два автомобила се разминават трудно, понякога една от колите трябва да даде до 50 метра назад, до по-широка част на пътя. Стотици хора са загинали тук от построяването му от военните през 30-те години на миналият век. Когато ние минахме имаше мантинели през по-голямата част. Тук- таме бяха изтръгнати от някое свлачище. Минахме покрай десетки водопади, от 2 до може би 50 метра височина... няколко прекосихме буквално. Изливаха се и се изтичаха на пътя. След близо 6 часа люшкане по планински черни пътища пристигнахме в Пасто. Имахме планове да посетим близкия вулкан, с езеро в кратера си, но валеше почти през цялото време, а и двамата бяхме уморени от приключения и емоции. Дадохме си почивка преди да влезем в Еквадор. Прекарахме един ден в разглеждане на Пасто, в който няма какво толкова да се гледа. Намерихме музей на златото и се вмъкнахме вътре. Интересното не бе в музея, а в краткия ни разговор с един около 65-годишен чичак, когото срещнахме вътре.

Той пръв ни заговори на английски, попита ни от къде сме и ни поздрави с добре дошли. Английският му бе доста слаб и обърнахме разговора на испански. Изненада се да срещне българин. Бе един от малкото, които бяха чували за тази държавица. Също така имаше познания за миналото ни. Знаеше, че сме били част от социалистическия блок. Разпита ме за което. Казах му, че не помня много, но при капитализма има много бедни и няколко много богати... и всеки е сам за себе си.

Колумбийците са много отворени и любознателни хора. Нямаше как да не направя разлика от всички останали държави, които бяхме посетили до момента. Заговаряха ни постоянно, интересуваха се откъде идваме, какво е в Европа, в държавите откъдето идваме, какво работим и т.н... Съвсем чистосърдечно и откровено искаха да знаят за света навън. Също така се гордееха с родината си и се радваха, че чужденци идват от толкова далеко, за да посетят страната. Коумбия е известна с насилието, наркокартелите и ФАРК, което дълго време е отблъсквало туристи. Днес е много по-спокойно. Малко по малко, хора от близо и далеч се насочват насам в търсене на природните и красоти. Не знам колко пъти бяхме приветствани с добре дошли. В автобуса от Пасто към границата пътувахме с 10-годишно хлапе. Елена се занимава с него, аз се опитвах да спя. Хлапето не се спря – има ли крави в Европа, има ли велосипедисти, има ли дървета, има ли от всяко едно нещо, което му се изпречи на погледа през целият път.

Изкарахме 4 седмици в Колумбия. Видяхме една много малка част от всичките й прелести. От пътуването ни до тук давах предимство на Гватемала, като най-красива държава. Колумбия отне първото място по всичко. И транспорт, и пътища, и хора, и хостели и природа. Успяхме да оцелеем, без да бъдем обрани, изнудвани или простреляни. Честно казано, чувствахме се доста безопасно през цялото време. И сега, няколко седмици по-късно, докато чета и редактирам текста, мога само да се усмихвам при спомените ми от тази прекрасна страна.

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах