сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Колумбия (част I)

19.7.2017 г.

За повечето хора Колумбия е свързана с кокаин, Ескобар, наркокартели и т.н. Така бе и за нас, преди да я обиколим надлъж и на шир.

Познати ни предупреждаваха, че трябва много да внимаваме, други ни препоръчаха изобщо да не ходим, за трети, бяхме осъдени на сигурна смърт. Елена се рови из интернет, бунтовниците от ФАРК я хвърляха в паника. Сухоземният път от Панама е известен с това, че който се е опитал да мине от там, е умрял, пленен, заклан и все подобни. Но ние си бяхме наумили, че ще посетим Колумбия, каквото и да означава това. И така въоръжени със страх, сила, ентусиазъм, търпение и огромна доза любопитство се качихме на самолета, който ни отнесе от Панама сити, право в сърцето на карибската част на Колумбия – Картахена.

Кацането разтърси силно самолета. Небето бе сиво, затапено навсякъде с облаци, a пистата бе мокра – тъкмо бе спряло да вали.

Изтеглих пари на летището – едно евро е 3150 песос..., ще е голямо смятане през цялото време. Хванахме такси, което ни свали до централната част на стара Картахена, а от там продължихме пеш до хостела, който бяхме запазили чрез hostelworld. Бе в центъра, нямаше кухня, имаше 4 тоалетни и 4 бани за около 40 човека. Бяха сложили една пейка около стената в общата стая, но бе твърде тясна. Не бе зле за 1–2 нощи, но нямахме желание да се задържаме тук.

Оставихме раниците, бе още едва 16,30 ч и излязохме да потърсим нещо за ядене. В една закусвалня намерих баница. Приличаше на баница, и на вкус бе като баница, с единствената разлика, че вместо сирене, бе с шунка и кашкавал. Най-малко очаквах да намеря това, но неизбежно се превърна в част от менюто ми в Картахена (в други колумбийски градове не намерихме)

Търговци по улиците предлагаха всичко. Плодове, хляб, кесадияс, отрова за мишки, лимки и самобръсначки, трева, кокаин и каквото още ви дойде на ум... тази част на града изглеждаше по-добре уредена, с модерен транспорт, нови коли, хората (повечето) бяха добре облечени. В същото време бездомници с протрити дрехи ровеха по кофите и нагъваха мухлясалия хляб директно над контейнера.

Улиците смърдяха на пикня. Дори след дъжда, който бе валял допреди 2 часа, почти на всеки ъгъл ни удряше силно в носа.

Постоянно някой търговец ни се вреше отпред. Оригинален Ролекс, Рей бан очила, тениски, шапки, накити или такси. Всички ни обещаваха, че няма да намерим никъде по-евтино от тяхната стока. Почти им повярвах.

Отделихме един ден да разгледаме старата част на Картахена, обходихме стената около града. Тук имаше много история. Някога главно пристанище на карибската част на Южна Америка, днес значима туристическа атракция. От тук са товарили на кораби за Испания златото, откраднато от местните индианци. Разбира се пиратите знаели тая работа и постоянно дебнели да плячкосат някой галеон. Неведнъж градът е атакуван от французи или англичани. По този повод са построили огромната крепостна стена, обкръжаваща старата част на града. Тук също така са докарвали негрите, „заловени“ в Африка! На улица Санто Доминго се помещаваха Negrerias – дълги правоъгълни сгради с малки прозорци, където ги настанявали преди да бъдат разпродадени. Пред главните порти на града e площадът, където са били излагани на показ. Продадените роби били отвеждани на някой от карибските острови, където да работят по захарната тръстика. Докато си чакали реда да бъдат изложени на пазара, били „помолени“ да помогнат в изграждането на стената. Днес на площада има статуя на Педро де Ередия (основателя на града) скъпарски барове и ресторанти наоколо, файтони, дилъри на кокаин и проститутки. 

Южно от стара Картахена се намира малък полуостров, чиято източна част е заета от армията и пристанището, а западната – от съвременни хотели, резиденции и молове. Тук е и градският плаж покрит с тъмен пясък. По-голямата част бе натъпкана с хора, шезлонги и чадъри. А аз за нищо не бих седнал на тоя плаж, още по-малко бих влязъл във водата – изглеждаше кафява, мръсна и неприветлива.

Намерихме уиндсърф център. Искаха по 30 долара на час наем за екипировката. Материалът не бе нов, но изглеждаше в добро състояние. Вятърът бе за големи платна и реших да не се занимавам с глупости.

Продължихме приключението си в посока Санта Марта – хванахме автобус, който да ни изведе от централната част до автогарата. Шофьорът не спря, за да се качим, само намали скоростта. Елена скочи първа, още бе права, а аз на стъпалата, когато тоя настъпи газта. Елена се цопна на една седалка, а аз увиснах на една от дръжките. Раницата ми е около 15 кила и бе дърпаше назад. За щастие спряхме на светофар и успях да полазя нагоре и да седна. Тръгнахме отново с мръсна газ, автобусът бе малък, караше го 20-ина годишен младеж. Една жена, с малко дете му се развика – Возиш хора, не животни, внимавай! Намали за 100 м, но в момента, в който забрави, че отзад не са животни, отново подкара като луд. Детето с жената, която му се разбуча, повърна на седалката... чудно!

Прекосихме целия град. Докато в центъра е чисто и подредено, то в околията не е. Хората в крайните квартали живееха в малки бараки от тухли, дърво или каквото намерят, заобиколени от прах, кал и полета, осеяни с пластмасови шишета и торбички. Голи деца и крастави кучета тичаха в прахта.

Разликата между центъра с хубавите сгради и крайните и бедни райони е от земята до небето.

На автогарата ни се лепнаха веднага няколко койота, които искаха да ни помогнат в избора на автобус. Игнорирахме ги. Получаваха бакшиш от шофьора, ако му докарат пътници. За пътниците не ги бе грижа. Намерихме автобус за Санта Марта, за по 20 000 песо (около 6 долара), който тръгваше след половин час.

Излязохме от автогарата, за да спрем точно на 50 м от нея, където автобусът рещи да чака за още пътници. Двама младежи тичаха наоколо в търсене на още хора – нито помагаха, нито намираха пътници, само създаваха хаос. Но докато има кой да им плаща комисионна, ще съществуват. Каква точно е функцията на тази автогара си остава загадка за мен. Но оттам потеглихме аз, Елена и една женица. На ъгъла след автогарата, автобусът се напълни.

Пътя до Санта Марта отне около 6 часа. Биха били само 4, ако не спирахме на всяка пейка по пътя, за да свалим хора и да чакаме нови пасажери.

Санта Марта е „малко градче“ според lonely planet – малко градче с близо милион жители. Голямо пристанище, стара част с колониални сгради, няколко църкви и нова част със съвременни сгради.

От тук се организират екскурзии до Ciudad Perdida – Изгубеният град, останки от древно индианско селище от VIII-IX в. Намира се в планината Сиера Невада де Санта Марта и е открит сравнително наскоро от няколко търсачи на злато и изоставени гробници. Екскурзия до там отнема няколко дни и цените бяха необосновано високи. Трябваше да платим 700 евро за двама ни за 4 дни. Та с тия пари мислихме да изкараме цялото време в Колумбия.

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах