сп. National Geographic - Септември 2018
National Geographic KIDS - Септември 2018

Контрасти в Камбоджа

28.3.2017 г.

Пътепис от Зеки Малунски

Беше средата на ноември, термометърът вече показваше минусови температури, а аз си бях осигурил бягство от студа с едномесечна обиколка из Южна Азия. Крайната ми цел бе Виетнам, но в програмата включих Тайланд, Камбоджа и Лаос. Вече бях посещавал Тайланд и го използвах само за адаптация към топлия и влажен климат. След два дена в най-горещия град в света – Банкок, по обяд се качих на самолет за Камбоджа и след по-малко от час кацнах в Сием Реап.

На летището ме попитаха за снимка, а аз отговорих, че нямам и миг преди да изпадна в паника, виждайки древната им система за визи, чувам: "Тогава още два долара, за да я копираме от паспорта ви". Доволен, че все пак има някакво решение, се бръкнах за двата долара и ги подадох с усмивка, макар и изумен от цената на копирните услуги. Взех визата, багажа и хванах трансфера, осигурен от хотела.

Пътувам в час пик. Светофари и пътни знаци няма, отвсякъде хвърчат мотопеди без регистрационни номера и невиждани самоделни „превозни средства“ на по едно, две и три колела. Трафикът и хаосът са огромни, шофира се без всякакъв ред, но всички спазват правилото „Пази този пред теб!“ и сблъсъци няма.

Настаних се в хотела, покрих се от глава до пети със спрей против комари, и излязох на опознавателна разходка и вечеря. Докато се разхождах покрай реката и нощния пазар, наблюдавах всичко наоколо и поемах първите впечатления – приятно и цветно, въпреки привкуса на мизерия и мръсотия.

Местните са по-мургави от всички останали азиатци, но имат европейско излъчване и изумително бели зъби, а жените са много красиви. На улиците се готви, яде, мие, пере... С чувство на тъга и съжаление се отправих към известната улица „Пъб“ и седнах в един от многото ресторанти в европейски стил, но излъчващи повече уют и топлина от европейските. Въпреки това не се осмелих да хапна. Поръчах си само чай, а по-късно намерих магазин, купих си „чиста“ пакетирана храна и седнах на една пейка да чакам шатъла на хотела.

Докато чаках, един шофьор на тук-тук ми предложи да ме закара, но аз отказах и любезно обясних, че вече имам подсигурен транспорт. Но и той като всички не се отказваше лесно и веднага започна да предлага други услуги – различни туристически обиколки. Избрах си тур до Ангкор, дадох му визитка на хотела с уговорката да ме чака на следващия ден в 7:30 часа. С осигурен транспорт и програма за следващия ден се прибрах в хотела. Легнах си и отворих пътеводителя за Ангкор, тъй като не си бях научил урока по история.

От четивото впечатление ми направи фактът, че френският изследовател Анри Муо посещава храма в средата на XIX век и пръв популяризира комплекса на Запад чрез публикуването на своите пътни записки, в които пише: „Един от тези храмове – съперник на този на Соломон и издигнат от някой древен Микеланджело – може да заеме почетно място сред най-красивите сгради. Той е по-величествен от всичко, което ни е оставено от Гърция или Рим, и представлява тъжен контраст към състоянието на варварство, в което е потънала днес страната.“

На следващата сутрин, отивайки на закуска около 06:30 часа, с изненада забелязвам, че момчето с тук-тук вече е пред хотела. Подранил с цял един час. Помислих си – нормално, не може да си позволи загубата на клиент. Все пак с 20 долара ще изкара цял месец. Хапнах набързо и тръгнах към комплекса Ангкор, разположен на около 6 км от Сием Реап.

Денят премина в обиколка на храмовия комплекс, който е смятан за най-големия религиозен паметник в света. Първо спряхме в Ангкор Ват – най-добре запазения храм в Ангкор и типичен образец на високия класически стил на кхмерската архитектура. Храмът се е превърнал в символ на Камбоджа, изобразен е на нейния национален флаг и е най-известната туристическа атракция на страната. След като разгледах Ангкор Ват, часовникът показваше 10:00 часа, но слънцето вече пареше силно, а от влажността на въздуха трудно се дишаше. Бях толкова впечатлен, че желанието ми да видя още и още не можеше да се изпари просто от една огромна жега. Продължих с посещението на още няколко храма в комплекса и по залез-слънце се прибрах в хотела.

Оставаха още четири дни, а нямах програма. Взех си няколко брошури от хотела и започна трудният избор и пресяване на това какво да видя и какво да оставя за следващия път. Подредих програмата, в която включих полет с балон, посещение на музея на Камбоджанското културно село, разходка с лодка до едно плаващото село, посещение на сутрешния пазар в Сием Реап и разглеждане на града. Предвидих и един мързелив ден край басейна на хотела с цел презареждане на силите за предстоящите Лаос и Виетнам.

Следващият ден беше време за порция адреналин и ново изживяване – полет с балон, но не къде да е, а над комплекса Ангкор. Поръчах си тук-тук до мястото, където излита балонът и след около 30 минути вече бях във въздуха. Гледките бяха зашеметяващи, адреналинът – огромен, а фотоапаратът ми прегряваше. След 30 минути се приземих, а онази красота си остана там горе. Красота, която трябва да се изживее, да се види от високо през деня или при изгрев слънце.

След полета тръгнах към музея на Камбоджанското културно село. Купих си билет, с който получих карта на забележителностите в комплекса – музея на восъчните фигури, музея на плаващите села, миниатюри на най-известните забележителности на Камбоджа и програма с шест представления. Бях пристигнал рано и имах достатъчно време да разгледам музеите и миниатюрите преди първото представление от 14:00 часа. На всеки час има 40-минутни спектакли на традиционни танци и обичаи, които ти дават възможност да усетиш духа, традициите и културата на Камбоджа.

В 19:00 часа изгледах последното представление и с чувството на по-богат човек се запътих към хотела. Казват, че ако отидеш в Камбоджа и не видиш Ангкор и плаващите села, не си бил там. Е, следващият ден беше време за плаващото село Кампонг Флук в езерото Тонлесап.

Селото се намира на около 24 км от Сием Реап, а пътят до него минава през бедни села, красива тропическа природа и много „бензиностанции“, които предлагат бензин в пластмасови шишета. Пристигнахме до тясната река Тахас, която се влива в езерото. Качих се на малка 4-6 местна дървена лодка и потеглихме към корабче, което ни чакаше в началото на езерото. Очаквах да получа спасителна жилетка и като човек, предпочитащ твърда почва под краката си, с ужас установих, че такива няма.

Връщане назад нямаше и това, което ми остана, бе да попитам колко е дълбока реката. Отговорът бе метър и това ме успокои. Прибрах фотоапарата в раницата и се надявах да не се намокри от пръскащите вода лодки, които едвам се разминаваха. Следващите 30 минути ми се сториха цяла вечност, но въпреки това се забавлявах и не спирах да се въртя на 360 градуса, тъй като всичко наоколо бе ново, непознато и много интересно.

Стигнахме до езерото и – макар водата да бе спокойна, – с доста зор се прехвърлихме от лодката на малкия кораб, буквално с катерене. Корабът потегли през селото и първото, което видях, ме накара да се смея на себе си. Навсякъде беше пълно с 4-5 годишни деца, които сами караха лодките. Навлизайки в селото, сред наколните къщи забелязах и полицейски офис, училище, будистки храм и църква. И всичко това във водите на езерото. Едно истинско село, в което нищо не липсва. Къщите са цветни дървени или ламаринени постройки, чиито стълби свършват във водите на езерото, а до тях са паркирани по една, две или повече лодки.

По средата на пътя корабът спря и ни остави на плаващи ресторанти, където човек може да хапне крокодилско, змийско и много други „деликатеси“ или да се разходи с двуместна лодка из гората в езерото. Предпочетох да хапна, да изследвам живота наоколо и да направя снимки. След час корабът потегли отново и спря навътре в езерото. Беше време за посрещане на залеза. Чакайки залеза, макар и далеч от селото ни заобиколиха лодки магазини, които предлагаха сладолед, напитки и плодове. Купих си освежаваща напитка, седнах на палубата и наблюдавах скриващото се слънце.

След залеза ни чакаше същият път на връщане с разликата, че вече беше пълен мрак. Лодките плаваха по мръсната река и едвам се разминаваха, а като сигнали „капитаните“ използваха фенерчетата на старите си телефони. За капак на всичко лодката не можа да стигне брега и се наложи да сваляме обувки, да запретваме панталони и да газим в „тъмните“ речни води. Ако някой ми бе казал какво ме очаква, сигурно нямаше да отида никога. За щастие нямах предварителна информация и така не пропуснах един от най-запомнящите се и прекрасни дни в живота ми. Последваха градска разходка в Сием Реам и лежерен ден край басейна на хотела, който изглеждаше още по-прекрасен след газенето в онази река.

Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. разбрах